Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително лесно на всеки философ тъпак! Тънкостта, обаче, е да разбереш защо са толкова нагли онези, които ни манипулират. Дали фалшивото лице на отродника не е знак, че се страхува преди всичко от себе си, от комунистическия си произход и минало! В момента някогашните доносници и офицери от Държавна сигурност плонжират пред новичкия Биг Брадър, да му докажат колко силно са влюбени в т.нар. евроатлантически духовни ценности и красоти, а нашите балъци им се хващат на театрото и ги боготворят. – Аноним (1947)
25 noe. 2023
УМЕНИЕТО ДА ОТСТОЯВАШ
"Шестнайсетинагодишен, пожелах си малки войни по всички фронтове. Зарекох се пред баща ми – последен от петте сина на бедния харманлийски бирник: "Няма как да те настигна, че си се завърнал жив с орден за храброст от Световната касапница във великата битка с нацизма, но си пожелавам да имам моите малки войни". Мечтата да си видя ръкописа – плод на десетгодишен труд, като книга, отпечатана с мои си пари, спестявани от даскалската ми заплата, ме топлеше и през най-мразовитите години на "демокрацията". Ех, нищо не стана, ама що от това! Щастлив съм. Каквото е зависило лично от мен, сторил съм го, доколкото ми позволява нелечимата моя некадърност и честолюбието ми на българин по потекло, кръв, проклет нрав. По-важното ми е да си продължа този свой модус вивенди на средновековните български калугери И когато изпълня докрай проектите, надявам се, в сюблимния за мен миг, преди да си тръгна, ще се появи Онова момиче от Сънищата, за да й разкажа, на нея, и на никой друг, кой съм, какъв съм, какво мога, какво нося в торбичката с подвизи, казано накъсо: ще се поизфукам, както само аз си знам... дискретно, сдържано".*
Vera: –Хареса ми!
tisss: – Самият живот. Няма измислено!
Vera: – Хубаво и точно го казваш.
tisss: – Ако не обичаш, писането не спори.
Vera: – Писането си е малко дарба.
tisss: – Като всяка работа.
Vera: – И си скромен.
tisss: – Ами-и, хич! То си е люта борба със самолюбието.
Vera: – Прав си.
tisss: – Пристрастен съм, при това кавгаджия и побойник.
Vera: –Личи си по това, което чета. Но дълбоко в теб не е така.
tisss: – Седемгодишен, и понеже вършех бели, през целия ден заключен в кухничката на избата, в която живеехме, водил съм жестоки, диви кавги с хазяйката ни Цвета Дърварова, жена яка, едра, около 45-годишна.
Vera:– Знаеш кога точно да го кажеш, че да го заболи човека отсреща.
tisss: – "Штъ прата да чукъш камани! Шъ видиш ти къде серат гладните! Да ти варят кокалите дано в тази тенджера!" – Все лафове на въпросната Цвета, докато аз си мия краката на плочника, надвесила се на метър и половина от терасата над мен.
Vera:– Явно те е нахъсвала.
tisss: –Пък и моите родители все си се чудеха: "На кого ли се е метнал! В нашия род такъв нямаме!" – когато вечеряме, след като съм си изял пердаха заради тъпата им родителска среща... Чуех ли, че ще има родителска среща, коремът ме присвиваше от притеснение и час по час ходех в кенефа, знаех: пак ще има дървен господ в нашата тиха изба.Любимо ми е било, пък и досега яко ме кефи, усетя ли, че идиотът отсреща нещо се дразни, да го извадя от нерви, да излезе бесен и бос от обувките си.
Vera:–За това е допринесла и Цвета, но вече не си ли улегнал?
tisss: – Ами не!Най-странното е, че после онези, с които съм се кавгосвал, да ме търсят пак да си говорим, демек – да си продължим кавгата. И обикновено ставаме приятели.
Vera:–Ако ти прави удоволствие, може! Явно, добре го правиш.
tisss: – Помагам на онзи отсреща да се издуе-издуе като плондер от ярост... И бо-оц! – вземе, та се спъхне милият. После той ме търси да си го върне.
Vera: – Имаш дарбата да говориш.
tisss: – Ами не! Повече си мълча.
Vera: – Успява ли да си го върне?
tisss: – Знам ли! Но това са ми най-ценните приятелства. С най-добрия ми приятел до 12-годишни в детството Ичо (Христо Махинов, баща му – от Пещера, майка македонка) се разкървавихме в бой с юмруци заради интриганта Методи Попрелков. Допуснахме да ни настрои един срещу друг. Едва ни разтърваха възрастните жени.
"Висим си цялото ръководство на джама да видим в какво настроение идваш днес на работа!" – Думи на зам.директора на училището Джени Дженев (1943), пратен от шефа Иван Панайотов (1942-2003) да ми каже. Бях си обикновен даскал по български език и литература в средния курс. Ама и председател на група от 16 (шестнайсет) смелчаци, учители към КТ "Подкрепа" сред общо стотина колеги.
Vera: – Наплашил си ги, или си им бил любимец?
tisss: – Стотина учители в най-многолюдното от I до XI клас пловдивско училище с общо 2400 ученици, според същия Джени, зам.шеф и учител по биология.
Vera: – Неслучайно си бил профсъюзен лидер.
tisss: – Какъв ли пък лидер! Просто сам го създадох този синдикат, макар да не ми се е нравила "Подкрепа", още по-малко лидерът й заралията Константин Тренчев (1955).
Vera: – Този ръкопис издаван ли е?
tisss: – Не е издаван. 496 страници с твърди корици, като томче трябваше да се появи на бял свят навръх Гергьовден 2004 г. Ръкописът "Историйките на ученика Ламски" с над двеста фигури на даскали и особняци, сред които повечето са мои лични срещи с чешити от учителското ни съсловие, местни политически тарикати и най-обикновени българи, с които никой не се съобразява.
Vera: – Лидер защото умееш да говориш, и да доказваш колко си прав.
tisss: – Там е работата, че повече си мълча.
Vera: – И ръкописът не излезе на бял свят, защото…?
tisss: – Гонил съм около голямата маса в директорския й кабинет шефката Игнатова, която смени Панайотов, като човек на СДС. На изпроводяк Панайотов на четири очи, ухилен до уши ми каза: "Новичката първо теб ще изгони", пък стана тъй, че Игнатова десет години по-късно ми предложи да остана даскал, колкото си искам, дори и след като навърша годините за пенсиониране. И продължих, докато буквално не обявих в канцеларията: "Бийте ми шута, че нещо вече взе да ми писва!" И си купих велосипед, всеки ден общо 20 км. (10 напред и 10 назад) въртях педали до Пловдивската гребна база и обратно до дома в крайния квартал зад циганското гето. Стоял съм по три часа сам, чопля слънчоглед в шумата, сливам се с природата и с всичко около мен, което лети, жужи, чурулика, подскача от дърво на дърво... Лисичка на метър и половина от храста изскочи да полюбопитства какво чопля. Ако не влезеш в кожата на неприятния човек, ще те намрази. Ако обаче, въпреки простотията му, поговориш с него човешки, без да му се зъбиш, нещата стават различни. Макар не от раз.
Vera: – И пак дарбата ти да говориш. А сигурно си бил и чаровник.
tisss: – Не е толкова говоренето. Всеки човек е шарена сянка: има слънчеви местенца, има и сянка. Въпросът е да докоснеш слънчевото у него. Никой не обича да му дават акъли. В карък ситуация не са ти нужни много приказки. Един поглед е достатъчен.
Vera: – Да така е, проблемът на много хора е, че дават само съвети. Съгласна съм с погледа, но малко хора ще те разберат по погледа. И затова после става ситуация.
tisss: – Зависи от ситуацията... На общите ни учителски събрания – а това са стотина души неслучайни хора, обикновено си мълча. И в някакъв момент някой ще се обади, вперил очи в мен: "Нека сега чуем Бояджиев какво ще каже!" Най-често това е колега, решил да се заяде. Случвало се е настръхнали мнозина от колегите ми да се обърнат насреща ми, да чуя зам.шефката Цвета Иванова (1945) – днес собственичка на Бинго-зала "Балкан" на пъпа на Пловдив, как дудне на директора на училището: "Накажи го бе, Панайотов!" А Панайотов се опъва: "Не мога, бе Иванова, по Кодекса на труда не мога, нямам право". Подир няколко дни случва се най-приятелски между бодряшките лафове да изтърси притесненият Панайотов: "Сред моите приятели се гордея, че си ми подчинен, че си даскал в моето училище".
Vera: – Значи им е харесвало как го правиш заяждането! Какви зали сте имали, да се съберете толкова хора?
tisss: – Учителска стая, като във всяко ново училище от времето на соца, когато деца се раждаха и емен-емен прехвърлили бяхме девет милиона граждани на България.
Vera: – Добре, че Панайотов е чел Кодекса на труда! Защото ми се струва, трудно ще им е било да наказват точно теб. Като бивш член на БКП, тръпнеше шефът от новите мекерета на новата власт.
tisss: – По идея на същата Цвета Иванова, училището ни стана от първите в Пловдив, което има химн по композиция на преподавателя по народна музика Христо Урумов в Пловдивската музикална академия, но текстът е мой.
tisss: – С Цвета си останахме все пак приятели, въпреки интрижките й, с които лично и аз съм се забавлявал. Калесваше ме за една или друга хубавелка сред даскалиците.
Vera: – Ако химна го имаш на клип, пусни ми го.**
tisss: – Накъсо, с повече от онези, с които съм имал неприятности, после сме ставали приятели.
Пловдив – гнездо на невежество и култура
Plovdiv, edited on 25 noe. 2023
Илюстрации:
- Хлапаците от ул. "Ниш". Клекнали: Мъмито, аз, Ичо.
- Пловдивското ни училище, с което живях 30 години.
–––
* Последният абзац, гл. ХХVI от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).
** "Ний сме рожби на слънчева Тракия.
Ний сме рожби на слънчев народ.„
Ние имаме много приятели.
Ние имаме много живот..." и т.н. Вж. сайта на училище "Симон Боливар" в Интернет. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)