ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1322.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1322.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът внася между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

    07 mar. 1992

ТРЕТИ И ПОСЛЕДЕН ИЗЛЕТ С ВИКТОР

  Само любовта ще спаси света. Полицията трябва да се уважава, но и да се... обича. Зарадвани, че Виктор е отново сред нас, като в легендата за блудния син, която Гица ни прочeте снощи на глас от Библията, в неделя сутрин с леген и кофа се курдисахме на слънчице пред блока да дразним съседите. Една работа – ако няма кому да лазиш по нервите, не спори. Издухме транзисторчето с тиролски напеви, че наоколо нашите българи единствено състав "Гумените кратуни" и яко напълнелия Азис слушат. Да не са Гумените кратуни и цицорестата Сашка, слушаме Ванко Едно, онзи див симпатяга с врътнатия каскет, дето пращал биячи в Италия да трошат кокалите на проституиращи български момичета, че слабо работили за личната му банкова сметка. Съседите тук, освен Веско Маринов, Софчето и Сашка Васева, обичат и Милко Калайджиев. Голямо сърце е мустакатият Милко Калайджиев – "Я, елате, пиленца на батко, да ви го подам сладко-сладко!" На почит се радва и женственият Азис, наред с брадясалите до пъпа ръмжащи див рок енд рол гарги от бандата на Мано Карамболата.

  Тиролски мотивчета не обичали... А трябва! Та слушаме тиролски тири-ли-ли, тири-ли-лю, ойла-рипий, лари-ли-лю-ю. Тиролската музика поне не ръси намеци за чукане, шибане, клецане, пуцане, лашкане, пръсване на анус, цепване на дънки, нокаутиране, изпадане в безпомощно състояние вследствие любовна мъка и прекаляване с ракия, наркотици и хамерикански питиета. За разлика от нас, които врим и кипим в гърнето с лютия боб на Балканския полуостров, швейцарците са и бледи, и безобидни. Личи по песните им. При нас тирилюкането им върви само в детските ясли... От детската ясла насетне българчето го учат на висшия пилотаж в сложния български нрав – хем да се кълнеш в баща и майка колко си праведен, чист и честен, хем да лъжеш бетер влашки копанарин; както партиен секретар да бленуваш за ред, пък да твориш хаос; да си зъл и груб като баща си Министър Николай Добрев (1947-1999), но и досадно натрапничав като майка си. Та... слушахме тиролски напеви. Липсваха ми само шапка с гъше перо, кожени къси гащи с жълти тиранти и ален пискюл от двете страни под джобовете.

  Девет часът. Тате помпи спадащите на три дни гуми. Мама, грабнала парцал, напоен с оцет, чисти стъклата. Леля блъска с тупалка постелките. С крив пирон Юлия чопли дупка в изгнилия тенекиен задник на Виктор, но тате не я вижда. Една дупка в повече сред толкова ръжда и пробойни едва се забелязва. Нашият тъмносин мустанг е бит с артилерия сякаш. Изкривен ле-е-еко наляво. Едината му пружина омекнала. Таванът – къдрав от сопите на бахчеванджиите от Коматево. (Впрочем, препоръчаното писъмце до мама пратила Людмила, която, оказа се, внезапно разлюбила Гарабед Шпионина.) Над лявото задно колело зее вдлъбнатина с формата на подкова. Кон може би да го е ритнал. Десният фар е без стъкло. И понеже задните му гуми са от предните колелета на трактор Беларус, видът на Виктор говори, че е машина, в състояние да мине и там, дето и всъдеход би забоксувал. Алените петолъчки върху двете му врати са надрани с пирон – дело на демократ, който по този начин доказал на света, че е антикомунист.

  Милият тенекиен мустанг! Нима очуканият стар пехотинец сред хергелето блестящи нови-новенички скъпи возила не заслужава малко обич и съчувствие? Изкъпахме го, подсушихме го. Гица домъкна пакет гранясала лой и лъсна той под слънчевите лъчи от свинската мас като селски пехливанин. Когато вече привършвахме, Националната радиостанция "Христо Ботев" тъкмо отбеляза точно дванайсет по обяд и авторитетен мъжествен глас начена да чете осведомителния бюлетин на Българското национално радио. Съобщиха ни какво се случило в другия край на света, а това, което става под носа ни, храбро премълчаха. Нищо не чухме за стачкуващите пети месец кожухари от приватизираната лани фабрика, която е на километър от нашия блок, но подробно ни осведомиха за стачката на испански фермери, която продължила, представяте ли си, цели пет часа. Дрогираният 14-годишен осмокласник* Цанко Ечев от училището скочи от двайсетия етаж на отсрещния жилищен блок и само след ден тълпа деца гледаше в потрес как го заравяха в новото пловдивско общинско гробище, но не открих ни един учител, ни един журналист наоколо. У съседите болен дядо се обеси, че парите не му стигали лекарствата да си купува, обаче Радиото дума не обели. Ама виж, милионер футболист си навехнал палеца на левия крак, трагичната вест националното ни радио и националните ни телевизии преразказват всеки Божи ден през последната седмица. Загуба велика за гордата Българска нация!

  За успокоение подир разтърсващата новина, че футболиста яко го болял кракът, от студиото на националната радиостанция всеки път ни пускат отново да чуем "Облаче ле бяло, накъде си ми летяло". Предвид въпросната драматургия измъкнах от килера прояденото от молци Българско знаме, с градинарска тел го вързах към окастрен кол за домати, а саръка пъхнах в задника на зазката. Ей, че напет изведнъж стана Виктор с огромните си две петолъчки, изрисувани с ръждив пирон върху вратите! Същинско автомобилче от панаирджийска въртележка. Нали знаете стария лаф "Моим да пейм фалшиво, обаче пейм с чувство!" Ей това беше накиченият с Българския байряк наш ненагледен Виктор. Оставихме нагиздения хубавец на шарена сянка, па отърчахме да хапнем надве-натри. Сетне се втурнахме да не пропуснем разкошния февруарски ден, да се погреем на слънчице. Че беше ни писнало от митинги, шествия, стачки, палежи на обществени сгради, самоубийства, от крадци с благовидна физиономия, паразити, данъчни чиновници, подкупни полицаи, инкасатори за ток и вода, възкисели отровни продавачи в магазините, заядливи контрольори в автобусите, барикади от изкъртени павета, гладни и стъпаловидни стачки, стачкуващи затворници, партии с примамливи имена и красиви лозунги над градовете на Истината (направени от парцаля) и дворци на Лъжата (градени от мрамор и гранит), от политолози, които всичко ще ти обяснят – дори и защо нищо досега не са познали, продажни журналисти, които се представят за апостоли на истината и демокрацията, историци от някоя американска фондация за промиване на мозък с шербет и мед, политици с лъчезарна усмивка на хищник от телевизионния екран, мародери от най-различен калибър, лицемери – хора с две, три и четири лица, паплач от банкери, охранени кредитни милионери със спортна фигура, кресливи просяци по улиците и площадите на големите градове, побойници и лентяи, живеещи на наш гръб, тарикати, парламентарен планктон и възедър рогат добитък от пръкналите се нови новенички партии, животни от секса и от чалгата, устати невежи с титлата професор или академик, дявол го знае за какво, джудже-шоумен в ролята на двуметров колос на Българския дух, политическа балерина и статист в Парламента на България, мародерстваща сган по нашите улици, бедни момета и професионални курви, проститутки по магистралите, банда изнудвачи над немощни старци по селата, покровителствана от най-високото място в държавата.

  Бягахме, бягахме и бягахме от тази гад, която всичко е облазила. И къде да отидем!Забихме из Балкана роден наш, към Бачковския манастир – място злачно и спокойно, отдадено на радостта да живееш в съгласие с природата и Бога. Поне този манастир не е правен от мутри, преустроили се на бизнесмени, граден е половин хилядолетие преди комунистите и духовните им днешни събратя седесари от пъкъла да изпъплят върху многострадалната родна Българска земя. Пред обкованата от шестнайсети век манастирска порта ни посрещнаха стачкуващи... попове. Хората в черно са обсадили манастира баш като вражеска ислямска орда. Надигат тенекиените канченца с греяна ракия, оченцата им святкат като да са вълча глутница. Закрещяха насрещу ни:

  – Не ви щем комуниста Максим! Максим е агент на ДеСе. Искаме си Пимен! – крещи глутницата на хората в черно.

  – Ами вий? Вий за кого от двата синода сте, дами и господа поклонници? – надвеси се над стъклото на хъхрещия Виктор розовобузо старче с козя брадица и посегна да ни прекръсти.

  – Ний ли?... – Поне минута тате го гледаше, зинал уста. Без дума да рече, изфорсира газта, завъртя с ярост волана, та чернокапецът отскочи, като да го бе треснал Божият гняв. С пукот и посред облак сажда се заспускахме по павирания скат под манастира.

  – Само безбожниците псуват и ругаят! – обади се леля ми Гица, щом зад нас остана и Бачковският манастир, и селото Бачково, докато се мятаме ха наляво, ха надясно по завоите край бистра планинска речица.

  Тръскаме се по пътя закъм Асеновград: трима на задната седалка – аз, леля и мама, а тате и Юлия – отпред, барабар с големия сандък за резервни части и кучето Ричо с любимата парцалена кукла на побягналия от нас Мики. Ако още е жив, какво ли прави котаракът Мики, край коя ли чужда порта пришива ситни котешки тегелчета, усуква се като опитен политик?

  – Защо кълнеш, бре! – обади се пак леля към брат си. – Защо кълнеш? Не бива да се кълне и да се псува, мръсотии да се казват. Нали сме кротки християни, честни хора!

  – Не псувам бе, Гиче, не кълна. Пея си. .

  – Яд те, че не си палнахме по свещица пред манастирските икони, не виждам ли аз!

  Кой знае какво му се въртеше из ума! Пъплим сред сажда и пукотевица по пътя към Тракийското равно поле, към потъналия в маранята задрямал Пловдив. Следваше да се пъхнем в тунел, когато тате намали, сви наляво и за всеобща радост, внезапно се озоваваме сред полянка в дъното на прохладно дере. Речица безименна сънливо се провира с мелодично нежно клокочене уж, а канари колкото къща е дотъркаляла кой знае кога и как... Паркираме насред мочурището.

  – Излизай, весела команда-а! – бодро извика тате.

  Разтъпкваме се из боклуците, който явно водите са довлекли: вехти милиционерски куртки, разпрани войнишки патъци от епохата на соца, хотелски одеала, жълтясали и лайняни болнични чаршафи, изтърбушени дюшеци, куп възглавници и зимни юргани, просмукани от мазут, пот и урина, сплескани цинкови тенджери и пробити стоманени каски, куци столове без един и два крака, прогнили пружини за легла, парчета турски керемиди и хоросан, поломени дървени рамки от врати и прозорци... И всичко това е минирано – ако разбирате какво казвам, като пиша "минирано". Минирано в Пловдив наричаме онова, което е оплескано в лайна. Да речеш, милион задници месеци наред здраво са се трудили да съсипят всяка тревичка, която успявала някак да си отвори път към светлинката, да се измуши главица над гнусотиите на този многострадален народ, сред който всеки идиот сякаш гори от жежко желание да те измами – точно теб, бедния, да те унижи, да ти се изсмее нагло в лицето, а зад гърба ти, да се хвали сред други простаци колко красиво те е измамил, сред този народ от грубовати хора, които хайдука прославят, като да е герой, и му завиждат, а честния наричат ахмак и будала.

  – Татенце, що ли не зарежем Виктор сред разбрицаните столове, паници, покъщнина и лайняните дюшеци! – рекох, без да се замисля.

  Хлебарят ме загледа, като че слизах по тънък сребърен лъч от марсиански кораб в небесата над Родопите, като да ме виждаше за пръв път. Пресъхна ми гърлото. Щеше ми се да го отхапя този мой език и никога повече да не ям с него, нито да говоря.

  – Невъзможно е! – рече незлобливо хлебарят, па ме погали. – Виктор и тази хубава полянка, сине... – С жест на стопанин посочи сметището, в което бяхме нагазили като щъркели в миризливото блато, – това е животът ни, сине... Нашият мил живот е това.
  – Ами виолетовите крави, тате, върху опаковката на хубавия швейцарски шоколад, те в Рая ли са? Виолетовите крави в Рая ли пасат? Пък са най-обикновени говеда!

  Ала той или не ме чу, или се направи, че не ме чува. И тогава си помислих за Онова мило момиче от сънищата. Някакъв щур купон. Щастливи хора на щастливо място. И всички в чисти, бели дрехи облечени, лъхащи на свежо, учтиви, благонамерени един към друг, състрадателни, следващи не показно и лицемерно Десетте Божи заповеди, и си казах: Ами че да! Онази, дето не е дошла на купона, вероятно е единственото на света чудесно момиче, заради което съм си мил главата и съм дошъл с мерак. Обаче момичето ми го няма, не го е имало, няма и да дойде. Пресекли са му пътя за насам. В жежката мъгла с вонята на екарисаж зли хора са го отклонили в друга посока. И сега какво да сторя! Струва ли си да се живее? Дали да не се откажа от купона, поне да не гледам самодоволни просташки муцуни на самонарекли се народни любимци... Стана ми душно и страшно. Наистина, приятелчета, доплака ми се.

  Това бе последното ни пътуване с Виктор. Малко преди да влезем в нашия запуснат и занемарен краен работнически квартал на Пловдив, и докато прекосявахме огромна колкото Панчаревското езеро локва от гъста помия (някой чистофайник си беше прал чергите), хлътнахме в триметрова шахта с отнесения от столипиновските скрападжии капак от местната канализация. Засмърдя на прегоряла смазка, двигателят печално и глухо въздъхна, разтърси се от конвулсии, изхлипа и... замря. После дойде автокран. Изкараха каквото беше останало от наперения тенекиен мустанг, изтърбушиха го и го захвърлиха на полянката между нашите два девететажни жилищни блока – 243 и 242.

  – Ех, беше тя! – рече мама късно вечерта, докато миеше паниците. – Навозихме се.
  – Навозихме се, мила Ленче! – рече тате.
  – За толкова парици толкова, Тотко! – усмихва се леля ми Гица. – Макар че малко те поизвозиха, де. Че и на краниста с автокрана се наложи да платиш. Ама следния път...
  – Следващия път ли? – прекъсна я брат й. – Следващия път в никакъв случай не ще да е зазка, а ще е мерцедес, в краен случай порше карера 911 – огледа ни Тотю, сякаш ангел небесен, пратеник на Господ Бог му шепнеше в ухото.

  Какво се случи по-нататък ли?! Около месец от грохналата зазка изчезваше ту едно, ту друго... Първо местните апаши от Столипиново му отмъкнаха седалките. После му отскубнаха вратите. Колелетата му отнесоха с по-дребните части от двигателя. Сетне отнесоха и по-едрите, а когато заваляха есенните дъждове, в ръждясалата коруба се засели кьорава дребна кучка (камък я уцелил в окото) с три игриви и весели пальока. Какво се случи по-нататък ли?! Мародери от близкото гето до такава степен онагляха, че взеха да псуват баща ми защо позволил друг да отмъкне това и онова от Виктор... Завъртяха се пришълци от гетото като глутница хиени край безпомощно агонизиращо животно. Когато остана единствено ръждивият добре оглозган скелет от тъмносиния мустанг, появиха се трима манговци с магарешка каручка, и без кой знае колко да му се церемонят, помъчиха трупа му да метнат в каручката. И като не успяха, домъкнаха секира, търнокоп и петкилограмов каменарски чук и го разфасоваха на части. Това бе краят на тенекиения му живот. Междувременно някой чистофайник отрови кучката и няколко месеца хлапетата носехме остатъци от ядене на трите поотраснали пальока, докато два от пальоците поеха към съседните махали. Остана последният – рошав и неугледен, ала весел, игрив... И този Рошко стана улично псе за чудо и приказ, докато едно утро през хубавия месец май Митю Чомпала, тарторът на местните побойници и пияндета, не му тегли ножа, одра му кожухчето, вътрешностите му хвърли на котките, напълни с ориз и лук телцето му и в глинена тавичка отнесе нашия игрив Рошко във фурната на Мустафа. После цяла нощ пияндетата от трите блока се наливаха с вино и ракия, а покрай тях всички любители на чалгата от най-крайния пловдивски квартал Изгрев-Изток слушаха как трътлестият мазен Азис страда за сладката мъжка любов.**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 uli 2023

Илюстрации:

- Собственици на Нова България.

- Ред и дисциплина му е майката.

–––

* Цанко Ечев само два месеца ми беше ученик... Дрогираше се и го бях сложил на първия чин на средната редица до Андрей – мъжко момче, което да се грижи Цанко да не върши глупости. Напикаваше се понякога в учебния ми час, говорих за Цанко с г-н директора Иван Панайотов, който буквално ме отряза: "Виж какво, драги, където играят големи пари, човешкият живот не струва пукната пара. И не ме карай да се подписвам в твоя умилителен списък до нашата прокуратура и общинска управа. Троши си главата, ако щеш, само не ме занимавай, много те моля!"

** Случилото се е взето от действителността. Когато на игрището край училището ни монтираха подиум за Костинбродския сладкогласен славей, за краля на чалгата, класните ни стаи опустяха. Дечурлигата хукнаха към мяукащия жалостив любовен рев на чалга певеца. Един Азис ни направи смешни като учители.

 

 

Eпизодът е от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора, събиран епизод по епизод в разстояние на десетте години от 1994 до 2004-а, писан пред очите и с участието на моите ученици от средния курс в най-многолюдното някога пловдивско средно училище "Симон Боливар", който ръкопис заплатих със  заем от банката, за да го издадат в книга, но никога няма да види бял свят. Бел.м., tisss.