АСЯ
Глава VI
– Тоз хулюган! Тоз гражданин нехранимайко! Отде се намери да дойде в наше село, да ни зачерни доброто момиче!
Отстрани по-малко решителен женски глас, гласът на майка й на Ася допълва:
– Ний няма да я оставим таз работа току-така. Какво си представя той!
Отворих им и в стаичката влетяха двете жени. Подире им плахо влезе Ася. Беше на деветнайсет, изглеждаше като да е на не повече от шестнайсет.
– Джорьо! Дай да се разберем – подхваща майка й, като притеснена кърши ръце, – ти искаш ли да се ожените, или не я искаш? Какво си намислил?
– Моите родители не са съгласни.
– Добре, а защо не ги попита, преди да я поискаш? Знаеш ли какво петно ни лепваш! Хората от днес насетне какво ще си рекат за нея, за нас...!
– Съд! Съд за такива хулюгани гражданя! – обажда се лелята басово.
Ася приближи, приседна близичко до мен, прегърна ме, зарида. Двете по-възрастни жени трият подпухнали очи, буйната Петрана чак изхълца силно нажалена. Гледат ни умилени. Стиснах очи, само да не ги гледам. Ай леле, само да не гледам този театър!
И Ася остана при мен.
И се занизаха безоблачни дни, в които като от дълбока подземна струя пулсираше скрито напрежение. Тя все по-силно се привързаше към мен – пере, чисти, подрежда, в бурканче на масата ми винаги стърчи букетче полски цветя. И стана уютно. И когато навън е студено или се случи да не открия ключа за училищната баня, накара ме Ася да стъпя гол в легена и – същински Адам сред стаичката ни, покрай бумтящата печка оставям й се да ме сапунисва, трие и ме суши с голямата й розова хавлиена кърпа.
Често отскачахме до Балчик. Седнем на сипея зад пристанището, слушаме мученето на големите тромави параходи на излизане от товарната рампа, дрезгавата сирена на пътническото корабче към Каварна, подвикванията на рибарите и докерите, шума на плискащите се под нозете ни маслено-тежки от студа тъмносиви вълни, които открай-докрай браздят залива на Балчик. На запад е курортът Албена; а още по-нататък пък са Златните пясъци, Варна... Там като че ли небето е по-ясно, по-синьо; или само тъй на мен ми се струва?
Задъхани, изкатерим пак стръмнината по обратния път, настаняваме се и ние сред бъбривите пътници от Балчик в следобедния рейс от четири часа към Гурково.
Трепетно очаквана, пролетта ни изненада с нестихващите досадни дъждове, които ливнаха откъм средата на април. Мътните ручеи понесоха мъртва шума, сухи треви, бурени, като змийчета плъзнаха в подгизналата пръст зад училищната ограда. Жвакат мокрите ми скъпи обувки из калта и локвите, от класната стая търча в квартирата да се суша. Захванал съм се с иронична поема по подражание на старофренския поет от Предренесанса Франсоа Вийон*. Че и ми спори ми. Втурна се в стаята, трия си косата в кърпата за лице, бързам да седна пред почистената маса.
Поемата съм озаглавил "Завещание", то не е само подражание на Вийон; причината да я нарека "Завещание" е, че усешам необходимост да си кажа сбогом с илюзиите от студентските години, които илюзии досега са придавали аромат и цвят на живота ми, изкушавали са ме да се съзерцавам в романтични пози: защитник на онеправданите и озлочестените. По някое си време – същинско мокро до костите мишле с полепналите по бузите й влажни дълги руси коси, в стаята се вмъква Ася.
– Здравей, Жоро! Как днес ти мина урокът по френски в осми клас? Слушат ли те?
Сухо отвръщам:
– Добре мина. Ще ме оставиш ли?... Пиша!
И тя се свива в най-далечния крайчец на леглото, до прозореца с книга в ръце. След два или три часа, когато ставам от масата да си легна, намирам я заспала – отметнала ръка, другата ръка в юмруче подложила под брадичката.
– Хайде, душко, стани! Стани, да оправя леглото.
– А!... Какво има? – пита сънена. – Какво каза? Кажи де! А? Какво ми каза?
Вземам я на ръце и като кукла я турям да седне на стола, но тя вече се е разсънила, захваща се сама да оправя. Лягаме си. Гушва ме, притиска се в мен, дъха ми в ухото:
– Обичаш ли ме, а? – Шепне ми полекичка, настоява: – Кажи, обичаш ли ме!
– Обичам те.
– О-о, не! Ама това не е твоят глас. Естествено го кажи, с твоя глас!
– Ето, обичам те!... Така бива ли? Сега по-добре ли го казах?
– Ма-а-алко по-добре. Ама само малко по-добре.
– Хайде да спим вече.
– Ама ти не ме обичаш – шепнешком протестира, гуши се като малко дете в мен.
Гласът ми дрезгавее:
– Кой ти каза!
– Никой... Не виждам ли, че не ме ревнуваш. Ама ти хич... хич не ме ревнуваш.
– Не е вярно, ревнувам те. Но не го показвам.
– Лъжеш... Защо лъжеш, а! Защо не ме ревнуваш?
Замълчавам. Притиска се, сплела е голите си ръце около шията ми, дългата й руса коса гъделичка носа ми, влиза ми в устата... Равномерното й дишане подир малко ми подсказва, че е заспала. Внимателно си измъквам лакътя, затиснат под нея, обръщам се по гръб да погледам танцуващите върху тавана пламъчета от печката. Опитвам да проумея и определя звуците, лая, шумовете от ръмежа, от капчука и от свистенето на добруджанския резлив ветрец, с които е изпълнена нощта. До късно не мога да заспя до кротко дишащото, свило се до мен влюбено момиче.
Понякога, без да го желая, мимоходом, нехайно я драсвам "с лъвската лапа" – нещо иронично, което я разстройва. Обикновено тя се оплаква от мен пред Данко, и Данко с милозливостта на добър по душа, милозлив и верен приятел я успокоява:
– Не му забелязвай. Той си е такъв. Нали, Жоро! – Намига ми скришом зад гърба й.
Към края на април откри, че е бременна. Не смеем на никого да кажем. Стана наша обща тайна, която ни кара да се чувстваме неловко един пред друг. Естествено е, че силно желае детето, но не ме упреква, че я увещавам да го махне. Приема нещата със смирение на човек, който няма какво повече да губи... С интуицията на влюбена беше осъзнала, че въпреки всичко, ще се разделим. Плаши я изглежда неизвестността кога ще стане то, по какъв начин. За света ние сме щастлива двойка: млад мъж и момиче, силно привързани един към друг. Подпитват ни разни случайни хора в кръчмата и на спирката, в магазина или на улицата: Ами кога ще е сватбата, къде ще си подредим да живеем. На подобни въпроси избягвам да давам отговор, а тя повдига раменца:
– Не знам! Каквото Жоро каже.
Директорът Никола Петков на четири очи ми съобщава, че вече е говорил за нея в толбухинския окръжен отдел "Народна просвета" и зам.шефът на отдела – някой си Епитропов, готов е да съдейства да приемат Ася като задочна студентка в Шуменския педагогически институт. Петков радостно потрива длани:
– За просветата сте ценен кадър, наш кадър. Ще ви устроим, разбира се, ех, че няма да ви оставим така, я! И знаеш ли... – привежда се поверително и ми шушне: – Много се радвам, че оставаш. Защото сега съм, кажи-речи, сам. Тукашните залагат повече на местния кадър, а с теб ставаме двама. И ще им докажем на тия тук, че държим фронта по-добре от местните.
Мълча. Той продължава окуражително:
– Къща ще се намери, ако това те притеснява. Ами че тук е пълно с празни къщи, в които никой не живее. Ще ти помогна да я стегнеш, дворче да подредиш, градинка със зеленчук: лук, фасулец, домати, пипер, марули. Хайде! Изпъчи гърди! Животът е пред вас. Щастливец си ти-и, голям късметлия. Даже малко ти завиждам.
Два пъти вече ходихме до Толбухин**. Първия път – на лекарска комисия. Ръми все същият непоносим дъждец. Прескачаме огромните локви на окръжния център, който напомня повече на селски мегдан, лутаме се из късите кални улички наоколо, докато открием Акушеро-гинекологичното отделение на местната клиника.
Седим на кожения диван пред кабинета. Тя се е притиснала в мен, трепери от страх, изчервила се е до кръв. Някакви корави селски жени току преди нас влизат-излизат. Лекарят се появи най-сетне, нареди й самичка да влезе. Тя ме поглежда умолително; надигам се…
– Вий дотук! – измери ме докторът от глава до пети.
– Ние сме заедно – каза тя.
– Да почака! – И като я пропусна да влезе пред него, затвори зад гърба си.
Подир десетина минути вратата безшумно се отваря и Ася – с подпухнали от плач очи, бавничко излезе, седна до мен. Мачка носната си кърпичка в ръцете, разстила я върху скута, сгъва я, пак я смачка на топка, пак я разстели върху коленете си.
– Не разрешават!
– Що-о?
– Не обясниха. Само казаха, че не може.
Почуках, влязох. Лекарят – интелигентен мъж на средна възраст, е с гръб към мен, медицинската сестра повдигна очи, пита ме без думи какво правя тук.
– С момичето съм, дето преди малко беше при вас.
– Защо настоявате да абортира? – отлепи се от прозореца лекарят. – Тя не можа да обясни.
– Щяхме да се женим, но се оказа болна. Има епилептични припадъци.
– Разбирам... Та как й беше името? – Отбелязва си нещо в картона пред себе си мед. сестрата.
– И като идвате в четвъртък, носете здравната й книжка – рече лекарят и в очите му чета съчувствие, ама не съчувствие към Ася, а към мен. Разбрахме се май като мъже.
Излезе пак в коридора и се втренчи в нея. Към пациентите си мнозинството лекари се отнася професионално. Професионално "етично", искам да кажа; и този тип тук не правеше изключение от пасмината убийци в снежно бели престилки. Но тогава не съм съзнавал, че не той е убиецът.
На 11 май, четвъртък (в четвъртък съм се родил), й направиха аборта***.
Разкошен ден. Слънце. По връхчетата на клоните са се появили нежни, бледозелени листенца, от дворовече наоколо ухае на люляк и акация, пеперуди прехвърчат, жужат пчели. Ниско над главата ми лястовици се стрелкат с цвърчене. Вървим бавничко по разкаляната, почнала да изпръхва улица, заобикаляме тълпи бедни хора, навлечени в тъмнокафявите им или черни дебели дрехи, в домашно плетени вълнени пуловери, в обуща и галоши с незасъхнала по тях кал. Минаваме покрай редица сергии насред улицата към градската автогара; пожела да й свалят от гвоздея чифт сини терлички... Бебешки терлички! Приглади ги с върха на пръстите, постоя тъй и много внимателно ги положи върху стъклото на сергията. Отдъхнах си, когато продължихме нататък.
Щом се прибрахме в Гурково, зави се презглава с онова мое изтъркано студентско одеяло и спа непробудно до сутринта на следния ден.
Така убихме бебето, може би нашия любим син, който докато съм жив, ще ме гледа от бездънния непонятен Космос над всички нас или вътре във всеки от нас.
Следва
___
Из "Заключителна балада", в превод на Пенчо Симов..
"...Вийон (1430-1463...?) е същество свръхчувствително, прехласнат по живота, спонтанен, покъртително откровен. Благодарение на това след дългото си пътуване през вековете идва до нас – живите и грешните днес, гледа ни учуден и дръзко-иронично, трогателно ни нарича "братя".
.jpg)
