ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1111.)Наковалня или чук? Ни едното, ни другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш и разбереш механизмите, които движат света, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание. Всички ние сме страшно уязвими. – Аноним (1947)
9 noe. 1968
МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО
Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма бяла черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, аз не ви познавам и нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за този свят наоколо. Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, изпитвам най-сладко блаженство, аз съм на Седмото небе и всички хора с техните грижи и дребни радости са ми чужди, защото – независим и от себе си, се издигам над всички, над всичко и... пея. Само че мелодиите ми не могат да бъдат чути. Чувствам ги у мен, а не съм сигурен как точно ги чувствам. Появяват се рядко, и до уши затънал в греховния материален свят, се усещам обзет от печал.
Когато издъхна Дино, седмица подир смъртта му си наложих да бъда добър и мил. Ставах преди останалите, обличах се и бързо излизах навън. Опитах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На автобусната спирка заставах мирно и кротко, вгледан в себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах право пред себе си, като се стараех да си мисля безобидни неща – например, как добре му стои алената вратовръзка на онзи мъж край кофите с отпадъци. Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно и също място, при градската Чифте баня, строена през ХV или ХVІ век. Оттук поемах през града. Пътят ми не бе сложен, минаваше първо през една телефонна кабинка вдясно от новия тунел под Трихълмието. Аз влизах в кабинката, вдигах металната телефонна слушалка, вързана със синджир, набирах напосоки пет цифри, и когато мъж или жена отсреща се обадеше: "Ало, кой е?" – им казвах кротко: "Опомнете се, моля! Дино умря". В по-добрия случай чувах гласа на възрастен мъж: "Бог да го прости!" – но понеже никога не съм бил набожен, никога не съм вярвал, че Бог съществува, това ме натъжаваше още повече. Ами такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, като добре си знаем, че – въпреки усилията, удавникът ще се удави; той нали затова е удавник; но е така сантиментален онзи момент, когато обреченият посяга обнадежден към нещо, което го няма и не го е имало на света.
И тъй, хората отсреща, с изключение на някое болнаво старче, люто ми се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме и с фрази, които трябваше да докажат колко не ги вълнува моята мъка, колко не ги интересува кой страда в объркания материален свят, псуваха ме дори. Изобщо, звучните ругатни и проклятия в прекрасния за пришълеца Пловдив съпровождат моите мелодии от най-ранно детство. Още втората сутрин един грубиян ми рече: "Върви по дяволите с твоя скапан мъртвец! Аз съм жив и не ме интересува нищо друго". На четвъртата сутрин мил женски глас унило ми рече: "Защо настоявате и ние да страдаме? Имаме тук две болнави дечица. Защо ни безпокоите? Достатъчно грижи си има всеки в този град и достатъчно болка. Не ни безпокойте! Нали не искам кой знае какво?" И така аз понасях тъгата по Дино. Вървях по тротоара сред увиснала непрогледно гъста мъгла и се съпротивявах полекичка на тъгата. Чувствах се в плен на едва ли не стипчива и сладка на вкус безбрежна печал.
Беше странно, понеже мисълта за един мъртвец е нищо в сравнение с тревогата за живите. А живите ме обикаляха от всички страни – крачеха те задъхани по улиците и площадите, изпреварваха ме, изтласкваха ме от пътя си в някоя кална локва, без да ми се извинят, без дори да ме забележат, толкова съсредоточени в своя мираж или своя особено важна цел или мисия в живота! Сблъскваха се на някой ъгъл, със зъби, лакти и нокти воюваха помежду си. Случваше се да ги чувам как се налагат с жестоки думи и после с юмруци. Повечето бяха запъхтени и настръхнали. Опиянени от някоя своя лудешка идея, пресичаха срещу червените светлини на светофара, леките коли, камионите, автобусите, влаковете, изобщо всички движещи съвършени машини със съскане и свистене, и със занасяне на колелетата върху влажния паваж или релсите заковаваха муцуна насреща им. Тези пощурели странни хора рискуваха живота си за някоя глупост, само понеже тази фантастична глупост ще накара съседът да се пука от завист. Ами да, повечето си рискуваха живота с всяка непредпазлива стъпка, но бяха доверчиви, те вярваха, че Бог е над тях, че Ангелът Спасител е разперил чудно красивите си белоснежни крила, и през ум сякаш не им минаваше как рязко, как тъпо и глупаво може да приключи това шоу животът.
Никой като че ли и не мислеше за какъв дявол сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това ходещо множество с хиляди лакоми уста, с хилядите си бели дробове пъхти, диша и мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, докато чака да докарат вестниците или чуе последните новини по радиото, и бърза да грабне някоя трошица преди някой друг, ще си строши нозете да препуска, само да докопа още малко власт, богатство или слава, преди врабчетата да им налетят. И защо, накъде се е забързало това множество от окаяни хора?! Но тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля кой знае колко дълбоко за тези неща, принуждаваше ме да се страхувам. Времето на моя най-обикновен живот разделих на две части: слънчево тихо детство и юношество до смъртта на Дино, и време на страха и мъглите след смъртта на Дино.
Когато съм се появил на белия свят, Дино бил вече възмъжал физически и дори го наричали приятен мъж. Вземал ме в ръце, разглеждал ме като чуплива вещ, опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее една война и да начене втора – войната за моя и неговия живот. От първата, от Голямата война, се отървал с някои драскотини върху душата и с купчинка спомени, които с неохота ми разказваше понякога, след настояване и обещания от моя страна да стана послушен син, какъвто не само той, а светът още не е виждал. Ето една от тези изтръгнати насила истории.
Взводът на Дино бил пратен да заеме позиция срещу известна с умението да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с десетина леки и няколко тежки картечници нашите атакували немците отсам реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Откосите в мартенската безлунна нощ светели в мрака като Коледни фойерверки. Докато направи първите няколко крачки, изскачайки от подгизналия окоп, всеки от взвода се страхувал да не го уцелят или да не загине; в разгара на сражението обаче, когато наистина били ужасно зле ранявани и убивани от немски куршуми, когато били разкъсвани от шрапнелите на врага, страхът изчезнал... Да се не начудиш как у тихия до преди миг уплашен кротък човек се буди хищникът, освирепял, ненаситен да убива всеки, оказал се пред дулото на оръжието му. И Дино толкова се увлякъл да се придвижва, пълзейки, стреляйки безразборно към врага, че сторил нещо, което онези плъхове в тила канцеларистите с малки и големи звездички върху пагоните описват във фронтовия дневник, изпъчили гърди, с помпозни фрази, като "постигнахме отличен пробив на локалния фронтови участък". А нямаше сега да ме има, да не бил прикладът на леката картечница MG42*. Куршумче дум-дум уцелило приклада на картечницата на Дино и го направило на трески, понеже дум-дум са умно немско изобретение, предназначено да раздробява кости, като се взривява повторно в костта на уцеления нещастник.
И така започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните в онзи миг не усетил. Било изтрезняване като свежа утрин след нощ на тежко пиянство.
Но и малката война се оказала не по-малко опасна... Двегодишен, у мен се появило твърдо намерение да се отърва веднъж завинаги и от пикливите си пеленки, както и веднъж завинаги да престана да слушам как Дино се горещи, че щял да ме изхвърли от втория етаж в къща под наем на пловдивската улица "Захари Стоянов" 17, където живеели в сиромашия, колко досадно ревливо и пикливо същество съм бил и как по цели нощи ме дундуркали на смени като войници в наряд, само да не рева. Преживял съм мимолетния изблик на отчаяние у него от собствената ми жалка посредственост, докато самият Дино едвам преживял малария. Спасили сме се като по чудо. Впрочем, за миналото ние рядко говорехме. И не понеже сме се страхували, а просто двамата с него много обичахме живота.
Когато навърших моите десет години, той ми издаде голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това! Дино срещна една красива руса жена с големи сини очи. И жената май го хареса. За мен необяснимо, но двамата все потъваха в гориста някоя местност да се любуват един на друг, да се прегръщат и целуват, да се галят сред полянките и песните на щурците, сред полъх от пеперудени крилца и дъх на здравец.
Губеше се с хубавицата по цели дни и нощи. Правех се отначало, че не забелязвам тези техни странности; един ден, обаче, ми стана непосилно повече да си подтискам самолюбието и му казах: или нея, или мен! И като помълча известно време, за пръв път Дино ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й да отбелязвам само с голяма буква)... та когато бил с Нея, мелодиите му зазвучавали, изпълвали го като голяма черква, очите му се отвръщали от обичайните хорски грижи, издигал се високо и все по-високо, като хлапе се радвал на дъгата, тревите, дъжда и слънцето, на луната и звездите, на ветреца, който рошел нейните дълги женски коси, на облака, който плува в небето, което в онзи миг изведнъж ставало копринено синьо, любувал се на земята, която пред очите му се откривала майчински ласкава с разкошните свои цветя, бистри ручеи в тучни поляни, храсти, насекоми, птици, риби, влечуги. В такива моменти плачел от щастие. Опитах се да го разбера тогава, но докато го виждах с Нея, криех се в някой ъгъл у дома, да изплача пред мишленцата в бедняшкото ни жилище моето детско нещастие и самотата на изоставен син.
За бъдещето с него не говорехме. Ами, Дино никога не казваше: "Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо, вместо да мечтае. Спомням си как ходихме веднъж на лов. Тръгнали бяхме да стреляме по зайци, а край горския поток съгледахме вълк; и Дино рече: "Убием ли го, ще сторим нещо добро за света". Никой не ни беше учил как се убива вълк. И тогава аз тръгнах към вълка, придавайки си непукистки вид. В онзи момент бях примамка за вълка, затова и треперех от страх, а Дино трябваше да стори лесното: да стреля, но го видях как трепери, като че в пристъп на треска. Противно на очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. "Не бил вълк, ами куче" – радваше се като хлапе Дино и в онзи хубав момент лицето му беше рязко очертано и мъжествено. Това няма как да забравя.
Имахме и ловно куче. Двуцевката си Дино държеше винаги окачена над диванчето в кухничката, а песът дремеше отвън пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към това куче той беше милостив – носеше му храна от работническия стол отсам стария мост над Марица, с кокалено гребенче по веднъж на ден разресваше козината на песа и го наричаше Джон. Джон беше едър сетер на големи черни петна върху сивата кожа, държеше се не като уличен помияр, какъвто беше, а като същински аристократ сред глутницата улични помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино – беше, че не джафкаше по заничащите иззад оградата столипиновски апаши, лаеше мощно нарядко и обикновено дремеше умислен като древен философ.
И тъй, един ден в разгара на лятото Дино реши да умре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е време вече да си ходи от света, така да се каже – да освободи място за друг някой с още нежна кожа, изскочил с рев из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото – герой с осанка и красива нагла усмивка. И Дино стори това свое сбогуване с всички нас нехайно и кротко, както беше направено всичко, от което се състоеше животът му на обикновен българин: издъхна в съня си с усмивка, застинала върху вкамененото мраморно бяло лице и сълза изпод единия от едва открехнатите клепачи.
Събраха се неколцина още живи негови приятели и някои близки. Настояваха да го погребем колкото е възможно по-бързо, докато не се е вмирисал трупът – скръбта си е скръб, но има природни закони, които не се съобразяват с настроенията ни! Това си бъбреха хората. Като едничък син обаче, не желаех да се разделя с Дино. Седях край трупа му и го гледах с кротка синовна обич и благоговение. Измина седмица, измина месец. Трупът подпухна и посивя. Уплашен, казах на онези хора, че е дошло време да го погребем. И като го вдигнаха на ръце от леглото му във всекидневната, те угасиха свещите, почистиха восъка от пода и отидоха да го заровят. Въпреки че не тръгнах с тях, всеки път при излизане от моите цветни сънища, аз тръгвах сам след скромната катафалка да го изпращам до старото общинско гробище край булеварда, който води към Цариград. Вървях си в онези мъгливи предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Но това с всеки отлетял в небитието час, ден, с всяка отшумяла седмица, месец или години, отшумели във вечността, вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една свежа пролетна утрин се сбогувах с мисълта да приличам на Дино.
Започваха моите Малки войни.**
Plovdiv, edited on 24 noe. 2022***
___
**
В студентския вестник "Софийски университет" през 1969 г., когато
главен редактор беше доц. Симеон Хаджикосев, текстът беше отпечатан при изрично
условие да избягна внушението, че сюжетът е взет от България; затова нарисувах
илюстрация – млад мъж пред телефонна кабинка със слушалка в ръка и над главата
му на латиница: "Теlephone". "Писал си го в стил италиански
кинематографически неореализъм" – беше коментарът на Симеон Хаджикосев
(1941), та ми се наложи допълнително да ровя из речниците, да полюбопитствам що
ли е това "кинематографически неореализъм". Два месеца по-късно този
текст, заедно с още един ("Спомени... спомени за мъжество"), ми
отвори внушителната обкована с бронз порта на вестник "Народна
култура", а още месец по-късно стана повод да се срещна с Йордан Радичков
(1929-2004), който през 1969 г. все още не беше придобил ореол на Големия
писател. Посрещна ме благо усмихнат зад огромно като фурнаджийски тезгях бюро в
колкото кибритена кутия стайче на официозния вестник "Литературен фронт",
където май беше литературен сътрудник. Каза ми между другото: "Сега не му
е времето да публикуваме този разказ. Поизчакай да му дойде времето". Та
така! Години по-късно заключителния епизод с момчето, което все изпраща и
изпраща, и изпраща своя любим баща-мъртвец, открих пресъздаден във филма
"Лачените обувки на незнайния воин" от 1979 г. на Рангел Вълчанов
(1928-2013).
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар