неделя, 22 септември 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1645.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1645.)  

   Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни нашенци, незаслужаващи да се дразня, но чувството за справедливост, наследено от майчиния ми джинс: два заможни чорбаджийски рода – перущенския и калугеровския, изклани Април 1876, са ми ориентир да преценя кой ми стои насреща, заблуден млад наивник или зъл и в червата дърт чешит, бивш доносник или темерут с претенции на дипломиран философ-психолог по марксизъм. – Аноним (1947)

  15 dec. 2000

КАК БОЖАНКАТА УНИЖИ ПРЕЗИДЕНТА 

  Държавата ни такава, каквито са гражданите. Май по-уместно е обратното: каквито гражданите, такава им държавата. Елински роб го рекъл сред агората (площада) на полиса им преди някакви си 2500 лета. Ама училището е храм, където хлапенцето с меченцето в ръце, юношата блед или възмъжалият глупендър научава що е чест и родолюбие, предателство, подлост и лицемерие, от кой юнак и умен човек да взема пример младият тъпак, едва наченал да подбръсва редкичкия нежен мъх под носа. Пък кръчмата е храм за нашия гражданин, който от време на време усеща у себе си вопиюща нужда да се изповяда или покае на чашка каращисана ракия или биричка евтинджос пред приятели и познати. Ах, такива препирни се вихрят в тоз храм без кубета, кръст и икони, тъй се чепка и разпарцалосва политиката ни, ум да ти зайде! Тук лющят белот на четири ръце, по-нарядко скамбил или сантасе на шест ръце... И да се изкуши да влезе в тойзи мини-парламент негово сиятелство без дружината от мрачни кабзамали Бат Пешо Президента. Да види електоратът свой Човек от народа!

  Харно, обаче местата заети, поглеждат го любопитно скришом през рамо, кимат му мазно, стават неколцина местни тарикати да се здрависат с него, а никой стола си не отстъпя на началника. Ей, това сме ние! – гордите траки от древния наш Филипопол. Усукваме се покрай властника, ама за курназлък ли е, пускаме перки. Току до входа виси правнукът на известния от епохата на Османското присъствие Рачко Пръдлето, истимар (тайно) чопли семки. Кеси този ми ти Явор Божанков, а само до него столът празен. Скучае Божанката, зяпа рехаво гиздавата сервитьорка Рачето, любува се по мераклийски на цици и баджаци, розово женско дупе, смучи от сливовицата и "в този вълшебен миг", както писал руският поет Пушкин, спира пред него височайшият гост.

  – Свободно ли е? – учтиво рекъл високият строен гост с конската физиономия на природно изваян политик.  

  – С Бил Клинтън може, с мен не! – подир дълбоко размишление отвърнал нашият тарикат, повече нашенци в кръчмето да видят как най-важният човек в Държавата ни диван-чапраз му стои като млада булка пред стар свекър. Седи, па му се и моли нему, правнука на известния мазник и страхливец от "Чичовци" на Вазов Рачко Пръдлето.
  – Защо, бе? – изненадал се Бат Пешо Президента.
  – С буфосинхронисти не ща да си имам ош-беш!

  Разпъргавил се гостилничарят Азис Али Осман, нова маса, нов стол внесли, госта настанили, обаче приказката останала да виси като цигарен пушек в атмосферата. Ай сиктир! Нерде господин президента наш любим, нерде някакви си буфосинхронисти!

  – Що буфосинхронист, бе?! – заекнал някой от най-тъмния ъгъл.

  – Щото пред нас ченетата им две педи зеят, а зад декора друг им дърпа конците и им речите ниже... – обадил се в неравноделния ритъм на народната песен професор Иван Друмчев, известен в местното общество самообявил се за философ-психолог и поправител недъзите на обществото, бивш университетски доносник на ДеСе. 

  Чул това господинът с приятната усмивка, станал да си ходи. Оживило се тутакси кръчмето, набъбнало като домашен коледен козунак, а в центъра Божанков се кипри:

  – Видяхте ли как му го рекнах, а! Видяхте ли? Чухте ли?
  – Е-ех, голяма работа си, Божанка! – Ухилили се гузно, завистливо масите наоколо.
  – Изсули се като пръдня из гащи! – Добавил друг някой по пиянски гъгниво.

  Скочил Божанков, изстъпил се насред заведението: ръкомаха както оратора Спас Гърмидолски от оптимистичния период на СеДеСе, когато по площадите се ветрееше лозунгът "Времето е наше", демек, взехме властта с малко, обаче я взехме завинаги.

  – Аз – рекъл – успях да си изплатя борчовете: застраховки, такси, данъци, глоби и лихви, и част от главниците към текущи заеми от новите банки Хампарцумянови. И в джоба ми пак се въргалят три каймета от петстотин лева*. Спокоен съм... Безгрижен съм. Усещам се заможен. Надмогнах си най-сетне на масрафа, смятам и да почерпя.

  И почерпил... Люшнали по няколко петдесетграмовки на екс, подели патриотични песни. Дерели се с "Край Босфора глъч се дига. Лъскат саби, ножове". Па скочили и кючек играли, сиртаки. За ръченица тясно им се оказало заведението, изсулили се на площадчето край внушителната сграда на местната уж "общинска" частна телевизия, извили хоро първом на кравай, сетне на охлюв. Иху-еха до късно в онази дивна нощ ехтяло. Шашардисали господа полицаите, призовани от изнервен враг на Истината, Демокрацията и Европейските духовни ценности, та служителите на реда и закона, умилени ги съзерцавали, не дали косъм да падне от подпийналите родни оптимисти.

  Следния ден надвечер историйката за кой ли път се преобръща като вехт балтон с хастара наопъки. Хем тропосват и хем тегелчета за красота и за кеф пришиват. Едни въздигат Божанката като герой над героите, други го укоряват, че ей тъй на! – обидно някак се получило. Онзи човек да не би да е кратунка за баня! Коскоджа ми ти шеф на държавата е туй, бре-е-ей! Биваше ли тъй?! – клатят глава угрижени, цъкат през зъби и ченета като швейцарски часовничета в магазина срещу бившето кино "Балкан".

  Сред тях – и хлебарят Тотю. Наш Тотю, и той карти лющи, клима важен, клати глава неодобрително, въси вежди, кашля авторитетно, час по час потен врат трие със синя седесарска хавлия, че му е задушно, пот оросява челото му.

  – Да откажеш мястото до теб на господин Президента?! – хрипти каменарят Делчо, тотьов противник в играта. – Де го дават туй? В коя държава! Та Президентът е Бог-отец на братчедите в Столипиново, Аджисан махала, Шекер махала, Харман махала. Честни и праведни хора! Електорат. За тях се грижи деня и нощя. Ако не се надупиш да му свидетелстваш уважение, няма да те погледне. Не-е, не е прав Божанката... Ей това, драги, е, дето се вика, Големият туз пика в игра на Белот безкоз.

  – Че какъв коз имам аз, бре-е? Стиснал съм тук мижава една десетка спатия, ще я удуша! – разпъшка се Тотювият ортак Мончо, залесител от общинска фирма "Паркове и градини", и понеже славно губеха целия следобед, валат бяха за трети път, и пак не признават, че са гола вода... И колкото повече падат, толкоз по-кавгаджийски кълнат съдбата, която според тях в България била благосклонна само към леваците.

  – Ай-й! – сепна се Тотю. – Десетка спатия! Не беше ли туй символят на късметя! Че аз и толкова си нямам.
  – Десетките спатии при майсторите ходят! – засякоха го. – Като хубавите жени.

 Току зад витрината към хлебарница "Корона" се разположили Агоп Тенекеджиян и компания. Половината са прави българи и си пращат рожбите да учат в арменското училище при черквата "Сурп Кеворк", че там ги хранят безплатно с дарения за Бог да прости жертвите на арменския геноцид, клани в щастливата Османска империя, та се чувстват половин арменци. Мълчаливо, и хем със салтанат – по арменски задружно претакат през зъби ментичка, разредена с каращисана мастика. Край тях с проскубана стара метла усърдно вдига прахоляк чирачето на собственика на кръчмата – турчина ефенди Азис Али Осман глухо-нямо циганче от Аджисан махала, което тук на подбив благосклонно наричат "Партизанчето Калитко", понеже този тих луд, вечно усмихнат си няма родители и Азис го осиновил да му помага срещу паница леща и остатъци от готвеното за обяд. На съседна маса Йозо – католик от павликянските селца на север от града, дребен чиновник в пощата, разправя брадати вицове, залива се от смях, та плюнки хвърчат, докато кибиците му обърнали гръб, очевидно едва се удържат да не му скочат и го уловят за гушата. 

  – Нейното лицемерие лоша шега й изигра – долита от далечния край на кръчмето нафукан изкусно удебелен глас както у шефа на днешната БНТ г-н Емил Кошлуков.

  – Ти да си чул за "арменец-партизанин или арменец-ударник в забоя?! – шегува се някой неумело. – Нашия арменец по яката далавера го търси! Златар, собственик на банка, умее той с парици играе. Него по лекото и мекото го търси!

  В едва мъждукащата циганска радост се гушат, заврели се зиморничаво неколцина болнави пенсионери. Вкъщи – студ, цял ден греят кости край огъня на бай Али Азис. Краят на декември е. Краят на годината. Зимата тепърва дохожда. Фучи онзи ми ти вятър, бръсне в ледените храсти, тъничко свисти. И не се знае колцина от "веселата" им компания в кръчмето на турчина ще доживеят напролет да се хванат за зелено.

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 22 sep. 2024

От пикаресковия роман "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004). 

Илюстрации – авторът.

–––
* Банкнотата от 500 лева от зората на демокрацията по-късно ловко обезцениха на 5 (пет) лева. Напомня днешната чудесна банкнота от 100 лева, която се канят да заменят с още по-красивото евро. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1665.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1665.)  На всички от моето поколение някогашни момчета, родили се малко преди или след края на Втората све...