ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1370.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1370.) 

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

   4 apr. 2001 

ВСЕКИ ОТ НАС В ОСНОВАТА СИ Е ХЛАПЕ 

  На Ванчето, която нарече "писател" автора на текста по-долу, и тогава на него му поникнаха криле

  Ако моите приятели и близки на сърцето ми хора не оценяват това, което смятам за мое достойнство, как да разчитам, че ще го ценят онези, за които съм непознат! Не за мен, за тях е важно; своето и без техните одобрения си го пиша, а и една малка, много малка част от написаното дотук съм се старал безкористно да стигне до техните очи и сърца. Своето – и без тях знам най-добре колко струва. Самотността и неизвестността не ми пречат, напротив – чувствам се искрено и без особено тщеславие обвързан със света. Обаче светилото, което вадя изпод одъра си, турям го на прозореца да насочва пътника, мнозина не го забелязват. А що да сторя повече от това! Нима мога да вървя сам пред себе си и да надувам фанфари, огласяйки с тези чудесни приспособления за привличане на внимание в света кой съм, чий съм, кой ми е дерт. Показност и слава – инстинктивно съм странял и страня по-далеч от тях, колкото и да ме изкушават, както би изкушили всеки нормален човек. В заявената на висок глас любов, в страдалчески вопли по стъгдите не вярвам; размазани по бузите сълзи не са най-доброто средство, според мен, да привлечеш човека към уравновесено мислене.

  Не съм разколебан от това, дето се правят, че не забелязват. Мисля си: колкото и от ниско място да дочуват гласа ти, не може да не им прави впечатление, защото твърде различен е от повечето гласове, които призивно гърмят и трещят наоколо. Че защо да се насилвам, да мръщя буреносно вежди, защо да съм гневен, защо да заемам позата на специално посветен и праведен! Та познанието е море, достъпно за всеки, стига да желае, да е готов да отвори сетивата си, но и сърцето си. Всеки от нас в основата си е дете. Детето приема Космоса в цялата му чудноватост. Калинка на детското пръстче е събитие, а за възрастния, виждал стотици калинки, това е досада.

  Имам илюзии и се заблуждавам в това и онова, в този и онзи; толкова е човешко да се заблудиш, да объркаш посоката в хор от кресльовци и глашатаи на предпоставени решения! Бих поучавал, бих назидавал с вирнат показалец, но какво ли общо има то с величието на скромността и човеколюбието? Нямам по-голямо богатство от любовта си. И като прегръщам, не целувам, за да ме видят и да ме поздравят, ами понеже този жест иде от глъбини. За мен е важно, не за публиката! Който не цени чуждото мнение, чуждото право на избор, дали себе си и своето наистина оценява? Изключват – мен и онези като мен, от диалога; и като че то ги успокоява; не разбират, че сме мнозинство, че обикновените простосмъртни носим със себе си огромна съзидателна енергия... И дори изолирани, нашето мнение няма как да не влияе върху съдбата на България, на Балканите, на Европа и света. Въглен под пепелта сме и постепенно нашето пак ще се наложи: ако не – докато сме в този живот, то в живота на идещите поколения българи, турци, евреи, арменци, гърци, власи, накъсо: жители на Пловдив и света. Мълчанието говори по-мощно от крясъци и величествени пози на суетата. "О, Аз съм философ, аз съм поет, аз съм академик, аз съм велик!" Колко амбиция и суетност се носи наоколо точно от лицемери и негодници, които обичат да сядат по първите места в храмовете!

  Всъщност, няма особен смисъл да съобщаваш истината на онзи, които не желае да те чуе днес. Като узрее за тази истина, сам ще дотърчи, и ако не самият той, неговите рожби или наследници във властта ще тръгнат да те търсят: ще проумеят все някога, че суетата, дивната самоувереност, възгордяването е сигурен белег на невежеството. Не е перспектива, понеже само себе си изяжда от самолюбие и възгордяване. Ето тъй стоят нещата. Нормално е един да разорава запуснатия чернозем, друг да тори, трети да хвърля семе, четвърти и пети да жънат и да се хвалят с придобитото. Светът не се интересува от първите трима, и що от това! Преди Паисий, хиляди монаси мълком са поддържали живо пламъчето на Българщината, и колкото по-неизвестни, толкова по-високо в Небето отеква приносът им за пожънатото, събрано от Хилендарския монах.

  7 apr. 2001 

  Току-що се обади Петър Петров*. Звъни телефонът ми, вдигам слушалката: Ало!... Никой не се обажда.... Затварям. Пак звъни. Сега вече чувам пресипналия глас на 77-годишния Петров: "Райна умря"... И мълчание... Питам: Кога, бе? "Вчера, от инсулт"... След някое време: "Обади ли се на Марин**? " Обадих се... "И той? "Пътува за София, има си работа. Докато добавя нещо, отсреща Петров затваря линията. (08,48 часа)

  БЕЛЕЖКА

  Петър Петров, споменатият... Имам грях към този мил и невсякога нежен, сърдечен приятел, че в най-труден за него момент не намерих у себе си основание да ида да го видя. Казах си тогава: Имам си достатъчно мои дертове, пък и какво ли да му кажа за успокоение! Поминалата се леля Рени – Райна от копривщенския род и племенницата на Тодор Каблешков, бе истинска дама, ведра и с дух на аристократ, светъл характер, незлоблив, с усет за шегата, вътрешно подредена, сдържана, от онзи рядък тип жени, които винаги са ме привличали с излъчването на чар и сдържано достолепие. Петров или Петрович, както го наричах помежду ни на шега, се помина точно на деветдесетия ден след нея. Бяха бездетни. Неясен племенник споменаваха чат-пат и даже го мярнах веднъж този млад хубавец, който обсъждал с тях плановете си дали да се ожени, че и водил приятелката си, да си кажели те мнението... Ей такива ми ти човешки работи.

  С Емил*** година по-късно минахме с моята жигула оттам. Входът на блока, където живееха двамата, бе изпъстрен с некролозите им. Седнахме с Емо в кафененцето на плочника, на петдесетина метра от входа, пихме кафе, изгорихме по няколко цигари. Грееше слънчице, тъкмо си бях купил лъскава електронна дрънкулка, дето се окачва на кръста или по дрехата да ти свири и говори. Бях я положил върху масата с кафето и пепелника, дрънкулката свиреше весела мелодия... И тогава ми мина през ум колко преходно е всичко наше, колко суетност изпълва живота ми, та и не намерих смелост да ида тогава, когато със съкрушен отпаднал глас човекът се обади да ми каже. Какво да ми каже? Какво в такъв момент да му кажа! Леле, какво дърво се оказах! Противен човек си, Жоро Бояджиев, отвратителен човек си. В мекото слънчево пладне седяхме двамата с Емил в онова арменско кафене на ъгъла, пушихме си цигарите, греехме се на пловдивското слънце и цицореста сервитьорка въртеше цици и задник край нас и ме разсейваше. Харно, че в сивия монашески живот са хубавите жени! Мир на душата ви, мили приятели, ти – лельо Рени, и ти – неоценени счетоводителю Петров, търсачо на справедливост и достойнство. Много научих от вас и никога не бих могъл да ви се отблагодаря вече.

  Пловдив, 23 декември 2006 година

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 7 sep. 2023

Илюстрации:

- Любимецът на властта, когото гласят за кмет.

- Съвременна журналистика за нужди всякакви.

___

* Т.нар. пловдивски писатели и поети масово страняха от него, смятаха го за графоман, не им се нравеше заядливият му нрав, склонността му докрай да се стреми към истината. Брояха го едва ли не за натрапник. Писал съм за него в темата "De nihilo nihil" във форум "Език и литература" на Интернет и с всичкия усет към литературата, доколкото го имам, ще кажа: Той е Български писател, по-добър от прехвалените по медиите белетристи, назначени за писатели, всъщност, имитатори и версификатори. И за да не съм голословен, ще спомена тук трима "класици, от които беше по-верен към живота: Светослав Минков, Павел Вежинов, Дончо Цончев. Версификаторите, демек, занаятчиите в съвременната Българска литература са ужасно много, ще отворя дума по-обстойно вероятно в следващите текстове от тази хронология.

Марин Кадиев (1939)

** Университетският преподавател Марин Кадиев беше от малцината приятели на Петров, между които бе и поетът Евтим Евтимов (1933-2016). Заварвал съм Е. Евтимов в дома на Петрови, опнал се на вехтото им диванче в хола като у дома си.
*** Писателят Емил Калъчев. Бел.м., tisss.