Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 22 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (70.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (70.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  27.05.1999.
  Перифразирам от Вапцаровото стихотворение "Вяра". Липата зад прозореца ми денонощно ухае; в късните часове на нощта обаче Смъртта впряга каручката си и смрад залива Тракийското поле около Пловдив. Та в това диалектическо единство и противоречие балансирам между вродения у мен наивен оптимизъм и скептичния интелигентски рефлекс към света. Това е моят живот, нашият живот, а и животът на цялата ни нация. Как да заобичаме онези, които ни тровят дните и нощите, да не ги отхвърляме като ненужен баласт от миналото, да ги оставим себе си да разберат! Понеже ние сме Народът, ние сме силните, колкото и бедствено да живеем, а те – колкото и да се загръщат в богатство и власт, колкото и да са прославяни, закичени с отличия, зиморничаво треперят пред гузната си съвест и покаянието, което първо на себе си дължат.

  Бележник и добро стило за писане, това са ми сечивата. Малко богатство ли е да чувствам сладостта на живота през облаците от духовна смрад! Усещам се силен, великодушен, от главата до петите българин. Не съм се подписвал под фалшиви договори, нито съм лъгал, нито съм ял и пил за чужда сметка и не съм посягал на чуждото щастие, не съм фанатично вярвал в химери, та не ми се и налага днес да се правя на друг – да си прекроявам и физиономията, и прическата, да се правя на какъвто не съм. Аз съм си стопанин на своя живот, не партия, не вожд-самозванец. "Не съм ни Радевски, ни Христо" или "Какво тук значи някаква си личност!" не са мотиви от моя живот. Вярвам, но не в соца, не в комунизма, не в демокрацията, а в себе си и моя корав български корен. В крайна сметка, нали всеки живее сам със съвестта си – доколкото я има, доколкото разбира що е това съвест. Хармонията с природата наоколо и с мен самия, това е за мен щастието; не имането, не високият пост, не славата – три неща, от които като че досега винаги съм бягал като дявол от тамян, понеже предизвикват у мен органическо отвращение, и аз не знам защо.

  Споменах онова, изречено от Владимир Буковски, на бившия счетоводител Петър Петров вчера, когато си тръгвах от дома му, а едва стоящият на нозете си Петров излезе уж да ме поизпрати и седнахме на пейка пред техния жилищен блок. Казах му го ей така, между другото, а белокосият ме загледа с блеснали насълзени очи, та я чух пак онази Добромир-Тонева фразичка след паметната среща с писателя Васил Попов: "Жоро! Тръпки ме полазиха, Жоро. Това е страшно!" Казвам: Използвай го за мото към твоите спомени, когато сядаш да ги пишеш. А той – едно дете на неговите 76 лазарника, неврастеник, преследван от щури страхове и подозрения, че някой го следи, иска да го убие, на моменти преиграващ, ако се не лъжа, ми отвръща с нещо толкова естествено, по човешки изречено, та хлип усетих в гърлото си: "Чувствам се щастлив, че си се сетил за мен в днешния хубав ден".

  Всеки сам пред своя бог, изваден от контекста на пандемиите, встрани от хора и обстоятелства, целенасочено създавани или не, извън своята лична легенда колко добър е, всеки с опита на преживените поражения и победи (повече с пораженията, по-малко с победите си), всеки с личните свои слабости и заложби, с импулсите на духовност и с бесовете на плътското, които водят грандиозни "малки сражения" в душата му, всеки от нас, събратя по печал и по участ, не е ли уникална кълбовидна микро-вселена? И в един момент Някой отнякъде си решава да си послужи с теб, с мен, с него, с нас, да ни употреби целите или само онази част от нашето, както при Максим Горки, която му върши работа на този Някой. Това, питам се днес, не е ли престъпление от самонадеяност, пък нека я наричат тази идиотщина "романтика" и "кристалночист идеализъм"! Във върховата Шекспирова трагедия има такава една реплика на Датския принц към филистерите, парвенютата, към приспособленците, предавам я по смисъл: "А вие умеете ли да свирите на флейта?" Искрено учудени, отвръщат: "Естествено, че не умеем. Да се свири на флейта е трудно изкуство". "Не умеете?! Толкова простичка свирка ви затруднява?! – възкликва Хамлет. – А какво ви дава увереност, че ще можете да си послужите с моята душа? Не е ли човешката душа нещо много по-фино, много по-сложно, дявол да ви вземе!"

  Ето и неособено познат в България швейцарец, може би най-добрия тълкувател на западноевропейския Ренесанс – Якоб Буркхарт (1818-1897)*; в размишленията си цитира друг, още по-малко известен тук автор – Пико дела Мирандола (1463-1494)**: "В речта за човешкото достойнство – вероятно един от най-благородните завети на онази културна епоха – Дела Мирандола дава израз на най-възвишените прозрения в тази област. В последния ден от Сътворението на света Бог създал човека, за да опознае човекът законите на Вселената и да обикне нейната красота, да се възхити от нейното величие. Той не обвързал човека с определено място, ни с определена дейност, с определена необходимост, а му дал свобода на движението и на волята. Създателят казал на Адам: "Поставих те насред света, за да можеш да се оглеждаш по-лесно наоколо и да виждаш всичко в него. Сътворих те същество нито небесно, нито земно, нито смъртно, нито безсмъртно, само за да можеш сам да се изваеш и сам да се превъзмогнеш; сега можеш да се изродиш в животно или да се възродиш отново в богоподобно създание. Та животните вземат от майчината утроба онова, което трябва да притежават, по-висшите духове се явяват от самото начало или непосредствено след това такива, каквито трябва да останат вовеки. Единствен ти можеш да се развиваш, да израстваш по собствена воля, само ти носиш зародиша за всестранен живот в себе си".

  Защо се заблудихме, че именно марксизмът-ленинизмът е философският отговор на всичките ни проблеми? Но тази идеология извежда човека от неговото лично аз, облича го в униформените доспехи на средностатистически гражданин, т.нар. глава от населението, пролетарий без биография, без физиономия, без право на мнение и своя воля. Онези толкова важни персони, които въртяха дяволската машинария, се измъкнаха от лична отговорност с обяснението "Такива бяха времената". Пръв тази фразичка я произнесе легендарният им генерал Добри Джуров (1916-2002). Толкоз! Той нямал избор, всички крачели в строя на редниците. Да, но Добри Джуров бе от основните стълбове, върху които се подхранваше лъжата за "другаря Янко, човека от народа бай Тошо". Нещо подобно твърдеше доскоро и далеч по-малък началник в най-многолюдното пловдивско училище (2400 ученици от
I до XI клас) физикът по специалност Иван Панайотов (1942-2003): "Карма, господин Б.! Такава ни е кармата. Мен ми е писано да съм ти директор, на теб ти е писано да си ми подчинен, хем в очите да ме гледаш и да изпълняваш каквото ти наредя, а всички вие тук – даскаля, с успехите си като мравки да носите тухлички за моя пиедестал". Той поне не се кършеше, не лицемерничеше като командира на партизанската бригада "Чавдар", окупирала над четирийсет години властта в България след Втората световна война.

  Сред версиите при подобно размиване на отговорност е и тезата, че Партията не греши, грешат отделни членове. И се чистеше, и се люспеше тази тяхна партия от неудобните, от онези, които имаха куража или твърдоглавието да се съмняват в спуснатите отгоре истини, тезиси, проекти, съображения и насоки на съответното политбюро и на съответния вожд. Впрочем, за коя – за една-единствена партия ли става дума, или за мнозинството партийки (т.нар. демократични), които по стил все ни напомнят своята майка рождена БКП. И тъй – чрез чистене, люспене, отърсване от "грешките на растежа", лъкатушенията, зигзагите на удобния познат болшевишки модел в разните му версии, греховете на партайците у нас бяха представяни винаги като идеалната "права партийна линия" пред нацията.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 fev. 2020

Илюстрации:
- Селфи от 14 февруари 2019 г.;
- С баща ми Кирил през 1979 г.
–––
** Джовани Пико дела Мирандола,  
откъс от трактата "За достойнството", вж.  https://cao.bg/%D0%B4%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D0%B8%D0%BA%D0%BE-%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%BB%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D1%87-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%BE/ Бел.м., tisss.