Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 19 юли 2019 г.

ГРОБОКОПАЧИТЕ

ГРОБОКОПАЧИТЕ
  31.08.1998.

  Преди петнадесет години на този ден в четири след обяд в изпълненото с газ пропан-бутан купе от срязания тръбопровод в багажника на паркинга пред милиционерския блок 51 в пловдивския жилищен комплекс "Тракия" горя баща ми и палежът причини смъртта му след седем дни в столичната клиника "Пирогов". Скоро преди това след критична статия от май 1981 г. бях отстранен от местния младежки вестник и опитвах да докажа, че съм писал истината за плачевното екологично състояние на града, но властта пробутваше версията, че понеже съм единствен дипломиран висшист в редакцията, най-безболезнено при подмладяване на състава било мен да преустроят от журналист с 10-годишен стаж в учител; та и досега не съм сигурен дали възпламеняването на газовата уредба в новичката жигула е стечение на обстоятелствата. Да, определено! Имаше период от две-три години след прогонването ми от младежкия вестник "Комсомолска искра", когато гледах да не замръквам по улиците на Пловдив. Къс текст от онези дни след смъртта на татко, писан точно за да си вдъхна кураж.

Сам вървя по улиците – 
син на дърводелец,
стиснал в джоба на балтона
юмрука си като портокал.
         
  Облачно утро, но пък свежо. Вчера си оправях падналата антена върху покрива на блока. Буря се изви надвечер завчера, на 29 август; та гледам, поломени всичките ни антени. Оказа се, че освен мен съседите до един вече се прикачили към кабелната мрежа на местния монополист Евроком.
  
  На 29 август с Re. се къпахме и препичахме край Марица до четири след обяд. После се отбих в панелното жилище на двамата копривщенци Петър Петров и Райна Каблешкова. И отворихме дума за масовите разстрели от 1945-1946 г. в пловдивските централни гробища. Разправих им какво съм чул от алкохолизиралия се Чомпал (Димитър Асенов, който се нае да ми смени изгнилите тенекета на жигулата), и домакините потвърдиха: Да. Има такова нещо. Чомпала беше ми разправил за масов гроб долу, в ниското мочурливо място вляво от алеята, петдесетина метра източно от миниатюрната гробница на Димитър Кудоглу*

  – Имаше и друга яма – рекоха ми, – в източния край, до телената ограда.

  Гробищните ровове копали самите "смъртни". После връзвали, кой знае защо, ръцете им отзад, заповядвали им да коленичат в края на изкопа и с пистолет в тила ги прострелвали един по един. Петров, притеснен и силно заеквайки, понечи да ми разправи случай, когато близките на техен познат събирали злато и бижута да го откупят, за да го отърват от екзекуцията, и известен по онова време тукашен адвокат-арменец как прибрал откупа, но работа не свършил. Това става през пролетта на 1945 г., две години преди да се родя. Докато моят баща, 22-годишен, воювал с отстъпващите немци на фронта край реката Драва, тук край пътя за Цариград "най-достойните синове и дъщери на народа", запасали пищов и червена лента с надписа "ОФ" (Отечествен фронт) върху ръкава, въоръжени до зъби с техника за убиване, воюват с изплашени до смърт "бивши", сред които по-голямата част са съставлявали цвета на Пловдив като културно средище – лекари, инженери, учители, чиновници, служители на църквата, преподаватели в тукашния Френски колеж, хора на науката, накратко казано, интелигенция.

  Сега си спомням как баща ми разправяше веднъж – нещо изключително рядко за него – той да се отпусне пред мен, да заговори за фронтовия им командир някой си капитан Николчев: колко готин, подреден и строг, но и човечен бил техният ротен с войниците си. Като се прибирали от Унгария, все още във военните си дрехи, неизмили калта от окопите изпод ноктите си, някой пошушнал на техния капитан Николчев, че едни мъже в новички кожени якета идват да го арестуват. И в летящия посред унгарската Пуста (камениста неплодна равнина) военен ешелон измислят капитанът им да се пъхне в опразнения начаса брезентов куфар, докато онези в кожените якета слязат на следващата жп-станция. В онзи момент, според баща ми, мнозина от нашите фронтоваци царски офицери, след приключването на българското ни участие в изтласкване на немците от Сърбия, Хърватска и Унгария, ги извеждали от войнишките редици, изправяли ги до някой зид и по късата процедура – разстрелвали ги. В случая редниците-фронтоваци се опитали да спасят своя ротен командир.

  – Отървал се! – реших прибързано, но баща ми безизразно ме изгледа:
– Както си беше вътре в брезентовия куфар, дупчиха куфара с щиковете си. Купето под краката ни подгизна от кървава слуз.

  – Бях още хлапенце – подхвана леля Рени Каблешкова, – срещу бившата Аптека Марица** рано един следобед милиционерите направиха кордон и хората се струпаха да разберат какво става. Помежду две плътни редици от въоръжени милиционери минаваха току-що осъдените на излизане от местния Окръжен съд. Дребничка бях и се измуших най-отпред да гледам. Товареха ги като добитък за кланицата в големи камиони, покрити с черни брезентови платнища. Какво ме потресе ли! Излиза с колоната от цивилни арестанти едър красив мъж, вир-вода, раменете му се тресат. Видя млада жена, вкопчи се в нея да я прегръща. Прегръща го и тя, милва го по лицето, говори му: "Нали ти казах, ще те оправдаят! Аз нали ти казах". Останалите с ритници и приклади натириха да се изкатерят в камионите. Изневиделица изотзад на тези прегърнати двама мъж и жена се спуснаха неколцина в кожени куртки; грабнаха го този ридаещ мъж, заблъскаха го с юмруци, с железни тръби, смазаха го. Гърчи се той на паважа, а жена му при тази картина – добре облечена, рядко красива млада жена, свлече се, докато него – вързоп кърваво месо, го вдигнаха от паважа и го метнаха при другите осъдени, и захлопнаха капака. На кръстовището пред Чифте баня колоната камиони спря. Заповед май чакаха, преди да продължат.

  – Накъде да продължат?

  – Към гробищата. Че къде другаде!***

  Когато онази някогашна Райна, издънка от копривщенския род на Тодор Каблешков, с равен глас заразправя, 75-годишният тежкоподвижен Петров пъргаво изскочи от стаята, трясна вратата зад гърба си и леля Рени рече:
  – Наизуст я знае тази, чуе ли я, вдига кръвното. Знам го аз защо скочи.

  Връща се подир малко Петров, ни лук ял-ни лук мирисал, заговори ми:
  – Да ти разправя и аз един случай, ама този случай е от 1925 година. От моя баща, който симпатизираше на комунистите, съм го чул. 

  – Чакай-чакай! – прекъсвам го. – 1925 година, какви комунисти?!

  – Точно така! Тогава вече се наричаха комунисти... Та среща моят баща стар свой приятел комунист, учителя от село Дедево Димитър Даскалов. Върви онзи насреща му весел, спира, заговаря го: Ида си от съда – казва, – оправдаха ме бе, Христо! Доказа се, че съм невинен. Здрависват се и се разделят, баща ми прави едва няколко крачки, едва стъпил на отсрещния тротоар и чува зад гърба си изстрели. Обръща се и вижда убиеца как тича, а учителят Даскалов агонизира в локва кръв насред улицата. А?! Какво ще речеш? – завърши Петров. – Оправдан-неоправдан, те вече му прочели смъртната присъда. Какво значение, че бил невинен! Ако не вярваш, имаше мраморна плоча отсам Кукления театър, на улица "Заимов", ако вече не са я махнали пребоядисаните бивши, новите ни лъже-демократи.

  – Нали си вярващ – казвам, – как може да се съгласиш по този начин да се уреждат старите сметки!

  Не се и кани да отвърне. Нещата му ясни от само себе си. Ала виж, при разказа на жена си за издевателството срещу осъдения от т.нар. Народен съд, отърча в съседната стая да не чува. Къде е религиозното смирение, умението да се живее, без да храним у себе си отвратителното чувство за мъст? И ми иде на ум нещо, разказано в онези къси безлунни звездни августовски нощи над Пловдив пак от Чомпала. Неговият чичо, по-малък брат на баща му партизанина, се похвалил веднъж, у дома им на масата, че се изпикал в кандилото на някаква селска къща. И баща му на Чомпала скочил от масата, закрещял на брат си: Кой си ти, бе? Какво си направил!

  Питам Чомпала:
  – Майка ти беше набожна, нали?

  Майка му, родена в село Житница, Пловдивско, била силно религиозна. Баща му дип не вярвал в бабини деветини, но при онзи "подвиг" на брата-простак заговорила съвестта и у претръпналия изпълнител на екзекуции.

  – Тези масови разстрели нима са вече забравени? Близките на избитите не страдат ли за своите, заровени без кръстен знак, като кучета помияри метнати в общата гробищна яма?

  – Ха! – възкликват седемдесет и няколкогодишните домакини. – Че кой има смелост да разгръща миналото! Живи са убийците, силни са. Ако не те, синчагите им, дъщерите им са във властта. Мислим, че Демокрацията вече дошла, а знае ли се какво могат да ти сторят, решиш ли да разкажеш на младите българи за избитите в пловдивското централно гробище?

  Счетоводителят взе да шепне:
  – Като ходя по улицата, и сега ме е страх някой да не ми свети маслото. 

  – Теб пък защо? От какъв зор на теб ще посегнат? 

  – Че много му мели устата – рече племенницата на Тодор Каблешков.

  Още нещо в този смисъл рече и бившият счетоводител. Без да го питам, продължи стара прежда да наплита: 
  – През 1945 г. Пловдив беше пълен със Съветска войска. Пред очите ми е още как двама техни офицери застреляха човек, техен войник убиха.

  – Защо?

  – Ами че тези кривокраки войничета доста бели направиха! Шетаха по дворовете и по къщите. Кокошка ще ти отмъкнат, яйцата от полога вземат, тенекия сирене, дамаджана с ракия, какво да е, само да е за ядене и пиене. Селата около Пловдив бяха пропищели от тези дребнички, измършавели кривокраки войничета. Затуй ги и трепели техните офицери.

  – Помня – продължи счетоводителят, – по Националното Радио София слово държа Димо Казасов. През 1945 г. Димо Казасов в правителството на Кимон Георгиев беше Министър на пропагандата. В речта си апелира народа да прояви търпение към тези набези по нашите дворове и къщи. Каза как хиляди километра пътища извървели, живота си рискували за нашата свобода. Търсих я аз тази реч, много я търсих! Чак в Държавния архив рових, ама не я открих. Че как да не я изтрият? – втренчи се в мен.

  Погледнем ли назад към Историята като низ от съдби, земята под нас ще се размърда, ще прокърви родният чернозем. А може би народната памет, като засипва с дебел слой пепел раните от Миналото, предпазва младите поколения от гнус? Може би! Моето поколение българи, родени в първите години след Девети (септ. 1944 г.) беше възпитавано с железните "истини" на болшевишката версия за България; открие ли се оловният похлупак от премълчани, спестени или преиначени факти обаче, ще видим как изпод копнежа по Свобода-Братство-Равенство воняща кървава пихтия извира. Възрастните, дето са били очевидци, се страхуват. Още ги е страх. Как да вярвам на лекомисления шлагер, изпят с очарователно вдъхновение от онзи подуенски пич Васко Кръпката, почти мой набор от бедните шопски махалици около старата яко занемарена софийска гара, "Комунизмът си отива"? Докато внимателно не се препрочетат тези кървави страници от първите месеци и години на реалния сталинизъм и у нас, илюзията ще държи в плен мнозина от сегашните млади българи. Мисля си, днешните новобогаташи и техните политически слуги в обществената ни йерархия лично са заинтересувани тези страници не да не се изучават, ами никога да не се прочетат, никога-никога-никога да не бъдат отгръщани.

  Това все пак трябва да се случи... и не само за да се знае, но и заради опрощението. Да се видят докрай и престъпленията, и отровната злост в надменността у "борците за световно щастие", едва тогава да минем към сегашните безобразия, когато подобни вакханалии на злото повече няма как да се случват в България. А пък нравственото осъждане ни е нужно за оздравяване на нацията, не заради мъст. Защото убийството не изравнява сметки, а тъкмо напротив – отваря нови страници за нови кощунства.

  Последният ми ден от лятната ваканция. Парализираният, прикован към инвалидната си количка Марсел Пруст (1871-1922), автор на многотомната психологическа комедия, на романа "По следите на изгубеното време" за приключенията на жизнения, несломимия човешкия дух, ми е алегоричен образ на интелекта, одухотворяващ живота, даващ смисъл на хаотичните ни действия. Животът ни е просто съчетание на детайли противоречиви и несъразмерни. Ала ето, появява се духовният човек, и всичко си отива на мястото, и усещаш жизнения пулс на мирозданието в съзвучие, аромати, поглед, докосване, разцъфтяване, чувствени спазми, целувка, разпилени от ветреца косици. Влизаме в океана на живота с плач и тревожен писък; измъкваме се от живота примирени чрез смъртта.

  Преди години така притихнал си тръгна в същия този ден от годината баща ми – моят велик и нежен мълчаливец, когото приживе не познавах така, както едва сега, мисля си, полека-лека започвам да проумявам. През последните седмици от живота му майка ми имаше усещането, че Исус се е вселил, материализирал се в свенливата му усмивка на добър човек, в безбрежния му кротък, уж нищо не казващ негов поглед, а в теб сякаш се вглежда Вечността. Има го в албума, останал у сестра ми: сред затънтена родопска махалица яхнал магаренце: лявата му ръка вдигната за поздрав, едва усмихнал ни се. Там и на мен той странно ми напомня Христос. И моя си щура, фантастична теория може би, от последно време – че Господ Бог или Божественото ходи между хората, превъплъщава се това Божествено ту в един, ту в друг измежду нашите познати, но за кратко – тогава човекът придобива ореол, осветен е като че отвътре, разлива очарование наоколо си като многоцветна аура.

  Така божествена в чара си е влюбената жена, особено когато пристъпва към вакханалиите на плътта, притихнала като Небесата над нас пред буря, омайваща с излъчването си на жена. Великолепен дар си, Живот! Не пред икони и черковни зидове или оброчни камъни и знаци, а пред човека, така мимолетен, объркан понякога, но все пак излъчващ уязвимост и нежност, в такъв момент вътрешно в себе си коленича. И не ми излиза трети ден от ума онзи подгизнал от смъртен страх представителен мъж, вкопчил се в хубавата си жена ридаещ, докато другите осъдени на смърт, като добитък затъпели от стрес, прекрачват в сумрака под брезентовото платнище на Големия Черен камион, който ще ги откара в скотобойната. Какво станало с окуражаващата мъжа си млада красива дама? Успяла ли е да надживее последния жесток спомен от своя разтерзан любим? Къде гният костите му? Да предположим, този мъж има вина, голяма и непростима вина; но онзи последен порив към най-близкия му на този свят човек мен друго ми нашепва. Очаквал е да бъде оправдан, да го извинят, помилват, а защо не, и тържествено да му се извинят. Този нещастник прекрачил в Отвъдното неутешен, онеправдан, душевно смачкан пред очите на любопитната за сеир местна пловдивска тълпа от айляци. Точно на тази човешка маса от доверчиви наивници разчита и сега Злото, родено от непресъхващата ни посредственост.

  В глава 19. у евангелиста Йоан, след като в по-предния текст е цитирано Пилатовото предложение Иисус да бъде помилван, множеството крещи: "Не Него, а Варава!" (разбойникът да бъде помилван...), преторът хвана Иисуса и го бичува. И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха Му Го на главата, и Му облякоха багреница, и думаха: радвай се, Царю Юдейски! и Му удряха плесници. Пилат пак излезе вън и им рече: ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина. Тогава Иисус излезе вън с трънения венец и в багреница. И рече Пилат: Еcce homo! (Този е вашият човек, т.е. предавам ви го, мое си тълкувание.)

  Какъв ми е този мъж на мен! Не съм още роден, а бъдещият ми баща 22-годишен русоляв синеок редник от Харманли, заничал откъм окопа си към залегналите от другата страна на фронтовата линия корави немци. Там, в унгарската Пуста, в тъмното дочували плясъка на придошлата от пороите и топенето на снеговете Драва. А отсам, в зловеща тишина сред идилично сънливия мой роден Пловдив дяволската месомелачка на т.нар. Народна власт – власт на гробокопачите, както сами се назовавали, се въртяла с бесни обороти, бълвала никому ненужна смърт. Никому ненужна смърт ли? Ами нали любим девиз на поета и семинариста Йосиф Висарьонович бил "Нет человека – нету проблема!" – още повече, ако същият този човек е способен да разсъждава с ума си и да слуша сърцето си. Останалите, те са лесни за манипулации, могат да живеят, трябва да живеят – защото на Злото са му нужни редници, индустриална армия безлични тулупи, които показателно си бъбрят вечер, че по телевизията времето за следния ден им го дават, някой им го спуска ей тъй, както всичко останало в техния калпав живот на духом невежи.

  Не съм религиозен, ала и при никакви обстоятелства не бих простил за убийство, планирано хладнокръвно, извършено над беззащитно, ужасено, отчаяно човешко същество, което очаква милост. Само щрих: за разлика от фанатичните си последователи, Сталин детайлно познава и Библията, и евангелието (биографията на Исус), както ги знае и самият Карл Маркс. От библейския текст тези двамата са се учили как да манипулират цели нации в греховния ни човешки свят. 

  Дочувам в тъмното край съседния вход на панелния ни блок, това – в средата на август, дочувам назидателен глас:

  – Защо си хвърлил партийния си билет, а? Какъв комунист си ти!

  А Стоян Пършинга (защото все се пали от нищо, като онази американска ракета) или Стоян Шивача, някогашно селянче, присадил се като работник в завода за облекла "България" (заменено с пищното именце "Брилянт"), мънка като ученичка, хваната да прави свирки в училищния кенеф:

  – Що!... Заради жителството. И апартамент нямаше да ми дадат.

  – Виждаш ли се какъв комунист си бил! Ей такива като теб предадоха Партията, ебаха й майката на Партията. Ами не ти ли мина през акъла, че всичко в България е построено от комунистите: заводи, язовири, новите градски квартали, почивни станции за работниците и селяните, модерно селско стопанство? Всичко, всичко Партията ти го даде и всичко е дело на комунистите, а ти...! Никакъв комунист не си ти. Ти си неблагодарник.

  И Стоян пак мънка, пак се оправдава. Не мога да видя кой е другият. По стъпалата на площадката пред съседния вход насядали с по шише бира петима-шестима, две-три жени на възраст наддават ухо; сред тях и жена му на Стоян Пършинга, която само до преди час е продавала доматите от градината им на село, стиснала под мишница кантарчето. Мълчат, пушат. Фасовете им светят в тъмното. Обажда се 14-годишен хлапак с мутиращ глас, синът на Митю – Оня Митю, с белия москвич:

  – И Аспаруховия мост, и него ли комунистите построиха?

  – Ами да! – продължава непознатият мъж. – И не само Аспаруховия. И Атомната в Козлодуй, и Комбината в Кремиковци. И накъдето се обърнеш, моето момче, всичко е дело на комунистите.

  – То затова Аспаруховият вече веднъж падна – обажда се Митю с белия москвич, Митю от последния етаж на съседния вход, присадил се откъм хасковските села, съселянин на футболиста Христо Стоичков, хвалел се.

  Останалите мълчат, попиват. На стъпалата, с гръб към звънците е мъж на средна възраст в бяла риза и бели панталони. Казвам, уж се колебая:

  – Та значи, комунистите построили всичко...?

  – Те ами! Че кой друг? Нали по комунистическо време е правено?

  – Та само комунистите копаха, бъркаха хоросана, редиха тухли, бетона наливаха...?

  Извръща се да ме разгледа. Разцъфтя, доколкото го виждам:

  – О-о, Жоро! Не ме ли позна, бе? – Побелял, насреща ми протяга ръка Стоил Вранчев, някогашен съсед от петия етаж, женен за перущенлийка, коренът му – от Чехларе, партизанско село. За чехларовци от време оно се носи лакърдия, че са в състояние да ти свият магаренцето, както го яздиш; действителен случай разправят – другоселец се събудил сутринта вместо върху магаренцето си, което щяло да си го откара директно у дома в съседното село, яхнал пейката пред кръчмата. Стоил е поотслабнал, но е свеж, пригладен, чистичък. Очевидно е, че му спорят нещата в живота. Новите условия, хаосът, който нафукано тук наричаме Демокрация, явно не му се отразили зле, макар да е поизгубил някогашното си излъчване на мъжкар. Замяза ми на орел с оредяла перушина, но това впечатление иде не от външността му, а от вътрешния ми усет. Нахаканият Стоил някога съпровождаше големите Татови партайци при отстрел на сърни и глигани из правителствените резервати на България. Колко ли такива галеници и днес шетат между нас с неостаряващата легенда за някогашните съвестни стопани на властта, за най-достойните синове и дъщери на народа, за винаги крачещите начело подвижни агит-табла на Тодор-Живковия соц! Да го убеждавам, че лъже?! Струва ли си! От мен по-харно знае. А "не ме ли позна?" и че си прекъсна лакърдията за славните времена, ми стига. Не го броя за кофти човек. Да, облагодетелствал се, фука се пред такива като него, пришълци в Пловдив, но колко малко е нужно да му отнемеш на селския тарикат поне моралното право да плещи назидателно!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 20 uli 2019

Илюстрации:
- Баща ми – редник, тъкмо върнал се от фронта, лятото на 1945 г.
- Кино "Балкан" и пловдивската главна от юношеските ми години.
–––
* Много известен за пловдивчани дарител. Оставил огромен сграден фонд, вкл. детски ясли, обществени кухни, фондации за подпомагане на самотни стари хора и на сираци от войните през 1912-1919 и до 1944 г. Две уникални с изяществото си, с артистичното си излъчване сгради тип сецесион от дарените от Кудоглу в сърцето на града сринаха местните общинари, за да уширят пловдивската Централна поща. 
** Най-красивата сграда на онзи Пловдив, богато орнаментирана с фризове, барелефи, арки, корнизи, бюстове на богове и светила в медицината, която някогашната градска управа срина. В двуетажна къща, току залепена за аптека "Марица", на булевард "Шести септември" живееше някога семейството на чичо ми Насо (Атанас) – третия от петимата харманлийски братя Бояджиеви. Оттам са и детските ми спомени ок. 1954-1956 г. за тази култова сграда на Пловдив. 
*** Като особена привилегия, екзекуторите позволили на вярващите осъдени да си палнат по една свещица в черковния храм "Света Петка", както и да си вземат сбогом с най-близките. Бел.м., tisss.