ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1568.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1568.)

   Пловдив е люлка на културата от древните ни предци до ден днешен, но и котило на войнстваща посредственост, що се отнася до властващи парвенюта в поредната политическа и всякаква власт след историческия Десети ноември. – Аноним (1947)

  5 dec. 1982 

ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ 

Дошъл си да говориш с мене –
нахълта мраз в кристалния покой,
защо така ме гледаш притеснено,
откри ли, че не съм ти свой?

Предателството скъпо се заплаща,
лицето ти бих пръснал със юмрук,
но ти като жена ще се разплачеш
и целият ми гняв ще е дотук.

 ...Ала това е непредвиден порив –
разбираш ли, ужасно ми горчи.
Човек се учи първо да говори,
а цял живот се учи да мълчи.*

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 19 maj 2024

Илюстрации:

- В дъното старата редакция на III етаж**
- 1989 г. На рибарското кейче в Несебър.

___

* Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд, "Хр. Г. Данов", 1983 г., стр. 24. По повод този текст по-горе лит.критикът Иван Спасов (1931-1999) в обзорна статия във в. "Литературен фронт" за издадените през 1983-1984 г. нови книги бе писал нещо в смисъл: "Какви са тези юмруци, които виждаме да се размахват в днешната ни млада лирика! Няма ли кой да постави тези млади автори на място".

 

Проф. Иван Сарандев (1934-2020)

   А Иван Сарандев, с когото се сприятелихме през 1969-70 г., докато бях студент и сътрудник на хонорар в седмичника "Народна култура", в съвсем частен мухабет в ресторанта срещу Пловдивския висш учителски институт, както в онези години се наричаше ПУ "Паисий Хилендарски", между другото отбеляза: "Трябва да си щастлив, че не са те надушили за онова твое "Казаха да изчезна от очите им", щяхте да пострадате и ти, и оня, който е допуснал това стихотворение да види бял свят". 
  Из разговор по скайп: 
  – Между другото, текстът си има адресат. Среща ме на улицата под някогашното пловдивско издателство поетът Илия Зайков (1944-2011), който ми се е зъбил: "Защо не умреш, че да ми освободиш щата?" – и ми казва: "Разбра ли, че не сме ние (?!) причина да те уволнят от "Комсомолска искра"? Били са ти шута ония отгоре". Някога в редакцията след оперативка в кабинета на главния редактор Петър Кошутански щях да го бия, когато ми изсъска: "Хей, помак, ти си едно малко фашистче", И като се надвесих над него, както се бе излегнал в един от фотьойлите, вирна ръце и крака като котка злобарят му със злобар. С Илийката, Бог да го прости, се знаем от 1963 г., когато в старата редакция на "Комсомолска искра" Никола Джоков – Джоката (1934-2001) ни събираше десетина гимназисти от Пловдив и Асеновград в кръжока по журналистика всеки четвъртък вечерта след училище да ни провежда сбирките.

  – Бил си му конкурент още оттогава. Може пък той да е бил помак?

  – Знам, че е от село. На сватбата му с Дарина – първата му съпруга, ходихме с писателя Емил Калъчев (1932-2013) в Брестник край Пловдив, голяма сватба беше. Някога местните разбирачи от поезия го имаха за голяма надежда в младата родна поезия. Помня как поетесата Мария Широколийска (1945) му говореше сладко-сладко веднъж: "Илийка, след години на шевната машинка, на която днеска се учиш в техникума по облекло "Ана Маймункова", ще й турят един ден табелка: "На тази шевна машина някога шиеше големият български поет Илия Зайков". 

** По време на пловдивския кмет Диран Парикян т.нар. Червен площад на града бе основно преустроен и култови сгради бяха разрушени по този повод, за да се обнови и разшири Централната градска поща, та по този повод пловдивчани си биехме майтап: "Арменецът кмет превърна стария площад в пързалка, като го покри с варовикови плочи, а любовницата на Бай Тошо др. Дража Вълчева изкопа Дражева дупка в другия край на пловдивската Главна". Бел.м,, tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1567.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1567.)

   Пловдив е люлка на културата от древните ни предци до ден днешен, но и котило на войнстваща посредственост, що се отнася до властващи парвенюта в поредната политическа и всякаква власт след историческия Десети ноември. – Аноним (1947)

  5 dec. 1982 

РАЗБИРАМ, ЧЕ Е ПРАВ, НО МНОГО СЪМ МАЛЪК...*

Прав си, както винаги, другарю:

малък си пред  Истината ти!

Аз и на това съм благодарен –

че страхливо не ме защити. 

Виждам как костюмчето си носиш,

как се извиняваш, сгърбен цял,

и гърмят в сърцето ми въпроси...

Колко ли мечти си надживял?

Колко ли красиво са те били?

Как ли нощем хленчел си от страх?

Как ли коленичил си безсилен?

Как забравил си да ходиш прав?

Пловдив – гнездо на пошлостта и на културата

Plovdiv, edited on 18 maj 2024

Илюстрации:

- Възползвали се от шанса да бъдат власт.

- Моят кът в канцеларията с четирите бюра.

–––

* Текстът е от първите месеци след прогонването ми от редакционния състав на пловдивския  младежки седмичник "Комсомолска искра". Посветен беше на бившия секретар "ИВД" (Идейно-възпитателна дейност) в пловдивския ОК на ДКМС Крум Марков (1945), чийто думи цитирах в заглавието. С Крум се познавах вече десетина години, откакто на 26 дек. 1972 г. двамата с Николай Галов в един и същ ден ни назначиха на щат като литературни сътрудници с месечна заплата 85 лв. И двамата току-що се бяхме оженили, безпарични и бедстващи, а и момичетата ни бяха вече бременни – моето момиче беше напред с материала, роди месец по-късно, в края на януари, а Галовата Виолета с наедрелия си тумбак вече се промъкваше на верев през процепа на голямата канцелария с онези четири бюра. Бяхме лакоми за подвизи, демек, за журналистика, и пак в един и същи ден на събрание на местните членове на СБЖ (Съюза на българските журналисти) с русоляво пухкаво момче, оператор в Радио-телевизионния център, пак двамата с Николай ни приеха сред професионалистите в бранша. Това – през пролетта на 1977 г. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1566.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1566.)

   Пловдив е люлка на културата от древните ни предци траките до ден днешен, но и гнездо на войнстващата посредственост, що се отнася до властващи парвенюта и отрепки в поредната политическа сган на власт след историческия Десети ноември. – Аноним (1947).

  5 dec. 1977 

ЗАД ЗИДА ВИСОК*

Една градина зад зида висок се крие
и кой живее там, и как, за мен е тайна:
желязната врата в ръжда отдавна гние,
звукът на дървояда пълни стаите.

Да кажем, стигна някога чертата,
отвъд премина, в други свят прескоча,
за миг ще се стопя в зеленината
и любопитството от яд ще се налочи –

ще види всичко, скритото ще разузнае,
като слепец към Ада ще затропа,
пък аз и във смъртта ще се ругая
защо съм слязъл толкоз надълбоко.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 17 maj 2024

Илюстрации:

- 1980, Иван Панев в Стария Пловдив**.

- 1976 – с баща ми дърводелеца Кирил.

–––

* От сб. "Сутрин рано" (1983 г.). Прекаленото познание убива – човек се обезверява, когато научи всичко около предмета, който го вълнува. Когато – с други думи, Истината е гола, тя не е особено привлекателна гледка. Да надничаш към арматурата на живота не е занятие за малодушни. Колкото повече узнавам, толкова по-ясно проумявам колко оскъдно зная, е другият смисъл на текста по-горе. Оттам се появи и слепецът, който потропва с тояжка към Ада на познанието. Писан е текстът в края на 1977 г., но за мен придоби по-особен смисъл след прогонването от пловдивския младежки вестник по заповед свише месец след моята острокритична статия от май 1981 г. "Дайте му там да прави заводска или селска някоя многотиражка, щом толкова иска да се занимава с журналистика, ала в средствата за масова информация за него няма работа", били указанията на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив Иван Панев (1933-1990) към сътрудниците му Спас Беловски (1939-2017) и асеновградчанина Крум Марков (1945); разправил тогава на четири очи Крум пред човек от редакцията с добавката: "Знам, че е прав, но много съм малък, да му помогна". Която реплика стана запев за друг текст в сб. "Сутрин рано", отпечатан с логото на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" в тираж от 1100 екз., за около седмица-две превърнал се в библиографска рядкост за пловдивските книжарници. Иван Панев, да добавя, ми допадаше като човек, допада ми и сега, независимо от случилото се. Напомня ми за актьора Микеле Плачидо (1946) в ролята на полицейския инспектор Корадо Катани от италианския сериал "Октопод", който залепяше съгражданите ми от крайните квартали за телевизионния екран, вж. https://1xmatch.com/bg/biografiya-mikele-plachido/ За съгражданина от съседната махала Иван Панев, израснал в беднотия, още се помнят думи, изречени от неговия баща, когато амбициозният Иван тръгва да прави политическа кариера в столицата на Тодор-Живкова България: "Сине, и като си вече кмет на столицата, не забравяй да обръщаш очи към пловдивските тепета", напомнял ги сам първият секретар на БКП на своите приятели и  подчинени тук. Ето това едва ли ще може да проумее парвенюто, което е готово да пълзи, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B2 

** Снимка от лятото на 1980 г. отляво-надясно: Иван Панев (1933-1999) – първи секретар на ОК на БКП в Пловдив; най-отзад: Кирчо Атанасов (1945) – директор на елитната пловдивска Математическа гимназия по онова време, а по-късно Министър на образованието в едно от правителствата след Десети ноември 1989 г.; Г. Бояджиев (1947) – журналист в младежкия пловдивски седмичник "Комсомолска искра" от 26 дек. 1972 г.; Методи Танев (1919-1987) – щатен вътрешнополитически наблюдател на официоза "Отечествен фронт". Снимка: Румян Шишманов. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1565.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1565.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Шекспир (1564-1616)

   24 dec. 1998 

ПАСТИРЪТ И СТАДОТО

  От утре е Коледа или Рождество Христово. Петрович (Петър Петров) – милият, той бил за смъртното наказание: "Да им изпълняват присъдите! – гневи ми се по телефона завчера. – Да ги оставят целия живот да гният в затвора е нечовешко. Ще пиша статия по тази тема и ще я публикувам". Кой ще му публикува статията, дявол знае, а ми е чудно от какъв зор баш халът на осъдените на смърт го вдигнал в тревога, та пробвам за повече светлина: Не спори ли хубавата ти идея с религиозното ти милосърдие? Да ги разстрелят, казваш, било по-харно, тъй ли! "По-добре е" – отвърна убеден. Та си рекох край внезапния му инат: Леле-е-е, и човеколюбието си имало своите кисели гримаси!

  Е, стадото не е по-голямо от пастира, ала народът е по-велик от своите водачи. Без стадо пастирът какво е? Може ли да си пастир ей тъй, сам по себе си! Нима стадото – с греховете, опита и катаклизмите си, не осмисля съществованието на самия пастир?! В опозицията "Народ-Власт" все пак народът е невидимата и велика страдаща, раждаща и отглеждаща своите властници Сила. Те си въобразяват, че вършат каквото сами си наумили, а всъщност са изпълнители и слуги на духовни енергии, които народът е вложил у тях.* Например, немската нация, една от най-творческите нации на континента, е същински виновник за зловещата природа на национал-социализма, руската нация носи основната вина заради идиотщините на болшевишкия военен комунизъм. Изглежда кощунствено цели племена и народи да бъдат обвинявани, ала нали всяко племе само формира своя манталитет и общество, където в борба надделява една или друга идея! Истински духовни лидери сред Тодор-Живковци, Иван-Костовци в нашия случай, Данчо Ментата и пр. не са лидери в невидимия спектър на духа, а духовни водачи, или в тесния смисъл на понятието "учител". В България учители са неколцина за хилядолетната ни национална драма: Климент, Евтимий, Раковски, Левски... Паисий не. Паисий е предвестник, той е като Йоан Предтеча, който кръщавал във водите на реката Йордан и говорел на народа: "Иде по-силният от мен, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на сандалите" (вж. Лука, ІІІ-16), като пояснявал: "Който ще дойде, е над мен, защото е бил по-преди от мен" (не дотам сполучлив превод от гръцкия текст на евангелие Йоаново (І- 15): "Идещият подир мен е преди мен, защото съществуваше преди мен".

  Величаят хъша Стамболов, но въпреки размаха, с който устройва Нова България като държава, Стамболов си остава вагабонтин, което въпреки лъскавото покритие от по-ново време – вследствие митотворчеството на Иван Вазов, означава нехранимайко. Ако смъртта ни е логичен завършек на стил на живот, жестоката сеч върху тялото на 41-годишния физически дребен Стефан Стамболов насред София в далечната 1895 г. съвършено се вписва в стилистиката на целия му раздиран между Добрини и Злости несретен живот на далновиден държавник, но и разпуснат безскрупулен хъшлак. Детайл – жена му Поликсени: "ръст по-голям от среден, жива, с бледно лице, черни големи очи", както я описват съвременниците, била външно спокойна, сдържана благодарение на воля и съсредоточеност. Мълчаливо понасяла буйствата на недоклания, агонизиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й: забързан, с кратки думи и изрази, начесто прекъсвани от дълги паузи. Тази жена е забележителен характер, ала кой между нас забеляза това!**

  Закономерно сякаш ще да е присъствието на гротеската в подтекста на националния пантеон от светци, изваяни като от кремък Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Стамболийски задъхани, потни, честолюбиви, ще речеш: добра версия на общо взето непривлекателния, но твърде жизнен и повратлив Алеков герой Ганьо Балкански... Нима нямаме от по-друг тип характери, които да служат за ориентир и за пример?! Имаме, разбира се. Но онези, които заемали длъжността възпитатели на нацията, т.е. нашите публицисти и писатели класици, май не сметнали за здравословно да ни ги представят. Историческата българска памет е била изглежда в плен на особен синдром за малоценност, щом писаната в учебници и книги Родна българска история бъка от едностранчиво развити, огрени от фанатична ярост лица, които поради ужасната им кончина ни налагат за единствено достоен за следване от поколенията пример.

  Е, харно! Задължително ли е винаги да се умира? Какви са тези Пирови победи с цената на кръв и трупове! Противопоставянето на всичкия свят, който не се оказал съгласен с нас, липса на умение да следваме гъвкаво, неотстъпно дълготрайна политика за защита на националния ни интерес, липсата на приоритети в управлението на държавата ни, нежеланието да се правят каквито и да било отстъпки, които от дипломацията се наричат компромиси, страстното залягане да постигнем максимума от мечтата си ли е есенция от героичната история?! Коленичене пред саможертвата на националните ни герои нима изключва респекта пред достолепния не по-малко вдъхновяващ лик на талантливия стопанин, издъхнал в постелята си от естествена смърт, оставил образец как човекът може, и без да гине с оръжие в ръка, да е полезен на Отечеството. Или и то иде от легендата за кончината на Христос в земния му образ на Земята! За да го въздигнат в Духа, за да царства над нас в Небесата, дали не е задължително според легендата да бъде разпнат на хълма Голгота. 

  Както представят общото ни минало, имам усещането, че сме в плен на закъснял романтизъм, докато нам е нужен далеч по-съобразен с реалния живот рефлекс към себе си, към многоизмерния свят отвъд границите на България.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 16 maj 2024

Илюстрации:

- Началото на края за всяка куха илюзия.***

- Нацията гради самочувствие чрез митове.

___
* На чаша бира вчера – 13 август 2006 г., в кварталното кафене, убеждаваше ме самоуверен философ как масовият българин не проумява каква ценност за България е старши асистентът по политикономия на марксизма, вождът, за част от седесарите – командирът Иван Костов (1949). 
** Вж. http://bolgari.org/zhenata_na_stefan_stambolov_ne_poglednala_myzh_sled_smyrtta_mu-el-823.html Поликсени и Стефан Стамболови.

*** Вляво на фотографията: бившият главен редактор на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска искра", роденият в Кнежа Петър Кошутански (1941), срещу уцеления с паве по кратуната Филип Димитров (1955) от политически враг на демокрацията. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1564.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1564.)

 Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в забравата. Забравата убива. – Аноним (1947)

 2 noe. 1976 

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

Не мога да ти се обадя. Не, не мога.

Навън е дъжд, такова тъжно време!

Лилав е здрачът зад прозореца

и минувачите като насън се движат.

Една жена с червен чадър пресича

пространството край шадравана. 
Тихо е.

Ръмежът на дъжда едва се чува.

Изтрил е някой от небето птиците.

В небето само облаци. Не зная как

с лошите си мисли да се справя,

но времето на този свят усещам

как движи се в мъглата все към лятото.

Дали при нас ще се завърнеш, Лято –

поляна горска, в утрото разцъфнала.

Целувките. Косите ти изтичащи.

Спокойствието. Плахата усмивка.

Но в тази длан, която знае толкоз много,

днес в тази длан как нищо не остана:

две капки – дъжд, сантименталност

и малко здрач, от миглите ти паднал!

Как искам да те видя, да ти кажа...

Подтиснат съм от слабостта си, Обич.

Желал бих всичко твое да забравя,

да се стопиш у мен като дъждовен облак.

Ала пак с думи следвам твоите устни,

лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,

гори у мен... и ненаситна жажда

да те обичам 
безнадеждно 
ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.

От старост оглушал е телефонът.

Навън – и дъжд, и облаци, и хора,

и всичко там в мълчание изтича.

Над Пловдив няма птици. Иде Зима.

Сега ще се загърна с малко нежност.*

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 11 maj 2024

Илюстрации:

- Как бързо отминава любовта по улицата!

- В дъждовни дни животът става по-уютен.  

–––

* Писах този текст на прима виста в голямата стая с четирите бюра на "Комсомолска искра" около пет часа надвечер. Бе мрачен, тъжен, кишав ден. Бях кажи-речи сам в цялата редакция, слязъл бях за малко преди това до хлебарницата долу и за чаша кафе от близкия ресторант "Астория". Ето тогава усетих пъстри едни очи, втренчени в мен откъм млада жена, прониза ме като електричество внезапно и силно. Това е текст за безнадеждно отминалата любов. Най-напред го показах на Иван Желязков – колегата ми от отдел "Селска младеж", който се върна мокър до кости някъде към пет и половина часа. Иван го хареса. За мен е може би най-доброто от сборника "Сутрин рано". До последния момент се колебаех дали "Дъжд в следобеда" да не е заглавие на целия сборник – първия ми единствен сборник от текстове, от които съм спечелил пари през живота си. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1563.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1563.)

 Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в забравата. Забравата убива. – Аноним (1947)

 7 sep. 2012 

В ПУЩИНАК НАКРАЙ ГРАДА 

И тук, и там от август до април
къде ли не прошетал си Земята,
докато в Пловдив аз съм бил,
най-много да отида до реката.

Париж, Чикаго, Брюксел, Тел Авив
на теб са ти били почти в нозете,
докато мен тук вечно на афиф
все някой ми подрязваше крилете.

На снимките си готин, лъснат, франт
в най-скъпите курорти на Земята,
докато аз до селски ресторант
отивам, че там евтина чорбата.

Облечен по последна мода, шик,
по теб жените блещят си очите;
а мен посрещат ме с учтив ритник
да си държа езика зад зъбите.

За теб там бдят отворени навред
посолства, резиденции и кметства;
а аз не съм дори добре приет
и от кръчмаря в кръчмата ни местна.

Днес, мили, виждам, си върхът
на всичко тук, за мен недостижимо,
че вечно следват ме студът, гладът,
а радва ме и разредено вино.

Поседнал в пущинак накрай града
понякога прехвърлям си живота
къде ли бъркам вечно, за беда,
та все оказва се да съм в хомота?

Прославен, еталон за вкус и лукс,
ти, Принцът си, изплувал от мечтите,
във вехтите си дрешки аз напук
за присмех на глупаците и злите.

И тук, и там от август до април
надлъж и шир прошетал си Земята,
докато аз при корена съм бил – 

трупът ти, виждам, плува по реката.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 8 maj 2024

Илюстрации:
- 7 август 1961, в Китен с баща ми.*
- Пловдив 2024, Матинчеви градини.

–––

* Отзад са работническите бараки за триседмичния престой край Китен, Бургаско. Бел.м.,tisss.