Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)
Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)
Не назлобявай срещу Злото! На Злото това му е целта! – Аноним (1947)
1 uli 2003
УЧИТЕЛИ, КОИТО НЕ СА НИКАКВИ УЧИТЕЛИ
Мъгливо, влажно като тъжно настроение. Интересно ми е, че християнството залага основно на хора най-обикновени; сведущите, добре информираните уж: книжовници, фарисеи – или интелигенти, както бихме ги нарекли днес, не са обект на християнския месия. Без изключение дванайсетте апостоли, най-предани ученици на Иисус, са хора с най-обикновени не дотам престижни за онази епоха занятия. В посланието първо до коринтяни ап. Павел е категоричен: "Защото Христос не ме изпрати да кръщавам, а да благовествувам, и то не с мъдри думи* – да не се обезсили кръстът Христов... Защото словото за кръста е безумство за ония, дето гинат, а за нас, дето се спасяваме, е сила Божия. Защото писано е: "Ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните". Де мъдрецът, де книжовникът, де разисквачът на тоя век? Не обезумя ли Бог мъдростта на тоя свят?" (гл. І, ст. 17-20 вкл.). Сетне (ст.26-28): "Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни, ала Бог избра онова, що е безумно и що е слабо на тоя свят, да посрами мъдрите; Бог избра онова – що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това – що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо".
Ето и гл. ІІ, ст. 3-4: "...и аз бях у вас в немощ, в страх и в голям трепет. И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешката мъдрост, а в проява на дух и сила". Не, не убедителни думи, а проява на дух и сила: ето какво не ни достига днес. Хленченето, подробните разкази и преразкази как овластеният от обстоятелствата пак издевателствува над достойнството на опонента, нахъсването срещу възцарилите се посредственост и злонамереност с всичките им преображения: завист, интриги, лъжи, то са все клапани, чрез които отслабваме насъбралата се у нас енергия. Но ни едно от тези неща не носи перспектива, единствено временно удовлетворение, че не само нас унижават, но че и други са унижавани... Самоунижението е по-жалко от унижението, на което сме подложени. Сегашното ни правителство е точно такъв вид самоунижение за нацията.
Каква глупост е да губим духовната си енергия в оплакване, в кухи празни приказки! Предлагам да канализираме енергията си, но те се страхуват; всеки се е сврял в своя мизерен ад и оцелява с притискане към пръстта, със снишаване в робската си участ и с коленичене и преклонение пред настървеното Злос. Замислено като светилник, като храм на духовността, дали Училището от институция на духа и благородството не се е превърнало през последните години в обиталище за обезверените плахи чиновници и напористи утрешни тарикати, които правят първите си опити в измама! Учителството, особено през последните десетилетия на безнравственост, боледува... А синдикатите, замислени да бранят правото ни като човеци, са съставени от сговорчиви чиновници. Такъв сбор, удобен за продажния политически лъже-елит, кога е водил към добро?!
Мога да изброявам учители от най-ранното ми детство, та до днес: хорица в калъф, приятни на вид, и нищо повече. Мисля си – вината е у нас, учителите. Властта човеци на толкова нравствена длъжност да третира като маса от послушници и треперковци, е отчайващо. И ние приемаме натиска, унижението от слуги на всички нива като нещо в реда на нещата. Нас непрекъснато ни раздробяват; мижитурковци шетат като сенки из учителските среди... И какво усилие е нужно да почнат да се самоуважават, защото сме призвани да работим с най-ценното, което нацията ни притежава: с нашите деца! Стигнахме дотам учениците ни да са по-предни, когато се съпротивяват на унижения, да се утешаваме: Е, млади са и са неопитни като необяздени жребчета, но ще се опари всеки от тях и ще приеме от един ден да ходи и той унизен, духом смачкан, наплашен.
Дали това не е от главните бедствия, които ни сполетяха откак държавата ни стана разграден двор за престъпници на закона от всякакъв калибър: от мангото-кокошкар до висшия държавен или общинския чиновник! От интервю** с проф. Здравко Митков, ректор на НАТФИЗ: "Обичам задълбочени автори, които ми предлагат много по-богат материал за работа и ме изненадват в хода на реализацията. (...) Мисля си, доказаните големи автори витаят винаги над нас – интерпретаторите, режисьорите и актьорите, и то е божественото тайнство в нашето общуване с тях, което е трудно осъществимо..." И още: "Съществува тенденция на опростачване, на фейлетонизиране на театралната среда. (...) Това е само едната страна. Другата е цинизмът". Училището през призмата на театралното изкуство... Колко цинична и пошла пиеса!
5 uli 2003
Долу пред входа на блока ечи гръмогласен просташки говор на някакъв мъж, който си приказва с друг мъж, и гласовете им отекват, отразени от съседния жилищен блок, който е на стотина метра отсреща. Заслушай се, ще чуеш едни битови тъпи бисерчета наред с несекващите "аз знам, аз него така ще го наредя, ще му дам аз да се разбере"; аз-аз-аз с дразнеща настойчивост за внимание и оценки за този и онзи – непремерени, изречени с унизителното самочувствие на самонадеян глупак и грубиян. Простотията шупна като пяна преди всичко от телевизионния екран и от чалгата... Интелигентният, уравновесеният изчезна в последните десетилетия от общественото пространство на България. Как да приема успеха на любимия на публиката чалгаджия и шоумен, освен като тържество на наглата байганьовска посредственост!
Много са чудните неща,
но човекът е пръв сред тях.
Цитатът е от трагедията "Антигона" на живелия преди 2500 г. Софокъл. Сентенцията на древния елин е просто изречена и без претенциозност, това ми харесва... Откривам напоследък, че доста от нещата ни съпоставям с подтекста в "Историйките на ученика Ламски", с която се занимавам напоследък. На повърхността книгата е простовата, но в нея съм пробвал да впиша личната си философия: Че обикновеният, унижаваният е по-близо до велики прозрения за живота и света от назначените обществени оратори, анализатори, историци, теолози, антрополози, неуки държавници и пишман политици.
В трагедията "Електра" на Еврипид*** за пръв път в световния океан от информация е прогласена идеята: че човекът от низините, при това – необразованият човек, може да е истински носител на възвишеното и достойното. Вероятно защото нравственото е от Бог, вдъхнато по рождение, но некадърният учител, кресливият обърква всичко.
Хуморът е призван да извисява, а не да мачка духовното начало у човека. Относно хумора сякаш сме забравили тази най-съществена подробност изобщо за сферата на изкуството. Да, животът нека да се възприема като игра и забавление, но в основата си такава една сладост носи и горчивата истина за строгите норми на нравствеността. Нравственото говори уравновесено, но понякога е ужасно иронично към нас. Чуеш ли някой да се гневи и клати назидателно вирнат показалец, да трепери от възмущение, като да е гневният глас на "истини от последна инстанция" – внимавай дали това не е актьор на абсурда и злото, парвеню****, вечният "герой на своето време". По време на соца по същия начин назидавал, докато клател показалец над безпартийната тълпа от простосмъртни, понеже властта тогава не била демократична. Вече сме демокрация... може би! Ала утре работите завъртят ли се на сто и осемдесет градуса, ораторът като тенекиено петле-ветропоказател пак ще назидава от покрива, от висока трибуна. Той е дар за всяка власт, че няма нищо общо с нас. Нему са предоставени първите места по медиите, по празненствата, по храмовете. Тъй е и в моя роден град Пловдив.
Странно ми е как простодушното множество в унижението си е склонно да повярва и да обожествява тези самоуверени "гласове на възмутената съвест, на уж-истината от последна инстанция". Големите злодеи са от този род манипулатори, ползващи се от първичното грубо отрицание и фанатична злост. Великите умове са уравновесени, не играят роля, но те са себе си. Стилът им в публичното пространство внушава: Ако решиш, вярвай; не е страшно да не си съгласен с мен, по-важното е, че си говорим.
Културата поначало е човеколюбива. Световните авторитети обикновено са твърде енергични, но и дълбоко некултурни и често ненавиждат човека. Какво да очаквам от персони, които делят човеците на праведни и рая? Извадили са те от равновесие и си уязвим, гневиш се и това ти е голяма слабост. Станал си опасен първом за себе си, за вродената си човечност си станал най-големият враг. Това е целта: да се озлобиш, да станеш зависим от бесове, не от духа си! Защо да демонстрираш превъзходство, ако наистина си добър! Дразниш, или оспорвайки, търсиш враговете, а не съмишленици! Отмини Злото, то ще гледа безпомощно след теб. Препречва ли ти пътя, трябва да си готов да убиваш. Страхлив е лицемерът от всички епохи, страхлив и подъл – особено когато отваря войни, в които да те вкара. Това е толкоз е просто и логично!*****
.jpg)
* Как "мъдрите думи", т.е. изречените с претенция унижаващи фрази обезсмислят цитати от Божиите послания.
** Еврипид, 480-406 г. пр.н.е. Издъхнал в 74-та си година.
*** Вж. вестник "Аз-буки", бр.5 от 2003 г.
**** От фр.:Който се е издигнал на висок сан в обществото, но няма качества и култура за това.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар