Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, незаслужаващи да се дразня, но чувството за справедливост, наследено от майчиния ми джинс: двата заможни чорбаджийски рода – перущенския и калугеровския, клани през Април 1876, са ми ориентир да преценя кой стои насреща ми, заблуден мип наивник или доносник на политическата тайна полиция в България с претенции на обучен на лицемерие в Ленинград през 1983 г. "философ-психолог".
Живец в изкуството, изобщо, във всяко творчество, това е любовта и преди всичко любовта като усет за живота, природата, вселената, човека. – Аноним (1947)
2 oct. 2007
АНТИТЕЗИ
В чест на учителя ми Франсоа Вийон*
Спокоен като пън, мечтая морски бури.
мърморя малодушно, авантюрист по
кръв.
Животът ми е сън, ала мечтите – щури.
Уж най-отзад се гуша, бленувам да съм
пръв.
С плесник ли през устата подлец ме поздрави,
целувам му ръката и шепна:C'est la vie*.
Сразен, унил, наплашен, се чувствам
уважен.
Бленувам чест и слава, умирам всеки ден.
Добре ли ме приемат, усещам гняв и
смут.
Световно неизвестен, с това съм най-прочут.
Изпаднал в сладка леност, ме буди адски
бяс.
Рекат ли ми: Студено! – крещя: Горещо!
– аз.
До веждите окалян, се перча като бог.
Глупака ли щом хваля, към умния съм
строг.
Изпитвам гняв, когато цената ми расте.
Които ме ругаят, най-близки са ми те.
Рекат ли ми: ужасен, добър съм бил
със тях.
Нещата щом са ясни, изпадам в смут и
страх.
Сърцето прокърви ли, свирукам окрилен.
Остана ли без сили, по-жив не знам от
мен.
Потръгнат ли нещата, излишен ставам
аз.
Ожънем ли житата, у мен настъпва мраз.
Щом моето момиче ми шепне: Мили мой! –
не знам обичам ли я и гледам зло на
бой.
Издъно разлютена, най-мила ми е тя
–
погажда ли ми сцени, добре сме в
любовта.
Изпаднал в изнемога, не бих живял и ден
без нежната тревога тя може ли без
мен.
Пловдив – културна столица на Европа
Plovdiv, edited
2
oct. 2024
Илюстрации:
- София, III етаж, в квартирата на моето момиче.
- Господ е изваял Жената, за да изкушава Мъжа.
–––
* Със старофренския поет и пройдоха Франсоа Вийон ме запозна в два семестъра на I курс преподавателката ни доц. Людмила Стефанова. От Вийон се учих да възприемам сериозно неща, които за обществото на соца бяха гавра с морала на соц.-конюнктурата коментатори. Вж. https://kultura.bg/web/%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0/ Бел.м., tisss.
Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни нашенци, незаслужаващи да се дразня, но чувството за справедливост, наследено от майчиния ми джинс: два заможни чорбаджийски рода – перущенския и калугеровския, изклани Април 1876, са ми ориентир да преценя кой стои насреща ми, заблуден наивник или зъл идиот, доносник на политическата тайна полиция в моята България с претенциите на обучен в Ленинград през 1983 г. философ-психолог.
Живец в изкуството, изобщо във всяко творчество, това е любовта и преди всичко любовта като усещане за живота, природата, вселената, човека. – Аноним (1947)
18 avg. 2008
ТРУПАЩИТЕ ОРЪЖИЕ*
Каква е тази световна глупост?!
"Искаш ли мир, готви се за война!" ечи от незапомнени времена. и като че ли не знаят, че даже един вирус може мамицата им да разкатае, че една настинка, една кашлица дори може армия, въоръжена до зъби, да умори.
И генералът –
наглед тъй величествен, достоен и смел,
който пред войската се перчи като петел,
в действителност е абсолютен простак.
Някой трябва да му го каже все пак!
Понеже войничето, натикано в строя,
е по-възвишено не да загива в боя, а да умира от обич и да губи сила в прегръдките
сладки на своята мила.
Пловдив – европейска културна столица
Plovdiv, edited on 1 oct. 2024
Илюстрации:
- Ориентирът да ни са родът и майчината любов.
- Сцена от съветския филм "Съдбата на войника"**
____
* От сб. "Порто Фино" (самиздат,1998), готов за печат, но неиздаден заради средства.
Отстрани погледнато, мъжките приятелства най-често са свързани с яко надпиване, добро похапване в долнопробна кръчма или селски ресторант, където сервитьорката е хубаво момиче, свири селска музика и обзавеждането е като за гладни господа. Ала всъщност истинското мъжко приятелство е грубичко побутване помежду, налютява и гори като добре овкусената – за изнежения философ-психолог от школата на КаГеБе, роден и израснал в село Долна Баня, Софийско приятна на вид шкембе-чорба с оцет, чесън и едросмлян лют червен пипер.* Точно в това е неговата здравина в критични ситуации от живота, едва тогава съзнаваш, че тези ехидничащи грубовати негодници винаги са налице, имаш ли нужда от здраво рамо в карък положения. – Аноним (1947)
16 dec. 2007
ОДА ЗА ШКЕМБЕ-ЧОРБАТА
Шкембе-чорбата била кофти мода, просташка даже, гадна при това, но празник е и лек е за народа при махмурлук и цепеща глава.
За лев и двайсе с три филийки хлебец на топличко в кварталното кръчме престава да ти пука, че си беден, и гледаш към живота сит и смел.
Отваря се чудесна лакърдия с притоплен от лютивото корем, пък жулнеш ли му и една ракия, България харесва ти хептен.
Зад потната омърляна витрина калта лъщи в златисти светлини, а посбереш ли и за чаша вино, прекрасни са и грозните жени.
Сред лют качак, задевки и копнежи, какво, че вън фъртуната фучи! Накацали по Нос Добра надежда, блестят хайдушки нашите очи.
Компанията ни е здрава, мъжка, цинични вицове един реди, от кухнята се носи лъх на пръжки и киска се готвачът като див.
Женицата зад шублера се свива, поруменяла милата от свян, и в този миг е толкова красива, че всеки си я пожелава там.
О, знам онез луксозни ресторанти за личности изискани и с вкус, но личностите там са на аванта, а от бедняка страшно ги е гнус.
Докато сбира ни шкембе-чорбата, ех, струва си да бъдеш още жив – с мераци, с вицове и тъй нататък народът ни е приказно щастлив.
Пловдив – европейска културна столица
Plovdiv, edited on 28 sep. 2024
Илюстрации:
- Персоната, чиято биография илюстрира лъже-демокрацията.
- Капитан далечно плаване ставаш само в дълбоки бурни води.
–––
* Купичката шкембе-чорба в циганската Аджесън махала насред столицата на културата Пловдив отдавна не е лев и двайсет, ами минимум пет лева. В кръчмата "Въча" на 20 км. оттук – в с. Йоаким-Груево, вече е пет лв., а хляб 20 ст. филийката. Когато бях студент в София (1967-1971), шоличката шкембе-чорба беше 0,07 лв. Само купичката зрял боб бе по-скъпа, 0,11 лв.; хлябът не се плащаше: яж хляб, колкото ти душа сака. Но у погражданилия се тъпак от Долна Баня това предизвикваше естетски конвулсии. Бел. м.,tisss.
Любовта, независимо от възрастта, е божествена лудост, а всички ние сме грешни и подвластни на капризите й. – Аноним (1947)
3 uni 2015
СТАРАТА ВЪЛШЕБНА СГРАДА
По стъпалата тук едва ли някой се изкачва:
като жена напусната, обречена на самота.
И няма кой за нея даже горко да заплаче.
Любимите мъже са си отишли от света.
Ехтели някога и смях, и дръзка врява.
Тълпели се контета, офицери, господа.
С файтон прииждали и както подобава:
чадър, бомбе, лорнет, букетче в ръка.
Чаровно Вчера, лесно забравимо,
Вратите са захлопнати и няма
ни спомен, даже името любимо!
По-ясен знак, че всичко е измама.
Били тук просто Портите на Рая.
Правнуците ни даже днес не знаят
за къщата, просмукана с въздишки
и за тавана с плъхове и мишки.
Пловдив – европейска културна столица
Plovdiv, edited on 25 sep. 2024
Илюстрации:
- Миналото е навред около нас.
- Пловдив е пълен със спомени*.
––– * Порутена сграда, очевидно луксозно средище на заможни дами и господа. Наблизо, на някакви стотина или двеста-триста метра извисяват снага като огромните товарни презокеански параходи складовете на Тютюневия град, където хиляди женици и млади момичета от съседната Македонска махала в полите на пловдивското Джендем тепе съхнели в задушни работни складове, да обогатяват романтичните политици, неизбежните надменни военни и най-заможните на Балканите нашенски търговци.
1898-1923
** Смъртта на Смирненски и тютюноработничките, https://dversia.net/4960/smirnenski-tobacco-workers/ Бел.м., tisss.
Любовта, независимо от възрастта, е божествена лудост, и всички ний сме грешни и подвластни. – Аноним (1947)
29 sep. 2010
ЧАРШАФЪТ
Не ми вървеше в зара, и това е, та в любовта поне да ми спори! Подминат от добри жени, нехаен, зарязал съм любовните игри.
Момичета, били сте ех, до време, а може би съм вече остарял, макар че вече хич и не ми дреме, живея както Господ ми е дал.
Лалугер – сврял се в себе си, очаквам все по-нарядко в някой цветен сън внезапен образ да изплува в мрака и като мъж увлечен пак да съм.
Опитвал неведнъж от женски устни, понявга сещам се озадачен, че и чаршафът като женска фуста увил се е от страст около мен.*
Пловдив – европейска културна столица
Plovdiv, edited on 24 sep. 2024
Илюстрации:
- Подир жарко лято зимата е дар.
- Да може и чаршафът да разкаже.
––– * Връщам се от шест учебни часа с глава надута, ще се пръсне, а тя дошла, изкъпала се, изтегнала ми се в леглото как я майка родила още влажна, дигнала нозе на стената, клати си нозете, сочи с очи часовника на стената: "Къде ми се губиш? От училище пътят ти дотук е пет минути, ти петнайсет минути ми се влачиш!" Бел.м., tisss.
Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни нашенци, незаслужаващи да се дразня, но чувството за справедливост, наследено от майчиния ми джинс: два заможни чорбаджийски рода – перущенския и калугеровския, изклани Април 1876, са ми ориентир да преценя кой ми стои насреща, заблуден млад наивник или зъл и в червата дърт чешит, бивш доносник или темерут с претенции на дипломиран философ-психолог по марксизъм. – Аноним (1947)
15 dec. 2000
КАК БОЖАНКАТА УНИЖИ ПРЕЗИДЕНТА
Държавата ни такава, каквито са гражданите. Май по-уместно е обратното: каквито гражданите, такава им държавата. Елински роб го рекъл сред агората (площада) на полиса им преди някакви си 2500 лета. Ама училището е храм, където хлапенцето с меченцето в ръце, юношата блед или възмъжалият глупендър научава що е чест и родолюбие, предателство, подлост и лицемерие, от кой юнак и умен човек да взема пример младият тъпак, едва наченал да подбръсва редкичкия нежен мъх под носа. Пък кръчмата е храм за нашия гражданин, който от време на време усеща у себе си вопиюща нужда да се изповяда или покае на чашка каращисана ракия или биричка евтинджос пред приятели и познати. Ах, такива препирни се вихрят в тоз храм без кубета, кръст и икони, тъй се чепка и разпарцалосва политиката ни, ум да ти зайде! Тук лющят белот на четири ръце, по-нарядко скамбил или сантасе на шест ръце... И да се изкуши да влезе в тойзи мини-парламент негово сиятелство без дружината от мрачни кабзамали Бат Пешо Президента. Да види електоратът свой Човек от народа!
Харно, обаче местата заети, поглеждат го любопитно скришом през рамо, кимат му мазно, стават неколцина местни тарикати да се здрависат с него, а никой стола си не отстъпя на началника. Ей, това сме ние! – гордите траки от древния наш Филипопол. Усукваме се покрай властника, ама за курназлък ли е, пускаме перки. Току до входа виси правнукът на известния от епохата на Османското присъствие Рачко Пръдлето, истимар (тайно) чопли семки. Кеси този ми ти Явор Божанков, а само до него столът празен. Скучае Божанката, зяпа рехаво гиздавата сервитьорка Рачето, любува се по мераклийски на цици и баджаци, розово женско дупе, смучи от сливовицата и "в този вълшебен миг", както писал руският поет Пушкин, спира пред него височайшият гост.
– Свободно ли е? – учтиво рекъл високият строен гост с конската физиономия на природно изваян политик.
– С Бил Клинтън може, с мен не! – подир дълбоко размишление отвърнал нашият тарикат, повече нашенци в кръчмето да видят как най-важният човек в Държавата ни диван-чапраз му стои като млада булка пред стар свекър. Седи, па му се и моли нему, правнука на известния мазник и страхливец от "Чичовци" на Вазов Рачко Пръдлето.
– Защо, бе? – изненадал се Бат Пешо Президента.
– С буфосинхронисти не ща да си имам ош-беш!
Разпъргавил се гостилничарят Азис Али Осман, нова маса, нов стол внесли, госта настанили, обаче приказката останала да виси като цигарен пушек в атмосферата. Ай сиктир! Нерде господин президента наш любим, нерде някакви си буфосинхронисти!
– Що буфосинхронист, бе?! – заекнал някой от най-тъмния ъгъл.
– Щото пред нас ченетата им две педи зеят, а зад декора друг им дърпа конците и им речите ниже... – обадил се в неравноделния ритъм на народната песен професор Иван Друмчев, известен в местното общество самообявил се за философ-психолог и поправител недъзите на обществото, бивш университетски доносник на ДеСе.
Чул това господинът с приятната усмивка, станал да си ходи. Оживило се тутакси кръчмето, набъбнало като домашен коледен козунак, а в центъра Божанков се кипри:
– Видяхте ли как му го рекнах, а! Видяхте ли? Чухте ли?
– Е-ех, голяма работа си, Божанка! – Ухилили се гузно, завистливо масите наоколо.
– Изсули се като пръдня из гащи! – Добавил друг някой по пиянски гъгниво.
Скочил Божанков, изстъпил се насред заведението: ръкомаха както оратора Спас Гърмидолски от оптимистичния период на СеДеСе, когато по площадите се ветрееше лозунгът "Времето е наше", демек, взехме властта с малко, обаче я взехме завинаги.
– Аз – рекъл – успях да си изплатя борчовете: застраховки, такси, данъци, глоби и лихви, и част от главниците към текущи заеми от новите банки Хампарцумянови. И в джоба ми пак се въргалят три каймета от петстотин лева*. Спокоен съм... Безгрижен съм. Усещам се заможен. Надмогнах си най-сетне на масрафа, смятам и да почерпя.
И почерпил... Люшнали по няколко петдесетграмовки на екс, подели патриотични песни. Дерели се с "Край Босфора глъч се дига. Лъскат саби, ножове". Па скочили и кючек играли, сиртаки. За ръченица тясно им се оказало заведението, изсулили се на площадчето край внушителната сграда на местната уж "общинска" частна телевизия, извили хоро първом на кравай, сетне на охлюв. Иху-еха до късно в онази дивна нощ ехтяло. Шашардисали господа полицаите, призовани от изнервен враг на Истината, Демокрацията и Европейските духовни ценности, та служителите на реда и закона, умилени ги съзерцавали, не дали косъм да падне от подпийналите родни оптимисти.
Следния ден надвечер историйката за кой ли път се преобръща като вехт балтон с хастара наопъки. Хем тропосват и хем тегелчета за красота и за кеф пришиват. Едни въздигат Божанката като герой над героите, други го укоряват, че ей тъй на! – обидно някак се получило. Онзи човек да не би да е кратунка за баня! Коскоджа ми ти шеф на държавата е туй, бре-е-ей! Биваше ли тъй?! – клатят глава угрижени, цъкат през зъби и ченета като швейцарски часовничета в магазина срещу бившето кино "Балкан".
Сред тях – и хлебарят Тотю. Наш Тотю, и той карти лющи, клима важен, клати глава неодобрително, въси вежди, кашля авторитетно, час по час потен врат трие със синя седесарска хавлия, че му е задушно, пот оросява челото му.
– Да откажеш мястото до теб на господин Президента?! – хрипти каменарят Делчо, тотьов противник в играта. – Де го дават туй? В коя държава! Та Президентът е Бог-отец на братчедите в Столипиново, Аджисан махала, Шекер махала, Харман махала. Честни и праведни хора! Електорат. За тях се грижи деня и нощя. Ако не се надупиш да му свидетелстваш уважение, няма да те погледне. Не-е, не е прав Божанката... Ей това, драги, е, дето се вика, Големият туз пика в игра на Белот безкоз.
– Че какъв коз имам аз, бре-е? Стиснал съм тук мижава една десетка спатия, ще я удуша! – разпъшка се Тотювият ортак Мончо, залесител от общинска фирма "Паркове и градини", и понеже славно губеха целия следобед, валат бяха за трети път, и пак не признават, че са гола вода... И колкото повече падат, толкоз по-кавгаджийски кълнат съдбата, която според тях в България била благосклонна само към леваците.
– Ай-й! – сепна се Тотю. – Десетка спатия! Не беше ли туй символят на късметя! Че аз и толкова си нямам. – Десетките спатии при майсторите ходят! – засякоха го. – Като хубавите жени.
Току зад витрината към хлебарница "Корона" се разположили Агоп Тенекеджиян и компания. Половината са прави българи и си пращат рожбите да учат в арменското училище при черквата "Сурп Кеворк", че там ги хранят безплатно с дарения за Бог да прости жертвите на арменския геноцид, клани в щастливата Османска империя, та се чувстват половин арменци. Мълчаливо, и хем със салтанат – по арменски задружно претакат през зъби ментичка, разредена с каращисана мастика. Край тях с проскубана стара метла усърдно вдига прахоляк чирачето на собственика на кръчмата – турчина ефенди Азис Али Осман глухо-нямо циганче от Аджисан махала, което тук на подбив благосклонно наричат "Партизанчето Калитко", понеже този тих луд, вечно усмихнат си няма родители и Азис го осиновил да му помага срещу паница леща и остатъци от готвеното за обяд. На съседна маса Йозо – католик от павликянските селца на север от града, дребен чиновник в пощата, разправя брадати вицове, залива се от смях, та плюнки хвърчат, докато кибиците му обърнали гръб, очевидно едва се удържат да не му скочат и го уловят за гушата.
– Нейното лицемерие лоша шега й изигра – долита от далечния край на кръчмето нафукан изкусно удебелен глас както у шефа на днешната БНТ г-н Емил Кошлуков.
– Ти да си чул за "арменец-партизанин или арменец-ударник в забоя?! – шегува се някой неумело. – Нашия арменец по яката далавера го търси! Златар, собственик на банка, умее той с парици играе. Него по лекото и мекото го търси!
В едва мъждукащата циганска радост се гушат, заврели се зиморничаво неколцина болнави пенсионери. Вкъщи – студ, цял ден греят кости край огъня на бай Али Азис. Краят на декември е. Краят на годината. Зимата тепърва дохожда. Фучи онзи ми ти вятър, бръсне в ледените храсти, тъничко свисти. И не се знае колцина от "веселата" им компания в кръчмето на турчина ще доживеят напролет да се хванат за зелено.
Пловдив – европейска културна столица
Plovdiv, edited on 22 sep. 2024
От пикаресковия роман "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).
Илюстрации – авторът.
–––
* Банкнотата от 500 лева от зората на демокрацията по-късно ловко обезцениха на 5 (пет) лева. Напомня днешната чудесна банкнота от 100 лева, която се канят да заменят с още по-красивото евро. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
%20%20%D0%BE%D1%82%20%D0%9D%D0%BE%D0%B2%D0%B0%20%D0%BA%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0.jpg)
.jpg)
.jpg)
