ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1107.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1107.)

  А там, на хижа Здравец, писателят Васил Попов те изхвърли като парцал не заради познанията ти относно мосю Антоан дьо Сент Екзюпери, а защото каза една огромна глупост, при това свързана с футбола, а срещата беше божем между писатели. Васил Попов с основание попита: "Какво прави тука тоя кретен?" И ние, дето ни изброяваш, наистина не можехме да отговорим какво правиш там, и се засрамихме. Метафорично погледнато, големият писател Васил Попов тогава те изгони не просто от хижата, а от литературата. – Тодор Чонов*

  22 maj 1999

ЗАЩО КРЕЩЯТ?

 

  Защо крещят, дявол да ги вземе! Защо думкат с юмрук по масата! Защо пулят очи и гледат като натровени, обадиш ли се не в съгласие с тяхното? Толкова болезнено ли е да чуеш различно от твоето височайше мнение! Така ми крещя, извън кожата си от гняв известният Васил Попов от с. Миндя, Търновско... на II етаж в една горска хижа над Пловдив, когато ни бяха сбрали дванайсетина местни млади поети и разказвачи. Беше от онези приказни мероприятия, когато, по поръчение на Партията, Съюзът на българските писатели пращаше утвърдени печени творци да ограмотяват младежта, да й обясняват кое как трябва да се пише, па и с каква цел да се пише – понеже извън соцлагера империализмът не спи, дебне да ни свари неподготвени и по бели гащи.

  Та сладко-сладко маститият, страховит, с вид на професионален побойник, пък той си беше и наистина някогашен боксьор от тежка категория – Васил Попов захвана да се рови из "Малкият принц" на Екзюпери, увлече се, та изрече нещо, дето хич го няма в тази чудна книга. Обадих се: "Не оттам, от другаде у Екзюпери", и казвам откъде е текстът на френския аристократ и пилот. Ами че аз по онова време с "Малкият принц" на французина лягах и ставах, "Малкият принц" я знаех, кажи-речи, цялата наизуст... Цяло чудо за такъв като мен, дето хич не обича да зубри! Едрият, здрав, масивен като канара мъж с изразителните торбички на алкохолик под очите втренчено ме загледа. И настана библейска тишина в помещението... Чуваше се как свежият планински ветрец тихичко шушне в боровите вейки зад широко отворените прозорци.
  – Така е, както аз казвам! – някак лениво рече писателят Васил Попов.
  – Объркал сте се – настоявам, – то е от друга книга на Екзюпери, от "Южна поща".
  Страшният мъж блъсна с юмрук масичката; кафе му бяха сервирали, лисна му се кафенцето:

  – Излез! Веднага напусни, ти казвам!

  Тръгнах, ама не към вратата, а към прозореца. Седнах върху перваза. Седя, мисля: ако се залети насрещу ми тази сто и трийсеткилограмова грамада от мускули и гняв, ще скоча в клоните на бора отсреща. Ега си, и аз съм се бил, и аз съм се състезавал по бокс, па и немалко бой съм ял – категорията ми беше "перо" (54 кг), но на неговата няма как да стане. Мълчанието бе ужасно, тягостно. Мухите бръмчаха като въртолети над наредените една до друга четири-пет продълговати масички. С тебеширени лица гледаха моите връстници и сакъ-"приятели" Недялко Славов (1952), г-н Тодор Чонов (1945), Веселин Сариев (1951-2003), благообразният като черковна икона Добромир Тонев (1955-2001), плахият Минко Танев (1953), и поне още петима-шестима; яко се бяха гипсирали, а над главите им бумти великият Васил Попов от Миндя. Мен май ме забрави, не ме и поглежда от този миг нататък: 

  – Аз не съм дошъл тук от триста километра... (Що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае – става това нещо в района на почивната станция към Пловдивския текстилен комбинат "Марица", километър или два след хижа "Здравец", двайсетина километра в Родопите над Пловдив?) ...да слушам някакви посредствени графомани!

  Ей такива още няколко сочни лакърдии изрече писателят, пък му мина, забрави ме сякаш. Продължи си той лекцията, повече зъб не обели, не се върна към злощастния френски пилот, към аристократа с помпозното име Антоан дьо Сент Екзюпери. Подир час и нещо черната волга с личния му шофьор и с бяла, демек: с държавна софийска регистрационна табела, го откара нейде на майната си, отиде, та се не видя хубавият човек. Ама че работа, скапа му се настроението на писателя Васил Попов!

  Човешки работи, мисля си сега! Сега, когато записвам тази грандиозна история, съм в петдесет и втората си година. Страшният Васил Попов се помина петдесетгодишен. Накъркал се човекът до козирката, до безсъзнание се насвяткал и в луксозната стая на пловдивския "Новотел" предал Богу дух като прасе в кочина... Тъй че от висотата на повече живял, казано ле-е-еко нахакано, мога да го съдя и по-строго заради тъпата селяндурска, в стил "ти знаеш ли аз кой съм" грандомания, за просташкия бабаитлък. Питал съм малко по-късно Михаил Берберов (1934-1988), докато бе жив писателят от Миндя. 

  – О, Васил е голям мъж! – рече Мишо. – Сам се създаде, буквално от нулата тръгна. А що жени са му минали през леглото! Испански, английски сам ги научи. На времето беше много добър боксьор, и всички в Писателския съюз му имаме страха.

  И друго, ама вече не от Мишо, а от вестниците по-късно научено: Васил Попов беше единственият българин, специално поканен за член на журито към много известната латиноамериканска фондация "Лас касас Америкас" или нещо подобно. Което пак си е знак за престиж, и не само в литературните среди на онази България, но и по света. Убеден съм и че е сред най-добрите родни преводачи от испаноезичните литератури. Влязъл сравнително на възраст в писателството, името му внушаваше респект дори заради миниатюрната подробност, че никога не е бил от авторите-примадони, които в онези години шестваха с червеното знаме на кресливата "комунистическа правда" из медиите и се устройваха в живота като любимци и храненици на властта. Но какво да го правя, като ми е толкова удобен да му се надсмея, както си казваме по бедняшките работнически махали на моя Пловдив, "пей дава да го бъзикнеш!" С онези ми ти там сключени рунтави вежди, с онова ми ти масивно излъчване на нерез. Въобще, такава персона най-малкото ще ме изпълни с уважение баш пък заради просташкия си нрав.

  Ох! И аз съм пристрастен. И моето мнение се влияе от глупостите, из мелочей, както казват руснаците... Та замина си, значи, масивният Васил Попов от горската хижа. Иде при мен долу, веднага след трепетното изпращане на Персоната, благообразният като икона, родом от Ямбол Добромир Тонев, върти показалец, като патлак опрял си го в слепоочието: 

  – А бе, майна! (Много мразя да ме нарича някой "майна"!) Мислеше ли какво можеше да ти се случи? На мен – обръща се към останалата част от младежката ни компания кандидат-писатели и готини поети на Българската нация и на Партията, – а пък на мен мравки ми лазеха по гърба. Това майна не знае с какво се разминахме. Честен кръст!

  Убий ме, не мога да го обясня, но закрещи ли ми някой насреща, колкото и важен да се мисли, колкото и страшен да изглежда, кръвта от Дяволския род на калугеровския и перущенския ми корен се събужда, па и се кикоти: "Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е, щом се емчи (големее)!" Могат да ми строшат кратуната, ама от моето не ще се отрека, че с повече хъс ме зарежда кресльото му с кресльо. Не се е случвало да ми посегнат кресльовците, колкото и истерично да са се държали. Помня как не един от подобен род възгордели се тепегьози ми е крещял, а не посягат... Да се чудиш защо! 

  Има любопитна версия що някога достолепните граждани в Древна Елада носителя на изключително кофти вести от бойното поле го посичали публично насред агората,

с присъствието си да не им напомня за бедата, която ги е сполетяла. Ами, алогична е психологията на тълпата. Ловките лидери от заминали в небитието епохи неизменно са се възползвали от тази предвидима за добър психолог моментна амнезия спрямо Нравствеността и Човеколюбието. Пази, Боже, от мизерен човек, кога се е видял гол-голеничък пред собствената си слабост и грандомания! Отделил се от нахъсаното ни човешко множество, всеки от нас е подвластен на Човеколюбието, което още значи: подвластен на Християнската нравственост. И с най-върлия душманин ще намериш как да се разбереш; в множеството обаче човек понякога, особено ако е податлив на манипулации мекошав характер, ще се случи да го видиш иззад благородната маска озъбен, безскрупулен, опулен като настъпана жаба, и в крайна сметка – жалък.

  Изправят ме нащрек фанатизмът и наглата увереност в собствената правота, когато като горещ гейзер някой е изригвал отрицателната си енергия срещу нас във върхови ситуации. Във върховни ситуации няма начин да не усетиш кой колко струва, но това не е мое откритие, а откритие на класици във философията и литературата. Крещели са ми поединично, крещели са ми и в хор. И неведнъж са ми крещели. Крещели са ми и са се пробвали да ме сплашат с юмрук и пяна на уста: и комунистът Стойков, някога през 1986 г. – секретар на партайците в квартала, където живея, и новооглашен лидер на една от първите опозиционни на БКП през есента на 1990 г. партии наедно с малко по-младичкия пловдивски художник Иван Тотев (1958), и десетина колеги, подразнени от Бележка от 20 реда, отпечатана в местния вестник "Отечествен глас" (в броя от 14 януари 1993 г.) – става това на светкавично насрочен за целта Педагогически съвет. Пък и по-отдавна... през 1980 г., месеци преди да ме уволнят от "Комсомолска искра", Илийката, нает на хонорар в пловдивския ни младежки вестник, ме е питал мазно: 

  – А бе, Бояджиев, що не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!

  Ако от "приятеля" Илия Зайков (1944-2011) от с. Брестник, Пловдивско бях наречен "помак и малко фашистче", за новопокръстения партиен лидер на една от първите в Пловдив опозиционни на БКП партии бях "комунистическа подлога". На притеснената Росица (Арусяк Агопян), секретарка по документацията във вестник "Демократическо знаме", който вестник воюваше точно с нрава на фанатиците-грандомани, наговорил човекът не знам какво и защо, но крехката Роси, потресена, скришом ме предупреди:

  – Ще се надигнат концлагеристите (от социалистическите концлагери – бел.м., tisss) и ще ти запалят апартамента, така ми каза г-н Кожухаров (1949). Така че много трябва да внимаваш!

  Друг случай... Десетина колеги-даскали, възмутени вероятно, че се познали, макар и описани без имена, как обикалят по бит-пазарищата на Турция и на разпадащата се в онези кървави години Югославия, пренасяйки контрабандно стока, високопарно ме приканваха да се отрека чрез същия всекидневник "Отечествен глас" от написаното, да се покая. А инак?... "Инак ли, ах, какво може да ти се случи!" Една от тези куфарни търговки-пишман даскалици: госпожа Крушкова (собственик на носещи приход имоти в Несебър), по телефона късно вечер в течение на седмица ме заплашваше със съд.
  – Парите за нас (куфарните търговки) не са проблем, и много се колебая дали да не заведа иск за клевета – говореше ми тази мила, приятна, изискана дама с нелек личен живот зад гърба. – Ах, просто не знаеш, драги Жорж, каква мизерия ще е, ако реша да те влача по съдилища.

  Бих казал за всеки от споменатите тук: добър и нежен по душа, талантлив в занаята, в личната си професионална област. В тесния кръг на приятелите, семейството, рода всеки от тях е готин и грижовен, вълнува се от неправдите. Но защо, получил макар и синапено зрънце власт, всяка от тези прекрасни личности се рони и срива пред очите ми като детска пясъчна куличка на плажа край мама и тате на морския бряг?

  Завършвам текста за нищожна част от грандоманите в живота, с онова, което рекох на симпатяга с женствен задник и меки китки. Беше се разгорещил клетият някогашен сътрудник на вестничето "Софийски университет" фотографът Красен Бурханларски: Този му бил виновен, онзи му бил виновен, всички са му задължени, всички сме били гадняри. Пяна му хвърчи из устата, показалецът му боде тавана. Случва се в стайчето на студентския ни вестник през дъждовната пролет на 1970 г., когато бях там коректор и стилов редактор. Четирима (с Владо Даверов, Явор Цаков и касиера ни от Силистра или Силистренските села Али Байрямов) зяпаме пухкавия чешит. Тримата си траят. И аз си трая... Ходи нервен назад-напред из канцеларийката, вика-треска, запоти се този Красен. Стои разкрачен сред редакцията, пъхти като риба на сухо. Рекох му тихичко: 

  – Май много си се харесваш ядосан, а!

  И женчото, като шибнат с камшик подскочи, истерично изцвили като ощипана мома, излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата този жалък актьор.

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 20 noe. 2022

Илюстрации: 

- Васил Попов (1930-1980), нашият български Хемингуей**.

- Рециталът беше в салона, а и в градината имаше народ***. 

____

* Поетът общественик, бивш кмет и зарзаватчия Тодор Чонов (1945) в културна дискусия.

Тодор Чонов – любим поет на будната пловдивска общественост.

** "Долетял от далечни светове, той беше колос, който искаше да разкрие душата на нашия народ пред света. И успяваше. (...) Образ безумен, гръмотевичен в живота и в литературата, писателят Васил Попов беше безкрайно крехък и лесно нараним. (...) Веднъж, подпийнал, бе ударил мраморната маса в почивната станция на писателите край Варна. Попиля я..." От спомен във вестник "Дума". Вж.  http://duma.bg/node/1997

*** Обикаляхме по онова време с подобни рецитали не само из пловдивските библиотеки и заводски зали, но и по съседните Асеновград, Пазарджик и пр. Бел.м.,tisss.