Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)
Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)
9 sep. 1983
СЪСЕДЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ
На Петко, по-малкия брат в сем. Слонски*
На Петко, по-малкия брат в сем. Слонски*
Гола рамка и стъкло,
зад стъклото стол и маса –
тук каквото е било
вижда се отвън по-ясно.
Осем чифта прани днес
мъжки шарени чорапи
под ръждивия навес
ме посрещат: Здрасти!
Зее входната врата,
а стопанинът къде е?
Ще си дойде вечерта,
ще поседне, ще запее,
ще удари с груба длан
с ярост дървената маса
и фалшивият му глас
махалата ще оглася.
зад стъклото стол и маса –
тук каквото е било
вижда се отвън по-ясно.
Осем чифта прани днес
мъжки шарени чорапи
под ръждивия навес
ме посрещат: Здрасти!
Зее входната врата,
а стопанинът къде е?
Ще си дойде вечерта,
ще поседне, ще запее,
ще удари с груба длан
с ярост дървената маса
и фалшивият му глас
махалата ще оглася.
Пловдив – когато бяхме бедни и по своему щастливи
Plovdiv, edited on 9 sep. 2023
Илюстрации:
- Кралството на детството ми до 1959 г.
- Ненко Балкански: "Семейство", 1936 г.
–––
* В махаличката покрай черквата "Св. Георги"
в пловдивския район Мараша ги наричаха семейство Слонски заради едрите им
мускулести тела. Двамата братя Митко и Петко с баща си Негово величество стария
слон ходеха на наследствена земица нейде в пловдивския кър с едно старичко
ИЖ-350 кубика с кош; впрягаха се да орат, като откачаха коша и на негово
място впрягаха съветския мотоциклет, приспособен да тегли плуга. Митко,
бе шофьор в пловдивския авторемонтен завод "Васил Коларов" – с жена
му Златка ни бяха семейни приятели, ходехме им на гости с моята добруджанка,
която в едно късо време на два пъти прави опит да се самоубие с хапчета... Малкият
брат Петко бе още ерген и момите вече го заглеждаха. В беднотията хората са
по-задружни. Колкото да е странно, били сме по своему щастливи, независимо че майка им на двете ми дъщерички два пъти се трови. След третия й опит, пак я спасиха, полежа два месеца в клиниката на южния склон на Джендем тепе. Говореше ми по-късно: "Леле, колко съм била глупава!" Бел.м., tisss.
Няма коментари:
Публикуване на коментар