ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1568.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1568.)

   Пловдив е люлка на културата от древните ни предци до ден днешен, но и котило на войнстваща посредственост, що се отнася до властващи парвенюта в поредната политическа и всякаква власт след историческия Десети ноември. – Аноним (1947)

  5 dec. 1982 

ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ 

Дошъл си да говориш с мене –
нахълта мраз в кристалния покой,
защо така ме гледаш притеснено,
откри ли, че не съм ти свой?

Предателството скъпо се заплаща,
лицето ти бих пръснал със юмрук,
но ти като жена ще се разплачеш
и целият ми гняв ще е дотук.

 ...Ала това е непредвиден порив –
разбираш ли, ужасно ми горчи.
Човек се учи първо да говори,
а цял живот се учи да мълчи.*

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 19 maj 2024

Илюстрации:

- В дъното старата редакция на III етаж**
- 1989 г. На рибарското кейче в Несебър.

___

* Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд, "Хр. Г. Данов", 1983 г., стр. 24. По повод този текст по-горе лит.критикът Иван Спасов (1931-1999) в обзорна статия във в. "Литературен фронт" за издадените през 1983-1984 г. нови книги бе писал нещо в смисъл: "Какви са тези юмруци, които виждаме да се размахват в днешната ни млада лирика! Няма ли кой да постави тези млади автори на място".

 

Проф. Иван Сарандев (1934-2020)

   А Иван Сарандев, с когото се сприятелихме през 1969-70 г., докато бях студент и сътрудник на хонорар в седмичника "Народна култура", в съвсем частен мухабет в ресторанта срещу Пловдивския висш учителски институт, както в онези години се наричаше ПУ "Паисий Хилендарски", между другото отбеляза: "Трябва да си щастлив, че не са те надушили за онова твое "Казаха да изчезна от очите им", щяхте да пострадате и ти, и оня, който е допуснал това стихотворение да види бял свят". 
  Из разговор по скайп: 
  – Между другото, текстът си има адресат. Среща ме на улицата под някогашното пловдивско издателство поетът Илия Зайков (1944-2011), който ми се е зъбил: "Защо не умреш, че да ми освободиш щата?" – и ми казва: "Разбра ли, че не сме ние (?!) причина да те уволнят от "Комсомолска искра"? Били са ти шута ония отгоре". Някога в редакцията след оперативка в кабинета на главния редактор Петър Кошутански щях да го бия, когато ми изсъска: "Хей, помак, ти си едно малко фашистче", И като се надвесих над него, както се бе излегнал в един от фотьойлите, вирна ръце и крака като котка злобарят му със злобар. С Илийката, Бог да го прости, се знаем от 1963 г., когато в старата редакция на "Комсомолска искра" Никола Джоков – Джоката (1934-2001) ни събираше десетина гимназисти от Пловдив и Асеновград в кръжока по журналистика всеки четвъртък вечерта след училище да ни провежда сбирките.

  – Бил си му конкурент още оттогава. Може пък той да е бил помак?

  – Знам, че е от село. На сватбата му с Дарина – първата му съпруга, ходихме с писателя Емил Калъчев (1932-2013) в Брестник край Пловдив, голяма сватба беше. Някога местните разбирачи от поезия го имаха за голяма надежда в младата родна поезия. Помня как поетесата Мария Широколийска (1945) му говореше сладко-сладко веднъж: "Илийка, след години на шевната машинка, на която днеска се учиш в техникума по облекло "Ана Маймункова", ще й турят един ден табелка: "На тази шевна машина някога шиеше големият български поет Илия Зайков". 

** По време на пловдивския кмет Диран Парикян т.нар. Червен площад на града бе основно преустроен и култови сгради бяха разрушени по този повод, за да се обнови и разшири Централната градска поща, та по този повод пловдивчани си биехме майтап: "Арменецът кмет превърна стария площад в пързалка, като го покри с варовикови плочи, а любовницата на Бай Тошо др. Дража Вълчева изкопа Дражева дупка в другия край на пловдивската Главна". Бел.м,, tisss.