ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1111.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1111.)

  Наковалня или чук? Ни едното, ни другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш и разбереш механизмите, които движат света, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание. Всички ние сме страшно уязвими. – Аноним (1947)

   9 noe. 1968

МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО

  Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма бяла черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, аз не ви познавам и нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за този свят наоколо. Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, изпитвам най-сладко блаженство, аз съм на Седмото небе и всички хора с техните грижи и дребни радости са ми чужди, защото – независим и от себе си, се издигам над всички, над всичко и... пея. Само че мелодиите ми не могат да бъдат чути. Чувствам ги у мен, а не съм сигурен как точно ги чувствам. Появяват се рядко, и до уши затънал в греховния материален свят, се усещам обзет от печал.

  Когато издъхна Дино, седмица подир смъртта му си наложих да бъда добър и мил. Ставах преди останалите, обличах се и бързо излизах навън. Опитах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На автобусната спирка заставах мирно и кротко, вгледан в себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах право пред себе си, като се стараех да си мисля безобидни неща – например, как добре му стои алената вратовръзка на онзи мъж край кофите с отпадъци. Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно и също място, при градската Чифте баня, строена през ХV или ХVІ век. Оттук поемах през града. Пътят ми не бе сложен, минаваше първо през една телефонна кабинка вдясно от новия тунел под Трихълмието. Аз влизах в кабинката, вдигах металната телефонна слушалка, вързана със синджир, набирах напосоки пет цифри, и когато мъж или жена отсреща се обадеше: "Ало, кой е?" – им казвах кротко: "Опомнете се, моля! Дино умря". В по-добрия случай чувах гласа на възрастен мъж: "Бог да го прости!" – но понеже никога не съм бил набожен, никога не съм вярвал, че Бог съществува, това ме натъжаваше още повече. Ами такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, като добре си знаем, че – въпреки усилията, удавникът ще се удави; той нали затова е удавник; но е така сантиментален онзи момент, когато обреченият посяга обнадежден към нещо, което го няма и не го е имало на света.

  И тъй, хората отсреща, с изключение на някое болнаво старче, люто ми се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме и с фрази, които трябваше да докажат колко не ги вълнува моята мъка, колко не ги интересува кой страда в объркания материален свят, псуваха ме дори. Изобщо, звучните ругатни и проклятия в прекрасния за пришълеца Пловдив съпровождат моите мелодии от най-ранно детство. Още втората сутрин един грубиян ми рече: "Върви по дяволите с твоя скапан мъртвец! Аз съм жив и не ме интересува нищо друго". На четвъртата сутрин мил женски глас унило ми рече: "Защо настоявате и ние да страдаме? Имаме тук две болнави дечица. Защо ни безпокоите? Достатъчно грижи си има всеки в този град и достатъчно болка. Не ни безпокойте! Нали не искам кой знае какво?" И така аз понасях тъгата по Дино. Вървях по тротоара сред увиснала непрогледно гъста мъгла и се съпротивявах полекичка на тъгата. Чувствах се в плен на едва ли не стипчива и сладка на вкус безбрежна печал.

  Беше странно, понеже мисълта за един мъртвец е нищо в сравнение с тревогата за живите. А живите ме обикаляха от всички страни – крачеха те задъхани по улиците и площадите, изпреварваха ме, изтласкваха ме от пътя си в някоя кална локва, без да ми се извинят, без дори да ме забележат, толкова съсредоточени в своя мираж или своя особено важна цел или мисия в живота! Сблъскваха се на някой ъгъл, със зъби, лакти и нокти воюваха помежду си. Случваше се да ги чувам как се налагат с жестоки думи и после с юмруци. Повечето бяха запъхтени и настръхнали. Опиянени от някоя своя лудешка идея, пресичаха срещу червените светлини на светофара, леките коли, камионите, автобусите, влаковете, изобщо всички движещи съвършени машини със съскане и свистене, и със занасяне на колелетата върху влажния паваж или релсите заковаваха муцуна насреща им. Тези пощурели странни хора рискуваха живота си за някоя глупост, само понеже тази фантастична глупост ще накара съседът да се пука от завист. Ами да, повечето си рискуваха живота с всяка непредпазлива стъпка, но бяха доверчиви, те вярваха, че Бог е над тях, че Ангелът Спасител е разперил чудно красивите си белоснежни крила, и през ум сякаш не им минаваше как рязко, как тъпо и глупаво може да приключи това шоу животът.

  Никой като че ли и не мислеше за какъв дявол сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това ходещо множество с хиляди лакоми уста, с хилядите си бели дробове пъхти, диша и мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, докато чака да докарат вестниците или чуе последните новини по радиото, и бърза да грабне някоя трошица преди някой друг, ще си строши нозете да препуска, само да докопа още малко власт, богатство или слава, преди врабчетата да им налетят. И защо, накъде се е забързало това множество от окаяни хора?! Но тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля кой знае колко дълбоко за тези неща, принуждаваше ме да се страхувам. Времето на моя най-обикновен живот разделих на две части: слънчево тихо детство и юношество до смъртта на Дино, и време на страха и мъглите след смъртта на Дино.

  Когато съм се появил на белия свят, Дино бил вече възмъжал физически и дори го наричали приятен мъж. Вземал ме в ръце, разглеждал ме като чуплива вещ, опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее една война и да начене втора – войната за моя и неговия живот. От първата, от Голямата война, се отървал с някои драскотини върху душата и с купчинка спомени, които с неохота ми разказваше понякога, след настояване и обещания от моя страна да стана послушен син, какъвто не само той, а светът още не е виждал. Ето една от тези изтръгнати насила истории.

  Взводът на Дино бил пратен да заеме позиция срещу известна с умението да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с десетина леки и няколко тежки картечници нашите атакували немците отсам реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Откосите в мартенската безлунна нощ светели в мрака като Коледни фойерверки. Докато направи първите няколко крачки, изскачайки от подгизналия окоп, всеки от взвода се страхувал да не го уцелят или да не загине; в разгара на сражението обаче, когато наистина били ужасно зле ранявани и убивани от немски куршуми, когато били разкъсвани от шрапнелите на врага, страхът изчезнал... Да се не начудиш как у тихия до преди миг уплашен кротък човек се буди хищникът, освирепял, ненаситен да убива всеки, оказал се пред дулото на оръжието му. И Дино толкова се увлякъл да се придвижва, пълзейки, стреляйки безразборно към врага, че сторил нещо, което онези плъхове в тила канцеларистите с малки и големи звездички върху пагоните описват във фронтовия дневник, изпъчили гърди, с помпозни фрази, като "постигнахме отличен пробив на локалния фронтови участък". А нямаше сега да ме има, да не бил прикладът на леката картечница MG42*. Куршумче дум-дум уцелило приклада на картечницата на Дино и го направило на трески, понеже дум-дум са умно немско изобретение, предназначено да раздробява кости, като се взривява повторно в костта на уцеления нещастник.

  И така започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните в онзи миг не усетил. Било изтрезняване като свежа утрин след нощ на тежко пиянство.

  Но и малката война се оказала не по-малко опасна... Двегодишен, у мен се появило твърдо намерение да се отърва веднъж завинаги и от пикливите си пеленки, както и веднъж завинаги да престана да слушам как Дино се горещи, че щял да ме изхвърли от втория етаж в къща под наем на пловдивската улица "Захари Стоянов" 17, където живеели в сиромашия, колко досадно ревливо и пикливо същество съм бил и как по цели нощи ме дундуркали на смени като войници в наряд, само да не рева. Преживял съм мимолетния изблик на отчаяние у него от собствената ми жалка посредственост, докато самият Дино едвам преживял малария. Спасили сме се като по чудо. Впрочем, за миналото ние рядко говорехме. И не понеже сме се страхували, а просто двамата с него много обичахме живота.

  Когато навърших моите десет години, той ми издаде голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това! Дино срещна една красива руса жена с големи сини очи. И жената май го хареса. За мен необяснимо, но двамата все потъваха в гориста някоя местност да се любуват един на друг, да се прегръщат и целуват, да се галят сред полянките и песните на щурците, сред полъх от пеперудени крилца и дъх на здравец.

  Губеше се с хубавицата по цели дни и нощи. Правех се отначало, че не забелязвам тези техни странности; един ден, обаче, ми стана непосилно повече да си подтискам самолюбието и му казах: или нея, или мен! И като помълча известно време, за пръв път Дино ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й да отбелязвам само с голяма буква)... та когато бил с Нея, мелодиите му зазвучавали, изпълвали го като голяма черква, очите му се отвръщали от обичайните хорски грижи, издигал се високо и все по-високо, като хлапе се радвал на дъгата, тревите, дъжда и слънцето, на луната и звездите, на ветреца, който рошел нейните дълги женски коси, на облака, който плува в небето, което в онзи миг изведнъж ставало копринено синьо, любувал се на земята, която пред очите му се откривала майчински ласкава с разкошните свои цветя, бистри ручеи в тучни поляни, храсти, насекоми, птици, риби, влечуги. В такива моменти плачел от щастие. Опитах се да го разбера тогава, но докато го виждах с Нея, криех се в някой ъгъл у дома, да изплача пред мишленцата в бедняшкото ни жилище моето детско нещастие и самотата на изоставен син.

  За бъдещето с него не говорехме. Ами, Дино никога не казваше: "Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо, вместо да мечтае. Спомням си как ходихме веднъж на лов. Тръгнали бяхме да стреляме по зайци, а край горския поток съгледахме вълк; и Дино рече: "Убием ли го, ще сторим нещо добро за света". Никой не ни беше учил как се убива вълк. И тогава аз тръгнах към вълка, придавайки си непукистки вид. В онзи момент бях примамка за вълка, затова и треперех от страх, а Дино трябваше да стори лесното: да стреля, но го видях как трепери, като че в пристъп на треска. Противно на очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. "Не бил вълк, ами куче" – радваше се като хлапе Дино и в онзи хубав момент лицето му беше рязко очертано и мъжествено. Това няма как да забравя.

  Имахме и ловно куче. Двуцевката си Дино държеше винаги окачена над диванчето в кухничката, а песът дремеше отвън пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към това куче той беше милостив – носеше му храна от работническия стол отсам стария мост над Марица, с кокалено гребенче по веднъж на ден разресваше козината на песа и го наричаше Джон. Джон беше едър сетер на големи черни петна върху сивата кожа, държеше се не като уличен помияр, какъвто беше, а като същински аристократ сред глутницата улични помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино – беше, че не джафкаше по заничащите иззад оградата столипиновски апаши, лаеше мощно нарядко и обикновено дремеше умислен като древен философ.

  И тъй, един ден в разгара на лятото Дино реши да умре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е време вече да си ходи от света, така да се каже – да освободи място за друг някой с още нежна кожа, изскочил с рев из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото – герой с осанка и красива нагла усмивка. И Дино стори това свое сбогуване с всички нас нехайно и кротко, както беше направено всичко, от което се състоеше животът му на обикновен българин: издъхна в съня си с усмивка, застинала върху вкамененото мраморно бяло лице и сълза изпод единия от едва открехнатите клепачи.

  Събраха се неколцина още живи негови приятели и някои близки. Настояваха да го погребем колкото е възможно по-бързо, докато не се е вмирисал трупът – скръбта си е скръб, но има природни закони, които не се съобразяват с настроенията ни! Това си бъбреха хората. Като едничък син обаче, не желаех да се разделя с Дино. Седях край трупа му и го гледах с кротка синовна обич и благоговение. Измина седмица, измина месец. Трупът подпухна и посивя. Уплашен, казах на онези хора, че е дошло време да го погребем. И като го вдигнаха на ръце от леглото му във всекидневната, те угасиха свещите, почистиха восъка от пода и отидоха да го заровят. Въпреки че не тръгнах с тях, всеки път при излизане от моите цветни сънища, аз тръгвах сам след скромната катафалка да го изпращам до старото общинско гробище край булеварда, който води към Цариград. Вървях си в онези мъгливи предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Но това с всеки отлетял в небитието час, ден, с всяка отшумяла седмица, месец или години, отшумели във вечността, вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една свежа пролетна утрин се сбогувах с мисълта да приличам на Дино.

  Започваха моите Малки войни.**

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 24 noe. 2022***

Илюстрации:

- Зимата на 1953. Петгодишен, на улица "Ниш".

- Януари 1968. Край пловдивската Гребна база.

___

* MG 42 има сред най-високите честоти на стрелба при едноцевните леки картечници – между 1200 и 1500 изстрела в минута, което води до отличителен звук при стрелба. Въпреки наличието на други автоматични оръжия със сходна огнева мощ по онова време, лентовото подаване и системата за бърза смяна на цевите му осигуряват възможност за по-продължителна стрелба в сравнение с други видове фронтово оръжие.

Тип лека картечница, с която баща ми воювал.

** В студентския вестник "Софийски университет" през 1969 г., когато главен редактор беше доц. Симеон Хаджикосев, текстът беше отпечатан при изрично условие да избягна внушението, че сюжетът е взет от България; затова нарисувах илюстрация – млад мъж пред телефонна кабинка със слушалка в ръка и над главата му на латиница: "Теlephone". "Писал си го в стил италиански кинематографически неореализъм" – беше коментарът на Симеон Хаджикосев (1941), та ми се наложи допълнително да ровя из речниците, да полюбопитствам що ли е това "кинематографически неореализъм". Два месеца по-късно този текст, заедно с още един ("Спомени... спомени за мъжество"), ми отвори внушителната обкована с бронз порта на вестник "Народна култура", а още месец по-късно стана повод да се срещна с Йордан Радичков (1929-2004), който през 1969 г. все още не беше придобил ореол на Големия писател. Посрещна ме благо усмихнат зад огромно като фурнаджийски тезгях бюро в колкото кибритена кутия стайче на официозния вестник "Литературен фронт", където май беше литературен сътрудник. Каза ми между другото: "Сега не му е времето да публикуваме този разказ. Поизчакай да му дойде времето". Та така! Години по-късно заключителния епизод с момчето, което все изпраща и изпраща, и изпраща своя любим баща-мъртвец, открих пресъздаден във филма "Лачените обувки на незнайния воин" от 1979 г. на Рангел Вълчанов (1928-2013).

*** Като чуеше по радиото у дома във всекидневната тази мелодия, майка ми винаги притихваше и от очите й се ронеха сълзи. "Това е баща ти, това е баща ти!" – повтаряше ми тихичко. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1110.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1110.)

  Лицето на врага ме поразява тогава, когато видя колко много прилича на моето. – Станислав Йежи Лец (1909-1966)* 

  На отвъдокеански задочен "френд", роден през 1953 г., някогашен кореспондент на финансираното от Конгреса на US Радио Свободна Европа, очевидно културен човек, който напоследък пише жлъчни статии и участва в нефелни политически проекти... С обич и омерзение! – Аноним (1947)

   7 noe. 2001

ОБРЕЧЕНАТА ВОЙНА НА МЪРФИ**

С други дертове зает, не с идиоти да воювам,
виждам ти се зъл, проклет, както ми се струва.

Моля да не ме виниш! Да ме разбереш опитай.
Дадени са свише дни не за да броим звездите,

не за да редя слова в стих за прелетните птички;
 не е от печал това, от любов се пише всичко.

Да си стиснем тук ръце – истината е стипчива,
а на честното сърце истината най отива.

Как ли да те виждам враг? Като мен и ти си,

и понеже нямам брат, малко ще ми липсваш.

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 22 noe. 2022

Илюстрации:

- Омразата не решава, а разпалва ненавист.

- Актьор с ирландско потекло (1932-2013)***.

––––

* Роден на 6 март 1909 г. в Лвов, в семейството на барон Бенон де Туш–Лец и Адела Сафрин, полско-еврейски ексцентрици, които впоследствие се обръщат към протестантската версия на християнството. Преди Първата световна война семейството се преселва във Виена, където малкият Станислав получава началното си образование. Дипломира се в юридическия факултет на Лвовския университет през 1933 г. Пише и публикува стихотворения. Според него поезията и политиката са неделими. През 1939 г. публикува два тома сатирична публицистика, след окупиране на Полша от хитлерова Германия е арестуван и пратен в Тарнополския нацистки концлагер. Получил смъртна присъда за втори опит за бягство, през есента на 1943 г. все пак успява да избяга на свобода, като убива екзекутора си с лопатата, дадена му да изкопае собствения си гроб преди онзи да го разстреля. 

Вж. https://luboslovie.bg/2017/03/07/%D0%B1%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%BD%D1%8A%D1%82-%D1%81-%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B8/ 

** Доколкото разбирам, в англоезичния свят Мърфи е образ на типичния чешит, към когото се отнасят с насмешка, както ние се бъзикаме с нашия Марко Тотев.

*** Вж. https://e-vestnik.bg/25441/prochuti-piyachi-pitar-otul-ot-butilka-na-eks-do-palen-trezvenik/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1109.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1109.)

  Коефициентът на интелигентност при разгневената тълпа е равен на коефициeнта интелигентност у най-тъпия в тълпата, разделен по броя на сбралите се тъпанари. – Тери Пратчет (1948-2015)

  16 dec. 2002

КОГАТО ПРИЕМАШ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА...

  Някога, когато бях 17-годишен, тъкмо бях започнал да се бръсна и се чувствах горд с едва покаралия под носа ми мъх или мустаци, някога си, значи, преди доста години, познавах товарен парен локомотив, който мечтаеше да е вагонче от въжената линия. Той бе изключително скромен, понеже съвсем естествено за него би било да мечтае, да кажем, да се види един ден презокеански луксозен туристически лайнер, е-е, нещо от рода на кораба "Титаник", но той се беше влюбил в тази своя мъничка мечта.

  Обикновено се стараем да изглеждаме по-внушителни, отколкото сме, та ето защо ми стана интересен този парен локомотив. И се постарах да узная с какво вагончето от въжената линия е по-достойно като мечта за едно така внушително чудовище като парния локомотив. Той, въпросният тежък господин, виждаше вагончето тапицирано отвътре с тъмноален плюш, копринени виолетови завески и светлосиньо боядисано таванче, а отвън естествено – зеленичко на бели и жълти точки и по средата от двете страни – яркожълта емблема на планинската туристическа компания, която емблемка представя мече върху бледорозов фон с разперени лапки и усмихната муцунка.

  19 dec. 2002

  Изкушавам се не от това, което знам, ами от всичко, което дотук ми е неизвестно; но в познатите неща, забелязвам, че се крият най-любопитни непознати подробности.

  27 dec. 2002

  Пушачът. Роди се в бедно семейство; толкова бедни бяха родителите му, че нямаха пари за хляб, камо ли за цигари. Пропуши в осемгодишната си възраст – лютеше му и му горчеше, но не се закашля: от инат. Когато навърши 56 години, вече имаше жестока кашлица, придобита от пушенето. Посъветваха го да зареже цигарите; накрая съвсем престана да пуши вредните цигари, започна да следи за здравето си и... взе, че умря. Накратко казано, целият му живот е поучителен пример за вредата от тютюнопушенето.

  06 jan. 2003

  Керван от делници в пустинята... Стрелките на живота ни въртят в кръг като сляпо конче на пресъхнал селски геран. Това ли е България? Преоблякъл се Илия, а сякаш някогашните управници са си пак там, че и по-лакоми.

  Ценното, което научих – да отличавам крясъците от шепота, нещо пренебрегвано.

  Когато приемаш предизвикателства, да не знаят, че приемаш предизвикателства!

  07 jan. 2003

  Най-жестока критика, мисля си напоследък, вероятно е мълчанието, а най-приятна реклама – яростната критика за каквато и да било работа. Не ни дразни безжизненото.

  Подлостта чети наопъки, решиш ли да узнаеш какво е чест и какво е достойнство!

  В тоталното отрицание откривам положителните обертонове към обекта на критика.

 Фактически фанатикът прилежно опровергава идеята, на която служи с крясъка си.

  Умозрителна теория е опровергавана като безсмислица именно от най-яростните си апологети.

  02 fev. 2003

 НЕ ЗНАМ ЗАЩО...

  Брадат бабаит* опердаши сред София млад полицай и Президентът на България** не знам поради какви причини и съображения връчи най-престижния държавен знак, Орден "Стара планина", на побойника, а баш шефът на полицията в "чистата и свята" Република България ген.лейтенант Бойко Борисов обдари побойника с боен патлак и го разцелува пред телевизионните камери – умилени, това го видяхме по национални телевизии и кабеларки.

  Дойде си след 45-годишно изгнание царят, който никога не е бил детрониран, юрна се народът да реве: Осанна! – демек: Да живей! И като му се нарадваха, хванаха се да му подвикват апапите: да се прибира откъдето е дошъл. Защото – поясняват, като се отделил от България, вече не разбира нашите батаци. Той ли не разбира? Хе-хе!***

  Баш поет****, като не пожела да го назначат за министър на културата, разкритикува отношението на държавата към културата... Та всички на терсене, пък ний – наопъки!

  Мутрите, кредитните милионери, банкерите, барабар с мародерите на България, се надпреварват да строят черкви, параклиси, манастири, да вдигат християнския кръст по гори и планини, да даряват икони и тави от злато все в името на... Иисус Христос.

  Защитници на ограбените и онеправданите българи, турци и пр. влязоха кльощави и гладни в Народното събрание... Днес са най-заможните хора в държавата.

  Някогашни харно поминуващи храненици на онази социалистическа Тодор-Живкова България жестоко се скараха кой да сътвори Списък на дисидентите*****, демек, кой да отличи с привилегии галениците на същата онази Тодор-Живкова управа.

  Нарекоха циганина ром, след като "ром" според най-разпространеното от няколко техни наречия, значи "човек"... Според същата желязна логика, останалите граждани на България какви му се явяваме на г-н Ром? ******

  Поповете се хванаха гуша за гуша******* канят се кръв да леят, ама се кланят на един Бог, който в основа на всичките дела ни учи да си служим с Любовта, не с омразата.

  Едни важни хора обещаваха да разтурят атомната електроцентрала в Козлодуй (І-ІV блок вкл.), после прокълнаха други важни хора, които изпълняват тяхното обещание пред Европейския съюз и господарите на света.

  Главният прокурор******** е най-мразената персона във властта, след като по статут е пръв защитник на закона и справедливостта в "чистата и свята република", мечтана от Левски.

  Най-големият мафиот у нас********* е месия за жителите на бедстващите ни селища.

  Защо се натискат да са по-близо до тавата с мръвки, след като ги трепят като мухи! На показни екзекуции по улиците и сокаците на България вече не се ли нагледахме?

  Съвестният гражданин заплаща сметките и на некадърния политик, и на крадливия държавен и общински чиновник, без да ползва неговите права, никой не го защитава. Това ли е да си електорат?

  След като бившите партайци – праведници, "най-верни синове и щерки на нацията" се самообявиха за първи демократи и се отрекоха от комунизма, проумяваме все по-определено, че соцът може и да не е бил стока, но поне сме имали държава.

  Седесарите до такава степен ненавиждат комунистите, че не желаят да замезват от една паница, когато си пият аперитива след яките кавги в Народното събрание и след като чудесно си мязат по увереност и самочувствие, като най-праведни в България.

  Смятат българина за будала и невежа, а му се гневят на всичкото отгоре защото не пожелал повече да го лъжат и не гласува за Иван-Костовци и компания.

  Наричат елит невежи, които някак "случайно" сякаш кацнаха най-горе в държавата.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 21 noe. 2022

___

* Скулпторът Вежди Рашидов (1951). Вж. https://www.vesti.bg/novini/vezhdi-rashidov-i-kolega-ot-ods-nabiha-policaj-349407 & https://www.mediapool.bg/boiko-borisov-predlozhil-nagradata-za-vezhdi-rashidov-news22175.html

** Историкът по образование Георги Първанов (1957). Вж. http://www.omda.bg/public/bulg/news/personal/parvanov.htm

*** Основно бяха хора от управата на СДС, които най му се радваха отначало. Вж. https://news.bg/crime/simeon-sakskoburggotski-osadi-balgariya-v-strasburg.html

**** Стефан Цанев (1936). Вж. https://bntnews.bg/bg/a/ostri-repliki-mezhdu-stefan-tsanev-i-vezhdi-rashidov

***** Сред тях блестеше Михаил Неделчев (1942), капацитет в литературната критика. Вж. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/

****** Вж. https://www.youtube.com/watch?v=OuGDM-l_p6o

******* Разделени на два синода, служители во имя Христа проляха кръв, убиха човек. Вж. https://afera.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%89%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B7%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B0%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%B0%D1%80%D1%85-%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8/

******** Иван Татарчев (1930-2008). Вж. http://skandalno.net/istinata-za-omrazata-mezhdu-andrey-lukanov-i-ivan-tatarchev-158199/

********* Илия Павлов (1960-2003). Вж.https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/6091525 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1108.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1108.)

  Когато е било любов, тя оставя белези в душата ти, които няма сила, която да изтрие, независимо какво ти се случило и кого си срещнал/а след това. – Аноним (1947)

  21 noe. 2014

САНТА ФЕ

На този ден и в този час

преди известен брой лета

ти, мила, се яви у нас

премръзнала от самота.

Ноември беше мразовит,

аз сложих в джезвето кафе

разпалих огъня си с вид

на мъж, пленен от Санта Фе*.

Ръце над пламъка простря,

загледахме се мълчешком;

навън си тръгваше денят

като монах на бавен кон.

Въздъхнах. Ти се притесни.

"Какво!" – ми рече с шепот тих.

Ах, мила, много зимни дни,

 а грош дотука не спестих.

"Какво значение, кога

за огън съчки си събрал,

нали ще сме до сутринта

увити в моя плетен шал?"

Загледахме се мълчешком

към мрака, стелещ се навън,

докато стана моят дом

като завивка преди сън.

Какво се случи след това

до днес така и не разбрах –

нахлу вихрушка, завъртя

и двама ни в такава страст,

че после рече ми: "Оле!

Мен, мили, губи ми се час.

Изпаднала съм като в плен

или изпаднала в несвяст.

Дотичах в твоя дом сама,

но дяволското ти кафе,

реша ли да си тръгвам аз,

все тегли ме назад към теб".

…Години доста оттогаз

отлитнаха като ята на юг,

и милата не е сред нас,

прахът й – в малка урна тук.

Явява ми се в някой сън

и пита мълком с поглед благ

щастлив ли съм, къде е вън

ноември с онзи лански сняг?

Ноември днес е мразовит,

та слагам в джезвето кафе,

да пламне огънят ми с вид

на мъж, пленен от Санта Фе.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 21 noe. 2022

___

* Санта Фе (от исп.): Светата Вяра. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1107.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1107.)

  А там, на хижа Здравец, писателят Васил Попов те изхвърли като парцал не заради познанията ти относно мосю Антоан дьо Сент Екзюпери, а защото каза една огромна глупост, при това свързана с футбола, а срещата беше божем между писатели. Васил Попов с основание попита: "Какво прави тука тоя кретен?" И ние, дето ни изброяваш, наистина не можехме да отговорим какво правиш там, и се засрамихме. Метафорично погледнато, големият писател Васил Попов тогава те изгони не просто от хижата, а от литературата. – Тодор Чонов*

  22 maj 1999

ЗАЩО КРЕЩЯТ?

 

  Защо крещят, дявол да ги вземе! Защо думкат с юмрук по масата! Защо пулят очи и гледат като натровени, обадиш ли се не в съгласие с тяхното? Толкова болезнено ли е да чуеш различно от твоето височайше мнение! Така ми крещя, извън кожата си от гняв известният Васил Попов от с. Миндя, Търновско... на II етаж в една горска хижа над Пловдив, когато ни бяха сбрали дванайсетина местни млади поети и разказвачи. Беше от онези приказни мероприятия, когато, по поръчение на Партията, Съюзът на българските писатели пращаше утвърдени печени творци да ограмотяват младежта, да й обясняват кое как трябва да се пише, па и с каква цел да се пише – понеже извън соцлагера империализмът не спи, дебне да ни свари неподготвени и по бели гащи.

  Та сладко-сладко маститият, страховит, с вид на професионален побойник, пък той си беше и наистина някогашен боксьор от тежка категория – Васил Попов захвана да се рови из "Малкият принц" на Екзюпери, увлече се, та изрече нещо, дето хич го няма в тази чудна книга. Обадих се: "Не оттам, от другаде у Екзюпери", и казвам откъде е текстът на френския аристократ и пилот. Ами че аз по онова време с "Малкият принц" на французина лягах и ставах, "Малкият принц" я знаех, кажи-речи, цялата наизуст... Цяло чудо за такъв като мен, дето хич не обича да зубри! Едрият, здрав, масивен като канара мъж с изразителните торбички на алкохолик под очите втренчено ме загледа. И настана библейска тишина в помещението... Чуваше се как свежият планински ветрец тихичко шушне в боровите вейки зад широко отворените прозорци.
  – Така е, както аз казвам! – някак лениво рече писателят Васил Попов.
  – Объркал сте се – настоявам, – то е от друга книга на Екзюпери, от "Южна поща".
  Страшният мъж блъсна с юмрук масичката; кафе му бяха сервирали, лисна му се кафенцето:

  – Излез! Веднага напусни, ти казвам!

  Тръгнах, ама не към вратата, а към прозореца. Седнах върху перваза. Седя, мисля: ако се залети насрещу ми тази сто и трийсеткилограмова грамада от мускули и гняв, ще скоча в клоните на бора отсреща. Ега си, и аз съм се бил, и аз съм се състезавал по бокс, па и немалко бой съм ял – категорията ми беше "перо" (54 кг), но на неговата няма как да стане. Мълчанието бе ужасно, тягостно. Мухите бръмчаха като въртолети над наредените една до друга четири-пет продълговати масички. С тебеширени лица гледаха моите връстници и сакъ-"приятели" Недялко Славов (1952), г-н Тодор Чонов (1945), Веселин Сариев (1951-2003), благообразният като черковна икона Добромир Тонев (1955-2001), плахият Минко Танев (1953), и поне още петима-шестима; яко се бяха гипсирали, а над главите им бумти великият Васил Попов от Миндя. Мен май ме забрави, не ме и поглежда от този миг нататък: 

  – Аз не съм дошъл тук от триста километра... (Що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае – става това нещо в района на почивната станция към Пловдивския текстилен комбинат "Марица", километър или два след хижа "Здравец", двайсетина километра в Родопите над Пловдив?) ...да слушам някакви посредствени графомани!

  Ей такива още няколко сочни лакърдии изрече писателят, пък му мина, забрави ме сякаш. Продължи си той лекцията, повече зъб не обели, не се върна към злощастния френски пилот, към аристократа с помпозното име Антоан дьо Сент Екзюпери. Подир час и нещо черната волга с личния му шофьор и с бяла, демек: с държавна софийска регистрационна табела, го откара нейде на майната си, отиде, та се не видя хубавият човек. Ама че работа, скапа му се настроението на писателя Васил Попов!

  Човешки работи, мисля си сега! Сега, когато записвам тази грандиозна история, съм в петдесет и втората си година. Страшният Васил Попов се помина петдесетгодишен. Накъркал се човекът до козирката, до безсъзнание се насвяткал и в луксозната стая на пловдивския "Новотел" предал Богу дух като прасе в кочина... Тъй че от висотата на повече живял, казано ле-е-еко нахакано, мога да го съдя и по-строго заради тъпата селяндурска, в стил "ти знаеш ли аз кой съм" грандомания, за просташкия бабаитлък. Питал съм малко по-късно Михаил Берберов (1934-1988), докато бе жив писателят от Миндя. 

  – О, Васил е голям мъж! – рече Мишо. – Сам се създаде, буквално от нулата тръгна. А що жени са му минали през леглото! Испански, английски сам ги научи. На времето беше много добър боксьор, и всички в Писателския съюз му имаме страха.

  И друго, ама вече не от Мишо, а от вестниците по-късно научено: Васил Попов беше единственият българин, специално поканен за член на журито към много известната латиноамериканска фондация "Лас касас Америкас" или нещо подобно. Което пак си е знак за престиж, и не само в литературните среди на онази България, но и по света. Убеден съм и че е сред най-добрите родни преводачи от испаноезичните литератури. Влязъл сравнително на възраст в писателството, името му внушаваше респект дори заради миниатюрната подробност, че никога не е бил от авторите-примадони, които в онези години шестваха с червеното знаме на кресливата "комунистическа правда" из медиите и се устройваха в живота като любимци и храненици на властта. Но какво да го правя, като ми е толкова удобен да му се надсмея, както си казваме по бедняшките работнически махали на моя Пловдив, "пей дава да го бъзикнеш!" С онези ми ти там сключени рунтави вежди, с онова ми ти масивно излъчване на нерез. Въобще, такава персона най-малкото ще ме изпълни с уважение баш пък заради просташкия си нрав.

  Ох! И аз съм пристрастен. И моето мнение се влияе от глупостите, из мелочей, както казват руснаците... Та замина си, значи, масивният Васил Попов от горската хижа. Иде при мен долу, веднага след трепетното изпращане на Персоната, благообразният като икона, родом от Ямбол Добромир Тонев, върти показалец, като патлак опрял си го в слепоочието: 

  – А бе, майна! (Много мразя да ме нарича някой "майна"!) Мислеше ли какво можеше да ти се случи? На мен – обръща се към останалата част от младежката ни компания кандидат-писатели и готини поети на Българската нация и на Партията, – а пък на мен мравки ми лазеха по гърба. Това майна не знае с какво се разминахме. Честен кръст!

  Убий ме, не мога да го обясня, но закрещи ли ми някой насреща, колкото и важен да се мисли, колкото и страшен да изглежда, кръвта от Дяволския род на калугеровския и перущенския ми корен се събужда, па и се кикоти: "Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е, щом се емчи (големее)!" Могат да ми строшат кратуната, ама от моето не ще се отрека, че с повече хъс ме зарежда кресльото му с кресльо. Не се е случвало да ми посегнат кресльовците, колкото и истерично да са се държали. Помня как не един от подобен род възгордели се тепегьози ми е крещял, а не посягат... Да се чудиш защо! 

  Има любопитна версия що някога достолепните граждани в Древна Елада носителя на изключително кофти вести от бойното поле го посичали публично насред агората,

с присъствието си да не им напомня за бедата, която ги е сполетяла. Ами, алогична е психологията на тълпата. Ловките лидери от заминали в небитието епохи неизменно са се възползвали от тази предвидима за добър психолог моментна амнезия спрямо Нравствеността и Човеколюбието. Пази, Боже, от мизерен човек, кога се е видял гол-голеничък пред собствената си слабост и грандомания! Отделил се от нахъсаното ни човешко множество, всеки от нас е подвластен на Човеколюбието, което още значи: подвластен на Християнската нравственост. И с най-върлия душманин ще намериш как да се разбереш; в множеството обаче човек понякога, особено ако е податлив на манипулации мекошав характер, ще се случи да го видиш иззад благородната маска озъбен, безскрупулен, опулен като настъпана жаба, и в крайна сметка – жалък.

  Изправят ме нащрек фанатизмът и наглата увереност в собствената правота, когато като горещ гейзер някой е изригвал отрицателната си енергия срещу нас във върхови ситуации. Във върховни ситуации няма начин да не усетиш кой колко струва, но това не е мое откритие, а откритие на класици във философията и литературата. Крещели са ми поединично, крещели са ми и в хор. И неведнъж са ми крещели. Крещели са ми и са се пробвали да ме сплашат с юмрук и пяна на уста: и комунистът Стойков, някога през 1986 г. – секретар на партайците в квартала, където живея, и новооглашен лидер на една от първите опозиционни на БКП през есента на 1990 г. партии наедно с малко по-младичкия пловдивски художник Иван Тотев (1958), и десетина колеги, подразнени от Бележка от 20 реда, отпечатана в местния вестник "Отечествен глас" (в броя от 14 януари 1993 г.) – става това на светкавично насрочен за целта Педагогически съвет. Пък и по-отдавна... през 1980 г., месеци преди да ме уволнят от "Комсомолска искра", Илийката, нает на хонорар в пловдивския ни младежки вестник, ме е питал мазно: 

  – А бе, Бояджиев, що не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!

  Ако от "приятеля" Илия Зайков (1944-2011) от с. Брестник, Пловдивско бях наречен "помак и малко фашистче", за новопокръстения партиен лидер на една от първите в Пловдив опозиционни на БКП партии бях "комунистическа подлога". На притеснената Росица (Арусяк Агопян), секретарка по документацията във вестник "Демократическо знаме", който вестник воюваше точно с нрава на фанатиците-грандомани, наговорил човекът не знам какво и защо, но крехката Роси, потресена, скришом ме предупреди:

  – Ще се надигнат концлагеристите (от социалистическите концлагери – бел.м., tisss) и ще ти запалят апартамента, така ми каза г-н Кожухаров (1949). Така че много трябва да внимаваш!

  Друг случай... Десетина колеги-даскали, възмутени вероятно, че се познали, макар и описани без имена, как обикалят по бит-пазарищата на Турция и на разпадащата се в онези кървави години Югославия, пренасяйки контрабандно стока, високопарно ме приканваха да се отрека чрез същия всекидневник "Отечествен глас" от написаното, да се покая. А инак?... "Инак ли, ах, какво може да ти се случи!" Една от тези куфарни търговки-пишман даскалици: госпожа Крушкова (собственик на носещи приход имоти в Несебър), по телефона късно вечер в течение на седмица ме заплашваше със съд.
  – Парите за нас (куфарните търговки) не са проблем, и много се колебая дали да не заведа иск за клевета – говореше ми тази мила, приятна, изискана дама с нелек личен живот зад гърба. – Ах, просто не знаеш, драги Жорж, каква мизерия ще е, ако реша да те влача по съдилища.

  Бих казал за всеки от споменатите тук: добър и нежен по душа, талантлив в занаята, в личната си професионална област. В тесния кръг на приятелите, семейството, рода всеки от тях е готин и грижовен, вълнува се от неправдите. Но защо, получил макар и синапено зрънце власт, всяка от тези прекрасни личности се рони и срива пред очите ми като детска пясъчна куличка на плажа край мама и тате на морския бряг?

  Завършвам текста за нищожна част от грандоманите в живота, с онова, което рекох на симпатяга с женствен задник и меки китки. Беше се разгорещил клетият някогашен сътрудник на вестничето "Софийски университет" фотографът Красен Бурханларски: Този му бил виновен, онзи му бил виновен, всички са му задължени, всички сме били гадняри. Пяна му хвърчи из устата, показалецът му боде тавана. Случва се в стайчето на студентския ни вестник през дъждовната пролет на 1970 г., когато бях там коректор и стилов редактор. Четирима (с Владо Даверов, Явор Цаков и касиера ни от Силистра или Силистренските села Али Байрямов) зяпаме пухкавия чешит. Тримата си траят. И аз си трая... Ходи нервен назад-напред из канцеларийката, вика-треска, запоти се този Красен. Стои разкрачен сред редакцията, пъхти като риба на сухо. Рекох му тихичко: 

  – Май много си се харесваш ядосан, а!

  И женчото, като шибнат с камшик подскочи, истерично изцвили като ощипана мома, излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата този жалък актьор.

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 20 noe. 2022

Илюстрации: 

- Васил Попов (1930-1980), нашият български Хемингуей**.

- Рециталът беше в салона, а и в градината имаше народ***. 

____

* Поетът общественик, бивш кмет и зарзаватчия Тодор Чонов (1945) в културна дискусия.

Тодор Чонов – любим поет на будната пловдивска общественост.

** "Долетял от далечни светове, той беше колос, който искаше да разкрие душата на нашия народ пред света. И успяваше. (...) Образ безумен, гръмотевичен в живота и в литературата, писателят Васил Попов беше безкрайно крехък и лесно нараним. (...) Веднъж, подпийнал, бе ударил мраморната маса в почивната станция на писателите край Варна. Попиля я..." От спомен във вестник "Дума". Вж.  http://duma.bg/node/1997

*** Обикаляхме по онова време с подобни рецитали не само из пловдивските библиотеки и заводски зали, но и по съседните Асеновград, Пазарджик и пр. Бел.м.,tisss.