ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1373.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1373.)

  Коефициентът интелигентност у гневната тълпа е равен на коефициeнта интелект у най-тъпия, разделен по броя на сбралите се тъпанари. – Тери Пратчет (1948-2015)

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

  12 jan. 2003 

ГОЛЯМОТО ПЛЮСКАНЕ

  Защо медиите детайлно всеки Божи ден ни занимават със здравето, с капризите, с разкоша и семейното щастие/нещастие на заможния престъпник и простак-чалгаджия, с изобилен илюстративен материал ни заливат с личните проблеми на невежеството, с напъните му да изглежда благородник на духовността? Защо толкова държат да сме осведомени за проектите и възгледите на самодоволния бизнес-елит относно живота и вселената, за неговата представа що е чест, честност, национално достойнство?! Не една кръгла нула ни представят със самочувствието, че е елипса, по която се движат Земята, Слънчевата система, Галактиката. Представящ се за травестит, иначе съвсем нормален манго с изрусена коса и козя брадичка тип катинарче се е изтегнал надупен под надпис "Ах, как боли!" точно срещу лобното място на Апостола Левски в днешна София, монтирали го на огромен цветен афиш върху фасадата на отсрещната сграда срещу мястото, където Апостолът изпуснал последния си дъх в греховния ни свят на тарикати и политически клоуни. С удължения си полов член и изрусени мигли адашът на Левски от Костинброд е кумир за мнозинството млади благодарение на таланта си ли?! Талантът означава мисия или артист, натоварен с нравствени послания... И това медиите ни представят за връх в изкуството, Боже мой! Кога ще слезеш, Боже мой, да си прибереш вересиите? Нима глупакът, когото са изтипосали надупен срещу паметта ни за Апостола е нещо виновен?

  Заможните чичковци и лелки, които се появиха изпод закърпеното одеялце на Тато, а всъщност харчат парите на нацията и движат бизнеса на "демократична" България, къде всъщност ги стяга чепикът? В Тодор-Живкова България този тип хора се криеха, понеже заможният по онова жестоко време не бе изнаглял дотолкова, да си въобрази за нормално да краде и лъже, да лицемерничи, да бъде подлец спрямо собствения си народ в такива мащаби. Партайците от старата им гвардия умееха да спазват някакъв тон поне на външно благоприличие пред публиката. В делата си те пак бяха хищници, но към нацията проявяваха известни задръжки, спазваха някак прилично поведение.

  В редакцията на многотиражния пловдивски вестник "Марица" ми изгря въпросът: Ако сред тези тук работни пчелички влезе Иисус, дали биха го забелязали?! Открихте ли единствено с кого не се гаври, не се подиграва циничният клоун? Трудно ли е да се разбере! Мазните лекета непременно са все покрай паницата с тлъсти мръвки. Когато медиите всеки ден ти навират в очите "подвизи" на престъпния свят, това съвсем не е сърцевината на проблема. Малодушието най-често е бъбриво и хленчи, тъй че това се очаква: глупости, проклятия, хленч. Така същественото се размива в подробности. От друга страна щом разбогателите се мародери още не са побягнали от България, да консумират на спокойствие награбеното на някой луксозен остров сред океана, значи има какво да се краде от България, драги смъртни българи. Интересно, кога лъганите ще спрем да вярваме в благи намерения на лицемер, който уж ни защитава и се грижи само за нас.

  13 jan. 2003 

  В днешната "чиста и свята Република" следствието се занимава със следователя, а не с престъпилия закона. Зад ухилени самодоволно маски се крият злостни образи на класическата трагикомедия. Бедстваща интелигенция и преуспяващи престъпници са двете страни на една и съща монета. Оптимистичната ми теория за Българския народ гласи, че нацията ни е в състояние да понесе далече повече наглост и лицемерие, без да се изненада... Онези, които гъвкаво кършат снага в парада на Демокрацията, нямат нищо общо със загиналите за България, с честта и достойнството на хиляди жертви.

  Най-унизително е, когато мафиотския бос да го посрещат бедните и унижените като благодетел на народа. Престъпникът имал трудно детство, израснал в лоша семейна среда, научил се да убива поради зле стекли се обстоятелства... Е, в това отношение очевидно изнудваните и ограбените сме по-щастливи от него. Горкият той! И настана време за Голямото плюскане. В гладната зима на т.нар. демократичен преход чудесен човек, артист, бохема, известен с умението да приказва лакърдии по медиите*, събра да напои и нахрани националния елит. За тази цел тържествено бяха внесени в залата на думбазкия столичен ресторант "България" дванайсет прасенца-сукалчета, току-що опечени, с хрупкава златиста кожичка и лимонов резен в муцунката. "Бедни ми, бедни Македонски, защо не загина при Гредетин!" – възкликнал би Иван Вазов, да бе зърнал фантастичния пир на издокараните празнично развеселени, одухотворени от скъпите вина и подбрани ракии народни любимци. Как красиво изглеждаха за простосмъртния столичанин, за мъже и жени, които, зъзнейки зяпаха отвън през огромните витрини на ресторанта! Проспериращи бизнесмени, красавици, политици, веселяци, спортсмени, хора на изкуството, сбрали се там от находчивия благодетел, ги обединявало в онзи разкошен миг лапането, пиячката, всемирната любов и благоденствие, като "граждани на чистата и свята Република". Всичко харно, но да вземе умен човек** да увековечи и запечата на видеолента пищната идилия на Посредствеността. Ах, каква дързост! Кой да се сети, че този лъже-елит го снемат, за да го окепазят и споменават докато е жив, докато цъфти от кеф и щастие? Скъпи модни костюми, златни ланци, плюс кръста на Иисус на шията обесен, лицата – ведри, обветрени, получили загар по най-луксозните курорти на планетата! Каква по-добра реклама, че Демокрацията у нас прогресира!

  Завъртяха ни репортажа по време, когато бяхме най-изгладнели, най-опърпани, най-окаяни в дрехите, купени от магазинчетата за вещи втора употреба, и го нарекоха Пир по време на чума този репортаж. Така и не проумя нашият човек, че елитът именно за Отечеството денонощно работи, мъчи се, хаби нерви. И си мисля, не е зле от време на време, особено преди поредните избори, да въртят репортажното клипче с плюскащи първенци и любимци на държавата, белким се усетим каква е истината, колко велика е манипулацията, на която сме днес подложени!

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 11 sep. 2023

Илюстрации:

- Обичайните напътствия от трибуната.

- Най-уважаваният артист в държавата. 

___
* Купонът бе уреден от световноизвестния Вежди Рашидов. Присъстваха Жельо Желев, Слави Трифонов, певачката кака Пена, издигнала се до класна софийска проститутка, стойностни хора от артистичния свят, или дето се вика, накуп бе цялото кралско войнство - от бащите на нацията до смешници и най-преданите сред приятелите на мафията в България.

** Идеята да се завърти повторно филмчето по телевизията, мисля, бе на публициста Явор Дачков (1971), понеже и преди това го показаха това филмче, но именно чрез тв-предаването "Гласове" на света ни беше обърнато внимание каква велика наглост е била увековечена. За което пък в "Шоуто на Слави" два месеца бълваха змии и гущери срещу Дачков, подиграваха му се по свойствения си начин или маниер, както казват французите. Вж. и https://trud.bg/%D1%8F%D0%B2%D0%BE%D1%80-%D0%B4%D0%B0%D1%87%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D1%86%D0%BE-%D1%85%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D1%8A%D0%BB%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BC%D0%B5-%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BC%D1%8F%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1372.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1372.)

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

  9 sep. 1983 

СЪСЕДЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ
 На Петко, по-малкия брат в сем. Слонски*

Гола рамка и стъкло,
зад стъклото стол и маса –
тук каквото е било
вижда се отвън по-ясно.
 
Осем чифта прани днес
мъжки шарени чорапи
под ръждивия навес
ме посрещат: Здрасти!
 
Зее входната врата,
а стопанинът къде е?
Ще си дойде вечерта,
ще поседне, ще запее,
 
ще удари с груба длан
с ярост дървената маса
и фалшивият му глас
махалата ще оглася.

Пловдив – когато бяхме бедни и по своему щастливи

Plovdiv, edited on 9 sep. 2023

Илюстрации:

- Кралството на детството ми до 1959 г.

- Ненко Балкански: "Семейство", 1936 г.

–––

* В махаличката покрай черквата "Св. Георги" в пловдивския район Мараша ги наричаха семейство Слонски заради едрите им мускулести тела. Двамата братя Митко и Петко с баща си Негово величество стария слон ходеха на наследствена земица нейде в пловдивския кър с едно старичко ИЖ-350 кубика с кош; впрягаха се да орат, като откачаха коша и на негово място впрягаха съветския мотоциклет, приспособен да тегли плуга. Митко, бе шофьор в пловдивския авторемонтен завод "Васил Коларов" – с жена му Златка ни бяха семейни приятели, ходехме им на гости с моята добруджанка, която в едно късо време на два пъти прави опит да се самоубие с хапчета... Малкият брат Петко бе още ерген и момите вече го заглеждаха. В беднотията хората са по-задружни. Колкото да е странно, били сме по своему щастливи, независимо че майка им на двете ми дъщерички два пъти се трови. След третия й опит, пак я спасиха, полежа два месеца в клиниката на южния склон на Джендем тепе. Говореше ми по-късно: "Леле, колко съм била глупава!" Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1371.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1371.) 

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

  Не назлобявай срещу Злото! На Злото това му е целта! – Аноним (1947)

  1 uli 2003

 УЧИТЕЛИ, КОИТО НЕ СА НИКАКВИ УЧИТЕЛИ

  Мъгливо, влажно като тъжно настроение. Интересно ми е, че християнството залага основно на хора най-обикновени; сведущите, добре информираните уж: книжовници, фарисеи – или интелигенти, както бихме ги нарекли днес, не са обект на християнския месия. Без изключение дванайсетте апостоли, най-предани ученици на Иисус, са хора с най-обикновени не дотам престижни за онази епоха занятия. В посланието първо до коринтяни ап. Павел е категоричен: "Защото Христос не ме изпрати да кръщавам, а да благовествувам, и то не с мъдри думи* – да не се обезсили кръстът Христов... Защото словото за кръста е безумство за ония, дето гинат, а за нас, дето се спасяваме, е сила Божия. Защото писано е: "Ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните". Де мъдрецът, де книжовникът, де разисквачът на тоя век? Не обезумя ли Бог мъдростта на тоя свят?" (гл. І, ст. 17-20 вкл.). Сетне (ст.26-28): "Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни, ала Бог избра онова, що е безумно и що е слабо на тоя свят, да посрами мъдрите; Бог избра онова – що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това – що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо".

  Ето и гл. ІІ, ст. 3-4: "...и аз бях у вас в немощ, в страх и в голям трепет. И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешката мъдрост, а в проява на дух и сила". Не, не убедителни думи, а проява на дух и сила: ето какво не ни достига днес. Хленченето, подробните разкази и преразкази как овластеният от обстоятелствата пак издевателствува над достойнството на опонента, нахъсването срещу възцарилите се посредственост и злонамереност с всичките им преображения: завист, интриги, лъжи, то са все клапани, чрез които отслабваме насъбралата се у нас енергия. Но ни едно от тези неща не носи перспектива, единствено временно удовлетворение, че не само нас унижават, но че и други са унижавани... Самоунижението е по-жалко от унижението, на което сме подложени. Сегашното ни правителство е точно такъв вид самоунижение за нацията. 

  Каква глупост е да губим духовната си енергия в оплакване, в кухи празни приказки! Предлагам да канализираме енергията си, но те се страхуват; всеки се е сврял в своя мизерен ад и оцелява с притискане към пръстта, със снишаване в робската си участ и с коленичене и преклонение пред настървеното Злос. Замислено като светилник, като храм на духовността, дали Училището от институция на духа и благородството не се е превърнало през последните години в обиталище за обезверените плахи чиновници и напористи утрешни тарикати, които правят първите си опити в измама! Учителството, особено през последните десетилетия на безнравственост, боледува... А синдикатите, замислени да бранят правото ни като човеци, са съставени от сговорчиви чиновници. Такъв сбор, удобен за продажния политически лъже-елит, кога е водил към добро?!

  Мога да изброявам учители от най-ранното ми детство, та до днес: хорица в калъф, приятни на вид, и нищо повече. Мисля си – вината е у нас, учителите. Властта човеци на толкова нравствена длъжност да третира като маса от послушници и треперковци, е отчайващо. И ние приемаме натиска, унижението от слуги на всички нива като нещо в реда на нещата. Нас непрекъснато ни раздробяват; мижитурковци шетат като сенки из учителските среди... И какво усилие е нужно да почнат да се самоуважават, защото сме призвани да работим с най-ценното, което нацията ни притежава: с нашите деца! Стигнахме дотам учениците ни да са по-предни, когато се съпротивяват на унижения, да се утешаваме: Е, млади са и са неопитни като необяздени жребчета, но ще се опари всеки от тях и ще приеме от един ден да ходи и той унизен, духом смачкан, наплашен.

  Дали това не е от главните бедствия, които ни сполетяха откак държавата ни стана разграден двор за престъпници на закона от всякакъв калибър: от мангото-кокошкар до висшия държавен или общинския чиновник! От интервю** с проф. Здравко Митков, ректор на НАТФИЗ: "Обичам задълбочени автори, които ми предлагат много по-богат материал за работа и ме изненадват в хода на реализацията. (...) Мисля си, доказаните големи автори витаят винаги над нас – интерпретаторите, режисьорите и актьорите, и то е божественото тайнство в нашето общуване с тях, което е трудно осъществимо..." И още: "Съществува тенденция на опростачване, на фейлетонизиране на театралната среда. (...) Това е само едната страна. Другата е цинизмът". Училището през призмата на театралното изкуство... Колко цинична и пошла пиеса!

  5 uli 2003 

  Долу пред входа на блока ечи гръмогласен просташки говор на някакъв мъж, който си приказва с друг мъж, и гласовете им отекват, отразени от съседния жилищен блок, който е на стотина метра отсреща. Заслушай се, ще чуеш едни битови тъпи бисерчета наред с несекващите "аз знам, аз него така ще го наредя, ще му дам аз да се разбере"; аз-аз-аз с дразнеща настойчивост за внимание и оценки за този и онзи – непремерени, изречени с унизителното самочувствие на самонадеян глупак и грубиян. Простотията шупна като пяна преди всичко от телевизионния екран и от чалгата... Интелигентният, уравновесеният изчезна в последните десетилетия от общественото пространство на България. Как да приема успеха на любимия на публиката чалгаджия и шоумен, освен като тържество на наглата байганьовска посредственост!

   Много са чудните неща,
   но човекът е пръв сред тях.

  Цитатът е от трагедията "Антигона" на живелия преди 2500 г. Софокъл. Сентенцията на древния елин е просто изречена и без претенциозност, това ми харесва... Откривам напоследък, че доста от нещата ни съпоставям с подтекста в "Историйките на ученика Ламски", с която се занимавам напоследък. На повърхността книгата е простовата, но в нея съм пробвал да впиша личната си философия: Че обикновеният, унижаваният е по-близо до велики прозрения за живота и света от назначените обществени оратори, анализатори, историци, теолози, антрополози, неуки държавници и пишман политици.
В трагедията "Електра" на Еврипид*** за пръв път в световния океан от информация е прогласена идеята: че човекът от низините, при това – необразованият човек, може да е истински носител на възвишеното и достойното. Вероятно защото нравственото е от Бог, вдъхнато по рождение, но некадърният учител, кресливият обърква всичко. 

  Хуморът е призван да извисява, а не да мачка духовното начало у човека. Относно хумора сякаш сме забравили тази най-съществена подробност изобщо за сферата на изкуството. Да, животът нека да се възприема като игра и забавление, но в основата си такава една сладост носи и горчивата истина за строгите норми на нравствеността. Нравственото говори уравновесено, но понякога е ужасно иронично към нас. Чуеш ли някой да се гневи и клати назидателно вирнат показалец, да трепери от възмущение, като да е гневният глас на "истини от последна инстанция" – внимавай дали това не е актьор на абсурда и злото, парвеню****, вечният "герой на своето време". По време на соца по същия начин назидавал, докато клател показалец над безпартийната тълпа от простосмъртни, понеже властта тогава не била демократична. Вече сме демокрация... може би! Ала утре работите завъртят ли се на сто и осемдесет градуса, ораторът като тенекиено петле-ветропоказател пак ще назидава от покрива, от висока трибуна. Той е дар за всяка власт, че няма нищо общо с нас. Нему са предоставени първите места по медиите, по празненствата, по храмовете. Тъй е и в моя роден град Пловдив.  

  Странно ми е как простодушното множество в унижението си е склонно да повярва и да обожествява тези самоуверени "гласове на възмутената съвест, на уж-истината от последна инстанция". Големите злодеи са от този род манипулатори, ползващи се от първичното грубо отрицание и фанатична злост. Великите умове са уравновесени, не играят роля, но те са себе си. Стилът им в публичното пространство внушава: Ако решиш, вярвай; не е страшно да не си съгласен с мен, по-важното е, че си говорим.

  Културата поначало е човеколюбива. Световните авторитети обикновено са твърде енергични, но и дълбоко некултурни и често ненавиждат човека. Какво да очаквам от персони, които делят човеците на праведни и рая? Извадили са те от равновесие и си уязвим, гневиш се и това ти е голяма слабост. Станал си опасен първом за себе си, за вродената си човечност си станал най-големият враг. Това е целта: да се озлобиш, да станеш зависим от бесове, не от духа си! Защо да демонстрираш превъзходство, ако наистина си добър! Дразниш, или оспорвайки, търсиш враговете, а не съмишленици! Отмини Злото, то ще гледа безпомощно след теб. Препречва ли ти пътя, трябва да си готов да убиваш. Страхлив е лицемерът от всички епохи, страхлив и подъл – особено когато отваря войни, в които да те вкара. Това е толкоз е просто и логично!*****

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 8 sep. 2023

Илюстрации:

-  Еврипид, сред най-великите трагици на Елада.

- Най-човечният сред днешните български поети.

___
* Как "мъдрите думи", т.е. изречените с претенция унижаващи фрази обезсмислят цитати от Божиите послания.
** Еврипид, 480-406 г. пр.н.е. Издъхнал в 74-та си година.
*** Вж. вестник "Аз-буки", бр.5 от 2003 г.
**** От фр.:Който се е издигнал на висок сан в обществото, но няма качества и култура за това.

***** От "Предсмъртно", писано часове преди разстрела. Вж. и https://www.168chasa.bg/article/7989338 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1370.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1370.) 

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

   4 apr. 2001 

ВСЕКИ ОТ НАС В ОСНОВАТА СИ Е ХЛАПЕ 

  На Ванчето, която нарече "писател" автора на текста по-долу, и тогава на него му поникнаха криле

  Ако моите приятели и близки на сърцето ми хора не оценяват това, което смятам за мое достойнство, как да разчитам, че ще го ценят онези, за които съм непознат! Не за мен, за тях е важно; своето и без техните одобрения си го пиша, а и една малка, много малка част от написаното дотук съм се старал безкористно да стигне до техните очи и сърца. Своето – и без тях знам най-добре колко струва. Самотността и неизвестността не ми пречат, напротив – чувствам се искрено и без особено тщеславие обвързан със света. Обаче светилото, което вадя изпод одъра си, турям го на прозореца да насочва пътника, мнозина не го забелязват. А що да сторя повече от това! Нима мога да вървя сам пред себе си и да надувам фанфари, огласяйки с тези чудесни приспособления за привличане на внимание в света кой съм, чий съм, кой ми е дерт. Показност и слава – инстинктивно съм странял и страня по-далеч от тях, колкото и да ме изкушават, както би изкушили всеки нормален човек. В заявената на висок глас любов, в страдалчески вопли по стъгдите не вярвам; размазани по бузите сълзи не са най-доброто средство, според мен, да привлечеш човека към уравновесено мислене.

  Не съм разколебан от това, дето се правят, че не забелязват. Мисля си: колкото и от ниско място да дочуват гласа ти, не може да не им прави впечатление, защото твърде различен е от повечето гласове, които призивно гърмят и трещят наоколо. Че защо да се насилвам, да мръщя буреносно вежди, защо да съм гневен, защо да заемам позата на специално посветен и праведен! Та познанието е море, достъпно за всеки, стига да желае, да е готов да отвори сетивата си, но и сърцето си. Всеки от нас в основата си е дете. Детето приема Космоса в цялата му чудноватост. Калинка на детското пръстче е събитие, а за възрастния, виждал стотици калинки, това е досада.

  Имам илюзии и се заблуждавам в това и онова, в този и онзи; толкова е човешко да се заблудиш, да объркаш посоката в хор от кресльовци и глашатаи на предпоставени решения! Бих поучавал, бих назидавал с вирнат показалец, но какво ли общо има то с величието на скромността и човеколюбието? Нямам по-голямо богатство от любовта си. И като прегръщам, не целувам, за да ме видят и да ме поздравят, ами понеже този жест иде от глъбини. За мен е важно, не за публиката! Който не цени чуждото мнение, чуждото право на избор, дали себе си и своето наистина оценява? Изключват – мен и онези като мен, от диалога; и като че то ги успокоява; не разбират, че сме мнозинство, че обикновените простосмъртни носим със себе си огромна съзидателна енергия... И дори изолирани, нашето мнение няма как да не влияе върху съдбата на България, на Балканите, на Европа и света. Въглен под пепелта сме и постепенно нашето пак ще се наложи: ако не – докато сме в този живот, то в живота на идещите поколения българи, турци, евреи, арменци, гърци, власи, накъсо: жители на Пловдив и света. Мълчанието говори по-мощно от крясъци и величествени пози на суетата. "О, Аз съм философ, аз съм поет, аз съм академик, аз съм велик!" Колко амбиция и суетност се носи наоколо точно от лицемери и негодници, които обичат да сядат по първите места в храмовете!

  Всъщност, няма особен смисъл да съобщаваш истината на онзи, които не желае да те чуе днес. Като узрее за тази истина, сам ще дотърчи, и ако не самият той, неговите рожби или наследници във властта ще тръгнат да те търсят: ще проумеят все някога, че суетата, дивната самоувереност, възгордяването е сигурен белег на невежеството. Не е перспектива, понеже само себе си изяжда от самолюбие и възгордяване. Ето тъй стоят нещата. Нормално е един да разорава запуснатия чернозем, друг да тори, трети да хвърля семе, четвърти и пети да жънат и да се хвалят с придобитото. Светът не се интересува от първите трима, и що от това! Преди Паисий, хиляди монаси мълком са поддържали живо пламъчето на Българщината, и колкото по-неизвестни, толкова по-високо в Небето отеква приносът им за пожънатото, събрано от Хилендарския монах.

  7 apr. 2001 

  Току-що се обади Петър Петров*. Звъни телефонът ми, вдигам слушалката: Ало!... Никой не се обажда.... Затварям. Пак звъни. Сега вече чувам пресипналия глас на 77-годишния Петров: "Райна умря"... И мълчание... Питам: Кога, бе? "Вчера, от инсулт"... След някое време: "Обади ли се на Марин**? " Обадих се... "И той? "Пътува за София, има си работа. Докато добавя нещо, отсреща Петров затваря линията. (08,48 часа)

  БЕЛЕЖКА

  Петър Петров, споменатият... Имам грях към този мил и невсякога нежен, сърдечен приятел, че в най-труден за него момент не намерих у себе си основание да ида да го видя. Казах си тогава: Имам си достатъчно мои дертове, пък и какво ли да му кажа за успокоение! Поминалата се леля Рени – Райна от копривщенския род и племенницата на Тодор Каблешков, бе истинска дама, ведра и с дух на аристократ, светъл характер, незлоблив, с усет за шегата, вътрешно подредена, сдържана, от онзи рядък тип жени, които винаги са ме привличали с излъчването на чар и сдържано достолепие. Петров или Петрович, както го наричах помежду ни на шега, се помина точно на деветдесетия ден след нея. Бяха бездетни. Неясен племенник споменаваха чат-пат и даже го мярнах веднъж този млад хубавец, който обсъждал с тях плановете си дали да се ожени, че и водил приятелката си, да си кажели те мнението... Ей такива ми ти човешки работи.

  С Емил*** година по-късно минахме с моята жигула оттам. Входът на блока, където живееха двамата, бе изпъстрен с некролозите им. Седнахме с Емо в кафененцето на плочника, на петдесетина метра от входа, пихме кафе, изгорихме по няколко цигари. Грееше слънчице, тъкмо си бях купил лъскава електронна дрънкулка, дето се окачва на кръста или по дрехата да ти свири и говори. Бях я положил върху масата с кафето и пепелника, дрънкулката свиреше весела мелодия... И тогава ми мина през ум колко преходно е всичко наше, колко суетност изпълва живота ми, та и не намерих смелост да ида тогава, когато със съкрушен отпаднал глас човекът се обади да ми каже. Какво да ми каже? Какво в такъв момент да му кажа! Леле, какво дърво се оказах! Противен човек си, Жоро Бояджиев, отвратителен човек си. В мекото слънчево пладне седяхме двамата с Емил в онова арменско кафене на ъгъла, пушихме си цигарите, греехме се на пловдивското слънце и цицореста сервитьорка въртеше цици и задник край нас и ме разсейваше. Харно, че в сивия монашески живот са хубавите жени! Мир на душата ви, мили приятели, ти – лельо Рени, и ти – неоценени счетоводителю Петров, търсачо на справедливост и достойнство. Много научих от вас и никога не бих могъл да ви се отблагодаря вече.

  Пловдив, 23 декември 2006 година

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 7 sep. 2023

Илюстрации:

- Любимецът на властта, когото гласят за кмет.

- Съвременна журналистика за нужди всякакви.

___

* Т.нар. пловдивски писатели и поети масово страняха от него, смятаха го за графоман, не им се нравеше заядливият му нрав, склонността му докрай да се стреми към истината. Брояха го едва ли не за натрапник. Писал съм за него в темата "De nihilo nihil" във форум "Език и литература" на Интернет и с всичкия усет към литературата, доколкото го имам, ще кажа: Той е Български писател, по-добър от прехвалените по медиите белетристи, назначени за писатели, всъщност, имитатори и версификатори. И за да не съм голословен, ще спомена тук трима "класици, от които беше по-верен към живота: Светослав Минков, Павел Вежинов, Дончо Цончев. Версификаторите, демек, занаятчиите в съвременната Българска литература са ужасно много, ще отворя дума по-обстойно вероятно в следващите текстове от тази хронология.

Марин Кадиев (1939)

** Университетският преподавател Марин Кадиев беше от малцината приятели на Петров, между които бе и поетът Евтим Евтимов (1933-2016). Заварвал съм Е. Евтимов в дома на Петрови, опнал се на вехтото им диванче в хола като у дома си.
*** Писателят Емил Калъчев. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1369.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1369.)

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

   31 avg. 1998 

ГРОБОКОПАЧИТЕ 

  Преди петнайсет години* на този ден в четири след обяд в изпълненото с газ купе на новичката жигула от срязан тръбопровод за пропан-бутан в багажника на паркинга на милиционерския блок 51 в пловдивския жилищен комплекс "Тракия"горя баща ми, а на шести септември издъхна от обгарянията в столичната клиника "Пирогов"... Две години преди този ден заради острокритична статия, отпечатана през май 1981 г., бях отстранен от пловдивския младежки вестник и глупаво се опитвах да докажа, че съм писал истината за плачевното екологично състояние на града, а властта пробутваше версията, че понеже се явявам единственият дипломиран висшист в редакцията, най-уместно и безболезнено при подмладяването на състава било мене да преустроят от журналист с 10-годишен стаж в учител; та не съм сигурен дали възпламеняването на газовата уредба в новичката жигула е стечение на обстоятелствата... Да, определено! Има период от две-три години след прогонването от младежкия "Комсомолска искра", когато гледах да не замръквам по улиците на Пловдив... Къс текст от онези дни след смъртта на баща ми, писан точно за да си вдъхвам кураж.

Сам вървя по улицата – 
син на дърводелец,

пъхнал в джоба на балтона
юмрука си като портокал.

  Облачно утро, но пък свежо. Вчера си оправях падналата антена върху покрива на блока. Буря се изви завчера надвечер на 29 август; та гледам, поломени всичките ни антени. Оказа се, освен мен съседите вече са се прикачили към кабелната мрежа на местния монополист "Евроком". На 29 август с Re. се къпахме и се препичахме край Марица до четири след обяд. После се отбих в панелното жилище на копривщенците Петър Петров и Райна Каблешкова. И отворихме дума за масовите разстрели от 1945-1946 г. в пловдивските централни гробища... Разправих на двамата какво съм чул от алкохолизиралия се Чомпал – Димитър Асенов, който се нае да ми замени изгнилите тенекета на същата бащина горяла жигула, и домакините потвърдиха. Да. Има такова нещо. Чомпала беше ми разправил за масов гроб долу – в ниското мочурливо място вляво от алеята, петдесет метра източно от гробницата на Димитър Кудоглу**. 

  – Имаше и друга яма – рекоха ми, – в източния край, до телената ограда.

  Гробищните ровове копали самите "смъртни". После връзвали им – кой знае защо, ръцете с тел отзад, заповядвали им да коленичат в края на изкопа и с куршум в тила ги прострелвали един след друг. Петров, притеснен и силно заеквайки, понечи да ми разправи случай, когато близките на техен познат събирали злато и бижута, за да го откупят, да го отърват от екзекуцията, как известен по онова време тукашен адвокат арменец прибрал откупа, но работа не свършил. Това става през пролетта на 1945 г., две години преди да се родя. Докато бъдещият ми 22-годишен баща, едва 22-годишен с отстъпващите немци на фронта край реката Драва, тук край пътя за Цариград "най-достойните синове и дъщери на народа", запасали пищов и червена лента с надписа "ОФ" (Отечествен фронт) върху ръкава си, въоръжени с техника за убиване, воюват с изплашени до смърт "бивши", сред които по-голямата част съставлявали цвета на Пловдив, като културно средище – лекари, инженери, учители, чиновници, служители на църквата, преподаватели в тукашния Френски колеж, хора на науката, или накъсо казано, интелигенция.

  Сега си спомням как баща ми разправяше веднъж на масата във всекидневната ни на улица "Янко Сакъзов" нещо изключително рядко за него – той да се отпусне пред мен, да заговори за фронтовия им командир някой си капитан Николчев: колко добър и подреден, макар и строг, но човечен бил ротният с войниците си. Като се прибирали от Унгария, все още във военните си дрехи, неизмили калта от окопите изпод ноктите си, някой пошушнал на този капитан Николчев, че едни мъже в кожени якета идват да го арестуват... И в препускащия сред унгарската Пуста – камениста неплодна равнина, военен ешелон нашите фронтоваци измислят капитанът им да се пъхне в опразнения брезентов куфар, докато онези в кожените якета слязат на следващата жп-станция. В онзи момент, според баща ми, мнозина от нашите фронтоваци царски офицери, след приключване на българското ни участие в изтласкването на нацистите от Сърбия, от Хърватска и Унгария, ги извеждали от войнишките редици, изправяли ги до някой зид и по късата процедура: разстрелвали ги. В случая редниците-фронтоваци се опитали да спасят своя ротен командир.

  – Отървал се! – реших прибързано, но баща ми безизразно, ледено,ме изгледа:

  – Както си беше в брезентовия куфар, надупчиха куфара с щиковете си. Подът под краката ни подгизна от кървава слуз.

  – Бях още хлапе на 12 години – подхвана леля Рени Каблешкова, – срещу бившата "Аптека "Марица"*** рано един следобяд милиционерите направиха кордон и хората се струпаха да разберат какво става.... Помежду двете плътни редици от въоръжени милиционери минаваха току-що осъдените на излизане от местния ни Окръжен съд. Дребничка си бях и се измуших най-отпред да гледам... Товареха ги като добитък за кланицата в едни големи камиони, покрити с черни брезентови платнища... Какво ме потресе ли? Излиза с колоната от арестанти едър красив мъж: вир-вода, раменете му се тресат. Видя млада жена, вкопчи се в нея да я прегръща. Прегръща го и тя... Милва го по лицето, говори му: "Нали ти казах, Иване, че ще те оправдаят! Аз нали ти казах". Останалите с ритници, с юмруци и приклади ги натириха да се изкатерят в камионите. Изневиделица изотзад на тези прегърнати двама мъж и жена се спуснаха неколцина в кожени куртки; грабнаха го този ридаещ Иван, заблъскаха го с железни сопи, смазаха го. Гърчи се на паважа, а жена му при тази картина – добре облечена и рядко красива млада жена, свлече се на паважа, докато него – вързоп кърваво месо, го дигнаха и го метнаха при другите осъдени... и хлопнаха капака. На кръстовището пред Чифте баня колоната камиони спря. Заповед май чакаха, преди да продължат.

  – Накъде да продължат?

  – Към гробищата. Че къде другаде!****

 Когато онази някогашна Райна, издънка от копривщенския род на Тодор Каблешков, с равен глас продължи да разправя, 75-годишният и тежкоподвижен Петров пъргаво изскочи от стаята, трясна вратата зад гърба си и леля Рени рече:

  – Наизуст я знае тази. Чуе ли я, пак вдига кръвното. Знам го аз защо скочи.

  Връща се подир малко Петров, ни лук ял-ни лук мирисал, заговори ми:

  – Да ти разправя ли и аз един случай?!... Ама този случай е от 1925-а. От моя баща, който симпатизираше на комунистите, съм го чул.

  – Чакай-чакай!!! – прекъсвам го. – През 1925 година, какви комунисти?!

  – Точно така! Тогава вече се наричали комунисти. Та среща моят баща стария свой приятел комунист, учителя от село Дедево Димитър Даскалов. Върви онзи насреща му весел, па се спира, заговаря го: "Идвам си от съда – усмива се, – оправдаха ме бе, Христо! Доказа се, че съм невинен. Здрависват се и се разделят. Баща ми прави едва няколко крачки, стъпил на отсрещния тротоар, и чува изстрели зад гърба си. Обръща се, вижда убиеца да тича, а учителят Даскалов агонизира в локва кръв сред улицата. А?! Какво ще речеш? – завърши Петров. – Оправдан-неоправдан, те вече му прочели присъдата. Какво значение, че е бил невинен! Ако не вярваш, имаше мраморна плоча отсам Кукления театър, на улица "Заимов", ако вече не са я махнали пребоядисаните бивши, новите ни лъже-демократи.

  – Нали си вярващ! – казвам. – Как може да се съгласиш по този начин да се уреждат старите сметки!

  Не се и кани да отвърне. Нещата са му ясни от само себе си. Но виж, при разказа на жена си за издевателството срещу осъдения от т.нар." Народен съд" Иван, изтърча в съседната стая да не чува. Къде е религиозното смирение, умението да се живее, без да храним у себе си отвратителното чувство за мъст? И ми иде на ум нещо, разказано в онези къси звездни августовски нощи над Пловдив пак от Чомпала. Неговият чичо, по-малък брат на баща му партизанина, се похвалил веднъж у дома им на масата, че се бил изпикал в кандилото на някаква селска къща. И баща му на Чомпала скочил от масата, закрещял на брат си: Кой си ти, бе? Какво си направил!

  Питам Чомпала:

  – Майка ти беше набожна, нали?

  Майка му, родена в село Житница, Пловдивско, била силно религиозна....А баща му дип не вярвал в бабини деветини, но при онзи "подвиг" на брата-простак заговорила съвестта и у претръпналия на убийствата хладнокръвен изпълнител на екзекуции.

  – Масовите разстрели не са ли забравени? Близките на избитите още ли страдат за своите най-близки, като помияри заровени без кръстен знак в общата гробищна яма?

  – Ха! – възкликват седемдесет и няколкогодишните домакини. – Че кой има смелост да чете миналото! Живи са убийците, силни са. Ако не те, синчагите им, дъщерите им са във властта. Мислим, че демокрацията вече дошла, а знае ли се какво могат да ти сторят, решиш ли да разкажеш на младите за избитите в пловдивското ни централно гробище?

  Счетоводителят взе да шепне:

  – Като ходя по улицата, и сега ме е страх някой да не ми свети маслото. 

  – Теб пък защо? От какъв зор на теб ще посегнат?

  – Че много му мели устата! – рече племенницата на Тодор Каблешков.

  Още нещо в този смисъл рече и бившият счетоводител. Без да го питам, продължи стара прежда да наплита: 

  – През 1945 година Пловдив беше пълен със Съветска войска. Пред очите ми е още как двама техни офицери застреляха човек. Техен войник насред Пловдив убиха.

  – Защо?

 – Ами че тези кривокраки войничета доста бели ни направиха! Шетаха по дворовете ни и по къщите. Кокошка ще ти отмъкнат, яйцата от полога ще вземат, тенекия сирене, дамаджана с ракия, какво да е, само да е за ядене и пиене. Селата тук около Пловдив бяха пропищели от дребните кривокраки войничета. Затова са ги трепели офицерите.

  – Помня – продължи счетоводителят, – по Националното Радио София слово държа Димо Казасов (1886-1980)*****. През 1945 г. Димо Казасов в правителството на Кимон Георгиев (1882-1969) беше Министър на пропагандата. В речта си призова народа да прояви търпение към тези набези по нашите дворове и къщи. Разказваше как хиляди километра пътища са извървели, живота си рискували за нашата свобода. Търсих я аз тази реч, много я търсих! Чак в Държавния архив рових, не я открих. Че как да не я изтрият? – втренчи се в мен.

  Погледнем ли назад в Историята като низ от съдби, земята под нас ще се размърда, ще прокърви родният чернозем. Може би народната памет, като засипва с дебел слой пепел раните от Миналото, предпазва младите ни поколения от гнус? Може би! Моето поколение българи, родените в първите години след Девети (септември 1944 г.) беше възпитавано с железните "истини" на болшевишката версия за България. Открием ли оловният похлупак от премълчани, спестени или преиначени факти обаче, ще видим изпод копнежа по Свобода-Братство-Равенство как воняща, подла и кървава пихтия извира. Възрастните, които са очевидци, се страхуват. Още ги е страх. Как да вярвам на лекомисления шлагер, изпят с чаровно вдъхновение и наивност от подуенски пич, почти мой набор от бедните кални махалици около старата яко занемарена софийска гара, "Комунизмът си отива"? Докато по-внимателно не препрочем тези страници от първите месеци и години на реалния сталинизъм и у нас, илюзията ще държи в плен мнозина от сегашните млади. Мисля си – днешните новобогаташи, политическите им слуги в обществената йерархия са лично заинтересувани точно тези страници да не се изучават, никога да не се прочетат, никога да не бъдат отгръщани.

  Това все пак трябва да се случи... и не само за да се знае, но и заради опрощението. Да се видят докрай и престъпленията, и отровната злост в надменността у "борците за световно щастие", едва тогава може би ще преминем и към сегашните безобразия, когато подобни пиршества на злото повече няма как да се случват в България. А пък нравственото осъждане ни е нужно за оздравяване на нацията, само не заради мъст. Убийството не изравнява сметки, напротив: отваря нови страници за нови кощунства.

  Последният ден от лятната ваканция. Парализираният, прикован към инвалидната количка Марсел Пруст (1871-1922), авторът на многотомната психологическа драма – романа "По следите на изгубеното време" за приключенията на несломимия жизнен човешки дух, е алегоричен образ на интелекта, одухотворяващ живота, даващ смисъл на хаотичните ни действия и бездействия. Животът ни е съчетание на факти, детайли противоречиви и несъразмерни. И ето, появява се духовният човек, всичко си отива на мястото, и усещаш пулсът на мирозданието в съзвучия: аромат, поглед, чувствени спазми, докосване, разцъфтяване, целувка, разпилени от ветреца косици. Влизаме в океана на живота с плач и писък; излизаме от живота смирени чрез смъртта... Преди години така притихнал си тръгна в същия този ден от годината баща ми – моят велик и нежен Мълчаливец, когото приживе май не познавах така, както едва сега, мисля си, полека-лека започвам да проумявам... През последните седмици от живота му майка ми имаше усещане, че Иисус се е материализирал в свенливата му усмивка на добър човек, в безбрежния му кротък, сякаш нищо не казващ негов поглед, а в теб сякаш се вглежда Вечността. Има го в албума, останал у сестра ми – сред затънтена Родопска махалица яхнал магаренце, лявата му ръка вдигната за поздрав, едва усмихнал се е... Там и на мен ми напомня за Христос. И моя си щура, фантастична теория от последно време: че Бог и Божественото ходи между хората, превъплъщава се това Божествено ту в един, ту в друг между нашите познати, но за кратко. И тогава човекът придобива ореол, осветен е сякаш отвътре, разлива очарование наоколо като многоцветна аура.

  Така божествена в очарованието си е и влюбената жена, особено когато пристъпва към вакханалиите на плътта, притихнала като Небесата над нас пред буря, омайваща с излъчването си на жена. Великолепен дар си, Живот! Не пред икони, пред черковни зидове или оброчни знаци, а пред човека, така мимолетен, объркан понякога, но все пак уязвим и нежен, в такъв момент в себе си коленича... И не ми излиза трети ден от ума онзи подгизнал от смъртен страх представителен мъж, вкопчил се в хубавата си жена ридаещ, докато другите осъдени на разстрел, затъпели от стреса, прекрачват в сумрака под брезентовото платнище на Големия Черен Камион, който ще ги откара в скотобойната. Какво станало с окуражаващата мъжа си красива дама? Успяла ли е да надживее последния жесток спомен от разтерзания любим? Къде гният костите му?! Да предположим, че този мъж има вина, голяма, непростима вина; но онзи последен порив към най-близкия му на този свят човек друго ми нашепва. Очаквал е да бъде оправдан, да го извинят, помилват, защо ли не и тържествено да му се извинят. Този нещастник прекрачил в Отвъдното онеправдан, душевно смачкан пред любопитната за сеир пловдивска тълпа от айляци. Точно на човешка маса от доверчиви наивници разчита и сега Злото, родено от непресъхващата ни пловдивска посредственост.

  В глава IX у евангелиста Йоан, след като в по-предeн текст е цитирано Пилатовото предложение Иисус да бъде помилван, множеството еуфорично отглася: "Не Него, а Варава!" (разбойникът да бъде помилван), и... преторът хвана Иисуса и го бичува. И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха Му Го на главата, и Му облякоха багреница, и думаха: радвай се, Царю Юдейски! и Му удряха плесници... А Пилат пак излезе вън и им рече: ето, извеждам ви Го, да разберете, че не намирам у Него вина. Тогава Иисус излезе вън с трънения венец и в багреница. И рече Пилат: Еcce homo! (Този е вашият човек, предавам ви Го! – мое си тълкувание.) Какъв ми е този мъж на мен! Не съм още роден, а бъдещият ми баща 22-годишният русоляв синеок редник от Харманли, заничал от окопа към залегналите от другата страна на фронтовата линия корави немци. Там, в унгарската Пуста, в тъмното чували плясъка на придошлата от пороите и топенето на снеговете Драва. А отсам – в зловеща тишина, сред идилично сънливия мой роден Пловдив дяволската месомелачка на т.нар. "Народна власт" на гробокопачите, както сами се наричали, се въртяла с бесни обороти, бълвала никому ненужна смърт. Ненужна смърт ли? Нали любим девиз на поета и семинариста Йосиф Висарьонович бил "Нет человека – нету проблема!" – още повече, ако същият човек е способен да разсъждава с ума си и да слуша сърцето си... Останалите, те са лесни за манипулации, могат да живеят, трябва да живеят, нека – защото на Злото са му нужни редници, индустриална армия от безлични, които си бъбрят вечер, че по телевизията времето за следния ден им го дават, някой им го спуска ей тъй, както всичко останало в техния калпав живот на духом невежи.

  Не съм религиозен, при никакви обстоятелства не бих простил убийство, планирано хладнокръвно, извършено над беззащитно, ужасено, отчаяно същество, което очаква милост. Само щрих: За разлика от фанатичните си последователи, Сталин детайлно познава Библията и евангелието (биографията на Иисус), както ги знае и самият Карл Маркс (1818-1883). От библейския текст двамата са се учили как да манипулират цели нации в греховния ни човешки свят.

ЧОВЕК, И ДОБРЕ ДА ЖИВЕЕ, ОСТАРЯВА 

  По средата на август в тъмното край съседния вход на панелния ни жилищен блок дочувам назидателен глас:

  – Защо си хвърлил партийния си билет, а? Какъв комунист си ти!

  Стоян Пършинга – защото все се пали от нищо като онази американска ракета, или Стоян Шивача – селянче, присадило се като бачкатор в завод за облекла "България", заменено през демокрацията от новия собственик с лъскавото име "Брилянт", мънка като ученичка, хваната да прави свирки в училищния кенеф:

  – Що!... Заради жителството. И апартамент нямаше да ми дадат.

  – Виждаш ли се какъв комунист си бил! Такива като теб предадоха Партията, ебаха й майката на Партията. Ами не ти ли мина през ум, че всичко в България е построено от комунистите: заводи, язовири, новите градски квартали, сума почивни станции за работниците и селяните, модерно селско стопанство? Всичко, всичко Партията ти го даде, всичко е дело на комунистите, а ти?Какъв комунист! Никакъв комунист не си ти. Ти си неблагодарник.

  И Стоян пак мънка, пак се оправдава... Не мога да видя кой е другият. По стъпалата на площадката пред съседния вход насядали с по шише бира шестима-седмина, две-три жени на възраст наддават ухо, сред тях и жена му на Стоян Пършинга, която само до преди час е продавала доматите от градината им на село, гушнала под мишницата кантарче. Мълчат умно, пушат. Фасовете им светят в тъмното. Обажда се 14-годишен хлапак с мутиращ глас, синчето на Митю от пооследния етаж, онзи с белия москвич:

  – Аспаруховия мост, и него ли комунистите построиха?

  – Ами да! – продължава непознатият мъж. – И не само Аспаруховия... И Атомната в Козлодуй, и Комбината в Кремиковци. И накъдето се обърнеш, мойто момче, всичко е дело на комунистите.

  – То затова Аспаруховият вече веднъж падна – обажда се и Митю с белия москвич, присадил се от хасковските села; фукал се, че е съселянин на Христо Стоичков.

  Останалите мълчат, попиват. На стъпалата, с гръб към звънците е човек на средна възраст в бяла риза, снежнобели панталони и бели обувки. Казвам, уж се колебая:

  – Та значи, комунистите построили всичко...?

  – Те ами! Че кой друг? Нали по комунистическо време е правено?

  – Демек, само комунистите копаха, бъркаха хоросан, редиха тухли, бетон наливаха!

  Извръща се да ме разгледа. Разцъфтя, доколкото го виждам:

  – О-о, Жоро!... Не ме ли позна? – Побелял, насреща ми протяга ръка Стоил Вранчев, някогашен съсед от пети етаж, оженен за перущенлийка, а коренът му бил от Чехларе, партизанско село. За чехларци от едно време се носи лакърдия, че могли магарето да ти отмъкнат както го яздиш... Действителен случай: другоселец се събудил сутринта яхнал пейката пред кръчмата в Чехларе, вместо магаренцето му автоматично да си го откара фиркан до козирката на булката в съседното село. Изпарило се транспортното му средство, докато похърквал. Стоил е отслабнал, вталил се, но е свеж и чистичък. Очевидно му спори в живота. Хаосът и новите условия при сегашната демокрация не му се отразили зле, макар леко да е поизгубил някогашното си излъчване на мъжкар. Замязал на орел с оредяла перушина, впечатлението ми идва не от външността, а от вътрешния ми усет. Нахаканият Стоил някога съпровождаше едрите Татови партайци при отстрел на зайци, сърни, глигани из правителствените резиденции и резервати на онази България... Колко ли такива галеници на партийните глутници шетат наоколо с неувяхващата легенда за съвестните стопани на властта, за най-достойните синове и щерки на народа, за винаги крачещите най-начело подвижни агит-табла на прогреса и възходящия соц! Да го убеждавам, че лъже?! Струва ли си? От мен по-харно знае. А "не ме ли позна?" – и че си прекъсна лакърдията за славните времена, ми стига. Не го броя за хепен нагаждач. Ами да, облагодетелствал се, фука се пред такива като него, пришълци в Пловдив, но колко малко е нужно да му отнемеш на селския тарикат поне моралното право да плещи назидателно!

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 6 sep. 2023

Илюстрации:
- 1945. Баща ми дошъл си от фронта. 
- Пловдивската ни главна през 1965 г.

–––

* Днес, 6 септември 2023 г., стават 40 (четирийсет) години, откакто издъхна баща ми.

** Много известен за пловдивчани дарител. Оставил огромен сграден фонд, вкл. детски ясли, обществени кухни, фондации за подпомагане на самотни стари хора и на сираци от войните през 1912-1919 и до 1945 г. Две уникални с изяществото си, с артистичното си излъчване сгради тип сецесион от дарените от Кудоглу в Пловдив сринаха местните невежи общинари, за да уширят Централната поща и площада пред нея.. 

*** Най-красивата сграда на онзи Пловдив, богато орнаментирана с фризове, барелефи, арки, корнизи и бюстове на богове и светила в медицината, която някогашната управа на БКП срина. В двуетажната къща, залепена за аптека "Марица", на булевард "Шести септември" живееше някога семейството на чичо ми Насо (Атанас) – третия от петимата харманлийски братя Бояджиеви. Оттам са детските ми спомени от 1954-1956 г. за "Аптека Марица", култова постройка за артистицизма и изяществото на някогашния градски център. Когато разказваха в кой край на старото гробище са общите гробищни ями, леля Рени и Петър Петров, снишаваха глас като заговорници. И когато ги попитах защо са притеснени, нали вече сме в демокрация, отговорът бе: "Живи са онези, които избиваха пловдивската интелигенция".  

**** В знак на особена "привилегия", екзекуторите позволили на осъдените да си запалят по свещица в християнския храм "Света Петка и да си вземат сбогом с най-близките на път към Общинското гробище, където да си изкопаят гроба, преди да бъдат застреляни с куршум в тила.

***** Димо (Димитър) Тотев Казасов е известен български политик и журналист, отначало от Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП), по-късно в накялко други организации. Той участва в правителствата у нас след Деветоюнския и Деветосептемврийския преврат. Депутат е в XVIII (1919-1920), XXI (1923-1927) и XXVI (1945-1946) обикновено народно събрание и в VI велико народно събрание (1946-1949), https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%BE_%D0%9A%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2 Бел.м., tisss.