Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, незаслужаващи да се дразня, но чувството за справедливост, наследено от майчиния ми джинс: двата заможни чорбаджийски рода – перущенския и калугеровския, клани през Април 1876-а, са ми ориентир да преценя кой е насреща ми – наивник със самочувствието, че е хванал Господ за шлифера, или служител на политическата полиция, обучен в Ленинградската школа за доносници.
Живец в изкуството, изобщо, във всяко творчество, е любовта, като усет и усещане за вселената, природата, живота, човека. – Аноним (1947)
22 uli 2007*
ВОЙНАТА НА МЪРФИ
Три часа ми отлетяха с набора, който така и не успях да възстановя, а насреща ми нищо. Седнал съм от три часа след полунощ, а пък в шест и трийсет редактираният набор на следващата част от текста, която трябваше да се титулува "Гробокопачите", ми се скапа. В отчаяние, реших да опиша настоящото отклонение от темата.Вероятно някой ще пита от какъв зор си губя от съня, та среднощ попълвам темата "Дневникът на един пловдивчанин...", и нямам смислен отговор. Да речеш, че кяр имам от цялата работа, ами не, каква изгода! Скожата си усещам ръмжене: "Нарцис, обсебил чуждото право да описва, и прочие", с други думи: Кой съм, че да си позволя този разкош?
Любими сред най-великите световни актьори са ми Марлон Брандо ( от филма"По Мисури"), Питър О`Туул ("Войната на Мърфи" и особено филма "Томас Бекет"), също Пол Нюмън ("Той се казваше Омбре"), Робърт де Ниро (в "Разгневеният бик"), Кевин Костнър (в "Бодигард" – филма с разкошната Уитни Хюстън). Филмовите образи на актьори от световна класа са еталон за поведение. Та положението с подхванатите във форума all.bg от Чикаго теми "Въведение", "Порто Фино", "Крайпътен ресторант" и "De nihilo nihil" в моите представи ми напомня ситуацията около филмовия герой на ирландеца О`Туул във "Войната на Мърфи" – сюжет от дните след приключилата Втора световна война нейде си дълбоко в индокитайска, венецуелска или дявол знае коя джунгла. Изпаднал в беда боен пилот с едномоторния си самолет, странно защо продължава самотна лична война с чудовищата от света на несекващото Зло. Според един от симпатичните ми опоненти, Мърфи, чието име в английската реч е синоним на българския Марко Тотев, т.е. чешит, следван от карък след карък, може да бъде възприет и за динозавър от отминала епоха – светът днес някак не проумява какви ги върши Мърфи в далечната джунгла и защо ли тъй ревниво заляга над ремонта на уцеления си летателен апарат и не вземе да си дигне задника,да се завърне отново в спокойния свят, където са празнуващи финала на Световната касапница множества на обзети от еуфорията на оцелелите в окото на жестокостта нормални човеци.
Какво повече да кажа в моя защита!? Това е по-силно от мен. Ако не във форума на Internet, другаде все пак смятам да разкажа и моята версия за онова, което се случи с поколението българи, които сме родени малко преди или малко след края на Втората световна война. В момента бера единствено ядове. Но няма да се откажа! И колкото по-неприятно, и колкото по-аргументирано ми доказват, че не съм прав, толкова по-плътно идеята ме държи в прегръдките си. Мога да го нарека мисия, или проклятие, според настроението в момента. Съжалявам, ако съм засегнал и разочаровал някого по някакъв начин, но няма връщане назад. Съжалявам! – Написа tisss.
Good zombie: – tisss, "Войната на Мърфи"** гледах преди около десетина години на миниатюрен черно-бял телевизор; доскоро не знаех даже, че филмът се казва тъй и че актьорът се казва Питър О’Туул, обаче оттогава този военен филм винаги остава на едно от местата в съзнанието ми, където, предполагам, стоят и други важни за мен неща. Преди няколко седмици имах късмета да попадна на продавач в магазинче за видео-касети, който разбра за кой филм става дума, след като му разказах накратко сюжета. Та значи, някакъв пич попада на остров, след като транспортният му кораб е бил торпилиран от нацистка подводница, а подводницата продължава да се навърта покрай острова. Междувременно обявили са края на войната, пичът обаче твърдо е решил да унищожи нацистката подводница, използва всякакви подръчни материали, и накрая й ебава майката – anger is a gift!"***
Нито ти си динозавър, нито днешното ни младо поколение е калпаво. Опитай да си представиш, че повечето млади българи съвсем не усещат ситуацията по твоя начин. За повечето от тях след войната вече няма ни остров, нито подводница, а само мазно лепкаво блато от кръв и тиня. Знам, че го знаеш, далеч съм от идеята да давам акъл на някой, дето е трийсетина години повече живял от мен; само правя предложение да не се тровиш излишно. От друга страна пък, че си кибритлия е част от чара ти (както у Христо Стоичков) и сигурно е една от причините да пишеш добри стихотворения... Да, в случая подводницата трябва да бъде потопена. Но има и вероятност това моето да граничи с шизофрения: сетя ли се за Мърфи, сещам се за Йосарян****, чиято идея бе да приземи аварийно самолета си някъде в Швеция и да заебе войната. Още не съм освидетелстван. Има една войнишка песничка, в която се пее
Did you exchange
A walk on part in the war,
For a lead role in a cage?”
(Wish You Were Here, Pink Floyd)
Не заменихме ли/ участието си във войната/ срещу удобно местенце в кафеза? И не става въпрос за точно определена конкретна война. Отнася се до човек, който сам се убива с наркотици, понеже не вижда изход от блатото. Блато е да гласуваш отново и отново за едни и същи прекрасни безскрупулни хора.
–––