четвъртък, 3 октомври 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1651.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1651.) 

   Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, незаслужаващи да се дразня, но чувството за справедливост, наследено от майчиния ми джинс: двата заможни чорбаджийски рода – перущенския и калугеровския, клани през Април 1876-а, са ми ориентир да преценя кой е насреща ми – наивник със самочувствието, че е хванал Господ за шлифера, или служител на политическата полиция, обучен в Ленинградската школа за доносници. 

  Живец в изкуството, изобщо, във всяко творчество, е любовта, като усет и усещане за вселената, природата, живота, човека. – Аноним (1947)

  22 uli 2007*

ВОЙНАТА НА МЪРФИ

  Досадникът, натрапникът, тържествуващият циник, въобразил си, че е философ и разбира от психология, след като му дали китап от престижен университет, по-точно, висша партийна школа по демагогия, си въоброзил, че мисията му в живота е да ни агитира как да мислим и за кого да гласуваме. Откритието ми е следствие от няколко горещи дни на юли 2006 г. Това е само антракт – приписка в полето на тази история, която трети месец разказвам. Скромен монах описва в полето на препис от Светата Библия какви несгоди го връхлетели, кой му носел зелева чорбица, как се вкочанили пръстите му и стомах го заболял, докато с гъше перо ниже преписа си върху заешка кожа или пергамент. Та и моята работа!

  Три часа ми отлетяха с набора, който така и не успях да възстановя, а насреща ми нищо. Седнал съм от три часа след полунощ, а пък в шест и трийсет редактираният набор на следващата част от текста, която трябваше да се титулува "Гробокопачите", ми се скапа. В отчаяние, реших да опиша настоящото отклонение от темата. Вероятно някой ще пита от какъв зор си губя от съня, та среднощ попълвам темата "Дневникът на един пловдивчанин...", и нямам смислен отговор. Да речеш, че кяр вадя от цялата работа, ах не, каква изгода! С кожата си усещам ръмжене: "Нарцис, обсебил чуждото право да описва, и прочие", с други думи: Кой съм, че да си позволя този разкош?!

  Любими сред най-великите световни актьори са ми Марлон Брандо (от филма"По Мисури"), Питър О`Туул ("Войната на Мърфи" и особено филма "Томас Бекет"), също Пол Нюмън ("Той се казваше Омбре"), Робърт де Ниро (в "Разгневеният бик"), Кевин Костнър (в "Бодигард" – филма с разкошната Уитни Хюстън). Филмовите образи на актьори от световна класа са еталон за поведение. Та положението с подхванатите във форума all.bg от Чикаго 
теми "Въведение", "Порто Фино", "Крайпътен ресторант" и "De nihilo nihil" в представите ми напомнят ситуацията около филмовия герой на ирландеца О`Туул във "Войната на Мърфи" – сюжет от дните след едва- що приключилата Втора световна война някъде дълбоко в индокитайската, венецуелска или дявол знае коя джунгла. Изпаднал в беда пилот с едномоторния си двуплощник, странно защо продължава самотна лична война с чудовище от света на несекващото Зло. Според един от симпатичните ми опоненти, Мърфи, чието име в английската реч е синоним на българския Марко Тотев, т.е. чешит, следван от карък след карък, може да бъде възприет и за динозавър от отминала епоха – светът днес някак не проумява какви ги върши Мърфи в далечната онази джунгла и защо ли тъй ревниво заляга над ремонта на уцеления си летателен апарат, не вземе да си дигне задника и се завърне в спокойния свят, дето са празнуващите финала на Световната касапница множества на обзети от еуфорията на оцелелите в окото на бурята нормални човеци.

  Какво повече да кажа в моя защита!? Това е по-силно от мен. Ако не във форума на Internet, другаде все пак смятам да разкажа и моята версия за онова, което се случи с поколението българи, които сме родени малко преди или малко след края на Втората световна война. В момента бера единствено ядове. Но няма да се откажа! И колкото по-неприятно, и колкото по-аргументирано ми доказват, че не съм прав, толкова по-плътно идеята ме държи в прегръдките си. Мога да го нарека мисия, или проклятие, според настроението в момента. Съжалявам, ако съм засегнал и разочаровал някого по някакъв начин, но няма връщане назад. Съжалявам! – Написа tisss. 

  Good zombie– tisss, "Войната на Мърфи"** го гледах преди около десетина години на миниатюрен черно-бял телевизор; доскоро не знаех даже, че филмът се казва тъй и че актьорът се казва Питър О’Туул, обаче, оттогава този антивоенен филм остава в едно от местата на съзнанието ми, където – предполагам, стоят и други важни за мен неща. Преди няколко седмици имах късмета да попадна на продавач в магазинче за видео-касети, който разбра за кой филм му говоря, след като му разказах накратко сюжета. Та значи, някакъв пич попада на остров, след като транспортният му кораб бил торпилиран и потопен от нацистка подводница, а подводницата продължава да се навърта около острова. Междувременно обявили са края на войната, пичът обаче твърдо е решил да унищожи подводницата, използва всякакви подръчни материали и накрая й ебава мамицата – anger is a gift!"***

  Нито ти си "динозавър", нито днешното младо поколение е калпаво. Опитай да си представиш, че повечето млади българи съвсем не усещат ситуацията по твоя начин. За повечето от нас след войната вече няма ни остров, нито подводница, а само мазно лепкаво блато от кръв и тиня. Знам, че го знаеш, 
далеч съм от идеята да давам акъл на някой, дето е трийсетина години повече живял от мен; само правя предложение да не се тровиш излишно. От друга страна пък, че си кибритлия е част от чара ти (както у Христо Стоичков) и сигурно е една от причините да пишеш добри стихотворения... Да, в случая подводницата трябва да бъде потопена. Но има и вероятност това моето да граничи с шизофрения. Сетя ли се за Мърфи, сещам се за Йосарян****, чиято идея бе да приземи аварийно бойния си самолет някъде в Швеция и да заебе войната. Още не са ме освидетелствали, а знам британска войнишка песничка, в която се пее:
      Did you exchange
      A walk on part in the war,
      For a lead role in a cage?”
      (Wish You Were Here, Pink Floyd)
  Не заменихме ли/ участието си във войната/ срещу удобно местенце в кафеза? И н
е става въпрос за точно определена конкретна война. Отнася се до човек, ко
йто сам се убива с наркотици, понеже не вижда изход от блатото. Блато е да гласуваш отново и отново за едни и същи "хубави хора", които 35 години се ебават с нашата България.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 3 oct. 2024

Илюстрации:
- Питър О`Туул във филма "Войната на Мърфи".
- Ключов образ в световната класика "Параграф 22".
–––

Немската лека картечница, с която - 22 годишен, баща ми изтеглил с 300 м фронтовата линия в сражение между наши българи и десантчици от нацисткия вермахт край реката Драва в Унгария през март 1945 г. От 60 нашенци велосипедна рота за запушване на пробиви по фронта баща ми е между малцината оцелели.     През август 1961 г. баща ми (1922), майка ми (1925), сестра ми (1954) и аз (1947) чрез профсъюзна карта летувахме  21 дни в едни летни бараки край Китен. Баща ми обикаляше с фотоапарат и триножник.И така се запознал с компания австрийци. Оказа си, че с виенчанина Кампъл Винцент (1922) са набори от двете страни на фронта при река Драва (6-21 март 1945 г.), когато от цялата велосипедна лекокартечна рота (60 българи) баща ми е сред малцината оцелели. Виенчанинът Кампъл Винцент бе в Китен с приятелката си Рита, доста по-млада от него русолява дама, късичко подстригана, а пък той на снимките силно напомня канадския певец Ленард Коен (1934-2016). Бяха мили, доста сърдечни хора, тези 6-7 австрийци. За Коледа от Винцент и Рита, получихме поздравителна пощенска цветна картичка с адреса им във Виена. Пазя си я в старата къща картичката, наред със серията от черно-бели снимки от плажа на Китен, август 1961 г.
  
Август 1961. Плажът край Китен. Баща ми и виенчаните
Въвеждане
Въвеждане
Въвеждане
Въвеждане
Въвеждане
Видяно от Васил Димитров в Петък 9:03
Въвеждане

 Син съм на фронтовак лекокартечар във Втората световна война, роден на този ден от годината в Харманли, роден град на good zombie. В сайта all.bg на наши българи емигранти в Чикаго Ангел Грънчаров (1959) от с. Долна Баня, Софийско, се подвизаваше с трийсетина фалшиви имена и аватари, ползваше сина си Йордан, който по онова време ми бе ученик по литература и български език в VI клас, заплашваха ни с връзките си в КГБ (https://e-vestnik.bg/36689/kgb-istinskata-istoria/#google_vignette), сипеха закани за отмъщение, че не мислим като тях. Нормалните хора по света не воюват. Насъскват ни продажни политици и техните мекерета. 

** В края на Втората световна война нацистка подводница торпилира и потапя британски търговски кораб близо до крайбрежието на Венецуелската джунгла. В разрез с всякакви военни правила и по най-жестокия начин нацисткият капитан заповядва стрелба по беззащитните моряци, които се борят за живота си във водата. Единствен оцелял е ирландецът Мърфи, добира се до брега и е спасен от френския инженер Луис. Оцелелият започва да крои своето отмъщение. Започва Войната на Мърфи. Из анотацията към филма. Между другото, за ирландците техният Мърфи съответства на нашия Марко Тотев – чешит, преследван от карък ситуации на всяка крачка в живота си, но упорит докрай. Пази, Боже, да не разгневиш добър човек!
** Англ.: Гневът е дар.
Джоузеф Хелър (1923-1999)

*** Йосарян е главният литературен герой в романа на Джоузеф Хелър (1923-1999), кажи-речи набор на баща ми Кирил Бояджиев "Параграф 22", появила се през 1961 г. http://www.big5.bg/akcenti-3/item/4763-kogato-cheta-che-ne-sam-napisal-nishto-dobro-kolkoto-paragraf-22-se-izkushavam-da-popitam-a-koi-e.html 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1664.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1664.)    Пазете се от книжници, които обичат да ходят пременени и обичат поздравите по тържищата, предн...