Колкото и невероятно да изглежда, убиват ни по план, още по-невероятното е, че то става под формата на креслива кампания, че ни пазят здравето. – Аноним (1947)
19 avg. 2008
МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ*
О вие, дето целите сте в рани и сълзите ви слънцето суши, спомнете си, че дълго ще ни няма – молете се за нашите души!
Животът е миг толкова чудесен, но и човек безкрайно да греши, с по-възрастен да си учтив е лесно – молете се за нашите души!
И ние бяхме дръзки и сърдити, но с времето гневът ни се сниши, затуй докато гледат ви очите – молете се за нашите души!
Ветрецът докато косите роши и Любовта преградите руши, нещата, значи, хич не са ви лоши – молете се за нашите души!
Успехи, почести, суетна радост щом мярата човешка надвиши, помнете, дълго няма да сте млади – молете се за нашите души!
На възгорделия се за награда Съдбата костите му ще строши, та прошка нам за всяка злост и гадост – молете се за нашите души!
Лежат без дъх и просякът, и царят и червей глозга черепа плешив, а Времето едва око притваря – молете се за нашите души!
Какъвто и да си е маловажно, кой си... подире друг ще го реши, на младия обесник тук ще кажа – моли се и за нашите души!**
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 14 noe. 2021
Илюстрации:
- Искаш ли да победиш, внуши му страх.
- Авторът в онези епични гладни години.
___ * Първите няколко строфи ми се появиха в ума, докато въртях педали по алеята покрай брега на Марица в посока Гребния канал, на 10 км. от жилището ми в крайния квартал на Пловдив. Не си помня стиховете, а и не обичам да рецитирам, но на инат опитах се да запомня всичко, което ми щукна в онова августовско утро под небето на моя роден Пловдив, от което ниско над мен се разстилаше като непрана овча вълна облак с метален, стипчиво-сладникав мирис (https://www.otizvora.com/2016/09/8230/nasa-priznava-che-razpraskva-kemtrejls-na/comment-page-1/).
Кемтрейлс
** Фр. Вийон, из Балада на обесените:
О хора, що след нас сте се родили, не ни презирайте със думи зли. Ако към нас добро сте проявили - над вас самите Бог ще се смили!
Висим шестима, виждате нали?! Плътта на всекиго била е драга, но ето я, вони и се разлага, и всяка кост на пепел се руши. Ала не ни оплювайте веднага. Молете се за нашите души!
Из Балада за прошка:
...И вий, девойки с дръзки деколтета, на лов излезли нощем в прашен друм, бедняци, скитници и вий в несрета, творци на фокуси и празен шум, глупаци всякакви без капка ум, момци, току излезли от затвора, жени, омъжени без сват и кум – смирен, за прошка моля всички хора...
Склонността да предателствува е заложена в човешката ни греховна природа от малодушието, което винаги следва победителя, за да го обслужи. – Аноним (1947)
ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (2.)
9 oct. 1998 Продължение
Като се обръщам назад към
изминалите 100-150 години от битието на моята нация, виждам чистосърдечна
наивност и вяра в кумири, въздигнати почти както туземски идоли. Кой ги е
изработил тези чудесни образи на една химера? Че кой! Ами Паисий, Раковски,
Левски, Ботев, Стамболов, Фердинанд, Стамболийски, коминтерновските емисари на
Москва у нас. Всеки от тези мъже по свой начин подтиснал християнската
представа за човека, всеки от тях по свой начин впрягал себе си (а то значи: и
своите последователи) в страстта да се погуби в името на нещо ново, в името на
Годо, който ето, всеки момент трябва да се яви на хоризонта, но защо ли все не
се появява. Дали натискът над съзнанието на милионите Адамовци от кал не е
разрушил естествените механизми на обществения живот да се самоочиства от
инфекциите и от отпадъка на човешката ни природа? Оставям настрана какво
самочувствие, каква сила на личната страст е нужна за тази простичка
операция... О, не, не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към
обикновеното наше човешко съществование, към растенията и животните, към
облаците и пеперудите към всичко живо и неживо около нас.
Човекът като че са го предвидили единствено за пълнеж, вътък, за груб
строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е
обаятелна духовна материя. И защо ни внушават, че животът непрекъснато и
непременно следва някаква важна посока? Сега и тук, докато съм на този свят,
докато дишам, работя и мога да си позволя да мечтая: не е ли то основното, за
да усещам разкоша, че съм жив и обичам! Разговорите ми с бога съвсем не са в
молитвена форма, изпълнени са със съмнения и скептицизъм; нима виждате нещо
ново в това!? Но те са моя си начин да надникна в себе си. Господ бог ми е
необходим не като повелител, комуто да целувам краищата на наметката и трона
Му, а като образ за съвестта на шест, седем или осем милиарда човешки същества
на планетата. Не съм нищо повече от когото и да е – изкуството да се живее
красиво и талантливо, смятам, е в хармонизирането на вътрешния подтик с нравствеността
на битието – нещо, заложено още преди притчата за Сътворението на Света и на
Адам от глина. Че какво са "свръхчовеците" на Ницше, ако не са образи
на възгордяването! Ако сами не го съзнават, това извинява ли ги? Ако се
преструват, че не съзнават каква идиотщина е да се надменен и самовлюбен,
по-зле за тях.
Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?
10 oct. 1998
Снощи си довлякох жигулата пред
блока. Едната гума – спукана, акумулаторът – без ток (генераторът явно не
зарежда). Това са засега моите си констатации. Не говоря за калпавата работа,
за жълтия лайнян цвят, който бие на зелено и никак, ама хич не ми харесва, за
грешките на автотенекеджията... Разбрахме се след петнайсетина дни да ида
отново при въпросния Димо, че да пооправи някои грешки по покритието. Димо
е 28-годишен, кара ВMW – тъмночервено, цвят металик, страхотно външно и
вътрешно осветление, озвучаване, екстри, удобства. Четири тонколони вътре
бълват писклива и мяукаща циганско-турско-сръбско-влашка чалга.
Проживял в моя си живот кротичко и по съвест, кажи-речи, дваж повече от
мангото-работар, не мога и да мечтая за възнаграждение на даскалския си труд
поне колкото четвъртинка от кяра на Димо, ни пък че ще седна и аз някога зад
волана на кола като неговата. Това е жалкото – че ме гризе завист и бесовете ми
налитат не върху друг, а срещу мен си. Инак Димо ми е симпатичен: сериозен,
експедитивен, най-важното – не си изпуска из очи изгодата. Знам какво ми взе в
повече, ей тъй... сякаш нехайно, като недоглеждане уж – ама си трая. От
четирите литра боя употребил само три; дадох му допълнително пари да купи още
една кутия шприц-кит, а китосвал само с шприц-кита, който му занесох с боята.
Дребна работа, а ми е чоглаво: защо ме прави на глупак, за сто лева се
пазарихме, дотук ме е изръсил над сто и петдесет.
Момченце, прогърмява ми в ушите, зарежи книжните занимания... Стани един
Димо! Яж, пий и се весели, и ще си честит, и ще имаш и за приятели, ще си
господар на себе си, ще помагаш на деца и роднини. А сега?! На щерките си какво
даде?... Нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората
наоколо ги гледат като сираци, даже и още по-зле – като съзнателно да си ги
изоставил, никаквецо, заради книжките.
И ей го върхът на унижението – четири
черни като кюмюр весели циганета тикат току-що боядисана, досущ като
автомобилче от панаирджийската въртележка разбрицана една таратайка, по която
всичко скърца, стърже, почуква, трака, тресе. Събота вечер. Чудесно лято.
Сезонът на веселието и сладките авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на
блестящи лимузини, ще те издухат дори само с присъствието си върху асфалта, и
ти – с череп потънал между щръкналите раменца, свил се в така свидната своя
разбрицана каручка, прекосяваш многолюдния празничен булевард по Пътя за
Цариград като същински завалия, па и като нарушител на Правилника за движение и
управление по пътищата на България. Да те оплакват ли, или да ти се смеят?
Колко са изобщо вересиите, с които си се оправял криво-ляво в нескопосния си
досегашен живот? И на кого да си пример? Пример... или посмешище... Боже мой!
Материалното ти се плези от всеки ъгъл, от всяка фасада на благополучието,
право в очите те прострелва, почуква те с пръст по челото: "Хей, къде ти е умът?! Живее ли някой в тази кратуна! Като си умен,
защо си беден?" И що да
отговориш? В планината, в пустинята, в манастир ли да се скриеш от обидния
факт, че не си и от статистически нормалните?! От друга страна, дали този вечен
недоимък в материалното не е цената да си в съгласие със себе си? Богат ли е
бил Омир? А Сократ? А Паисий, Софроний, Любен Каравелов, Апостола Левски,
Ботйовъ, Петко Славейков, Алеко или Вапцаров! Тези чудесни мечтатели сред
българите* нима са
тънели някога в разкош! Повечето – недохранени, дрипави, скитащи, човеци, дето
не ги свърта на едно място. Ето от тази обреченост чат-пат ти дотежава, а
инак що, нима не си щастлив, че си такъв, какъвто си – в хармония със звездите, реките, облаците и пеперудите?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 14 noe. 2021
___ * И Омир, и Сократ в моите си размишления са преди всичко българи. Бел.м., tisss.
Склонността да предателствува е заложена в човешката ни греховна природа от малодушието, което винаги следва победителя, за да го обслужи. – Аноним (1947)
ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (1.)
8 oct.1998
Внучката ми Невена навършва днес четири години. Още се питам какво общо имам с това своенравно момиченце. Виждам, че е "отворено", любознателна душица, не ми харесва, че твърде отрано се е научила да се налага над "онези" баба и дядо. Нашите комуникации с невръстната опака госпожица засега са бая объркани, неясни, грапави. "Обичаме се" е силно да се рече, но и двамата май че усещаме – доколкото разбирам от нейното кокетство, притворство и скрит интерес, че от застиналите ни отношения след време може и да избуи нещо силно, ясно очертано. Е, няма начин, повтарям си, няма начин, нали е и моя кръв, и от моето семе! Като си давам сметка, че в гените й се плискат послания и от потомствената моя генетична памет и характер... Бр-р-р!
09.10.1998.
Има дни, когато всичко, което дотук съм писал, ми се вижда безсмислено и суетно. Никаква съпротива. Няма ни възражения, нито отрицания. Замахваш с рапирата, и тя потъва в желе от апатия, леност, безмълвие. Но не е тишина продуктивна, а вид овче щастие, което емен-емен да ме залее. Не е ли това ситното плетиво на собствената ми посредственост!
В книгата на Абдурахман Авторханов "Технология на властта", том II, цитат от Ницше ме хвърля в потрес, съзирам бездна: по ръба на пропаст сякаш съм вървял и ето, че иде Спасителят в ръжта... от известната метафора на Джеръм Селинджър (1919-2010), заимствана от шотландския бард Робърт Бърнс (1759-1796). Хей ти, момченце, което безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцеляло, да не пърхаше твоят ангел небесен над главицата ти рошава! Защо си на този свят? Не са ли напразни усилията ти да подредиш хаоса от личните си твърде пристрастни спомени, впечатления! И как се смирява самонадеяната поза в унили, уж човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата, че някога, е-е, да речем, преди хиляда години... нещо рязко и значително си сторил. Пак сладки лъжи!
Да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга светиня, такъв е законът – цитира Ницше авторът на "Технология на властта". И по-нататък: Не се оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на разума, се доказват чрез скепсис. За най-основни неща (по отношение на ценност и неценност) хората на убеждението не могат дори и да бъдат взети под внимание. Убежденията са затвори. Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на силната страна. Всяка страст, като основа и власт на битието, още по-ясно, по-деспотично отколкото е тя самата, ангажира целия му интелект на служба (за делото)... Много се постига само по пътя на убеждението. Голямата страст има нужда да използва убеждението, но тя не му се подчинява, тя умее да е суверенна. Обратно – необходимостта ни от вяра по отношение на безусловното "да" или "не" е нужна на слабостта... "Човекът на вярата", всеки "вярващ" неизбежно е зависим човек, който не може да поставя цел... "Вярващият" не принадлежи на себе си, той може да бъде само средство... нуждае се от някого, когото да го ползва. Неговият инстинкт оказва особена чест на морала на самоотрицанието. Всяка вяра е вид самоотрицание, само-отчуждение. "Вярващият" не може да разсъждава кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение биха станали причина за неизбежната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика превръща убедените човеци във фанатици – Савонарола, Мартин Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон са антиподи на силния, станал свободен дух, макар великата позиция на тези болни мозъци, тези епилептици на понятието, да действа върху мнозинството... (Вж. цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)
Ще дойде време – пише Ницше, – когато с името ми ще се свързва нещо чудовищно – криза, подобна на която е нямало още на Земята, най-голямата колизия на съвестта, решението, насочено срещу всичко онова, в което са вярвали, очаквали и смятали за свещено... Тогава цялото понятие политика ще се превърне в духовна (идеологическа – бел.м., tisss) война, всички тези устройства на властта в старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – те винаги са се крепели върху лъжа: ще има нечувани досега войни на Земята. Започна от мен, на Земята ще има голяма политика.
Авторханов отбелязва след цитата: "Без Ницше няма как да разберем философията на сталинистите". И тъй изяснява, че сталинизмът и фашизмът са духовни рожби на една и съща философия – за свръхчовека, който свръхчовек бил имал "свободата" и "силата" да пренебрегва Десетте божи заповеди. Питам се по този повод: А къде съм аз, най-обикновеният българин, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото? Човечеството се накланя полека-лека към американизма, т.е. към консумативния инстинкт. Като опитни бели мишлета световните масмедии ни настройват на определен градус, тъй че да виждаме внимателно подбран специално за нас сектор от нравствеността. И ние се впускаме да дирим щастие не в качеството на личността, а в количеството знаци, свидетелстващи за могъщество и материален просперитет. Инстинктивната тревога, заложена у всекиго от нас, ни сочи традицията като временен заслон от яростно връхлитащите вълни на бездуховност: секс-мания, наркотици, сциентизъм, генно инженерство, битови насилия, унищожителни свръх-оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, екзекутиране на цели видове от фауната със смъртоносни отрови в промишлени дози...
Злото е навред около нас; в нас, обаче, е богът, т.е. собствената наша съвест. Но на кого да обясняваш!? Не е ли твърде слабичък твоят глас! И кой ще чуе? Освен всичко друго, и традицията не е нещо непреходно, и тя, непрекъснато променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни отпраща в плен на развихрилата се в адски мащаби, нахлуваща откъм благоустроения Запад планирана пошлост.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 13 noe. 2021
Илюстрации:
- Лу Саломе (1861-1937)* и Фридрих Ницше (1844-1900).
- Бойко Борисов (1959) и Урсула фон дер Лайен (1958)**.
–––
* Лу
Андреас-Саломе е родена в Русия и е първата жена психоаналитик в света
– ученичка на Зигмунд Фройд и негова сътрудничка при създаването на психоанализата.Интелектуалните й интереси я водят до приятелство с кръг от влиятелни личности,
сред които Ницше, Вагнер и Райнер Мария Рилке (1875-1926) – голямата й любов в живота.
Освен поетеса, Лу Саломе е авторка на 24 новели,
пиеси, есета. Ницше не е от впечатлителните персони, но нейният "Химн на живота" го трогва толкова
дълбоко, че той го причислява към музиката.
** Урсула Гертруд фон дер Лайен е
германски политик, първата жена министър на отбраната на Германия. От 1 дек. 2019 г. заема длъжност като първата жена председател на Европейската комисия. Бел.м., tisss.
Склонността да предателствува е заложена в човешката ни греховна природа от малодушието, което винаги следва победителя, за да го обслужи. – Аноним (1947)
24.12.1999.
ФАЛШИВИТЕ ПРОРОЦИ (1.)
Четиво с продължение в обратен ред
Не бях виждал лицето му инак освен сгърчено в гримаса на притеснен човек, а с упорита нотка отвътре, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен. Три или четири пъти, може и да са повече, случи се да го виждам ту като човек, ударен от властта, минал през следствените изпитания в Държавна сигурност, ту като редактор на вестник и автор на сборник стихотворенийца с претенция да кажат нещо важно, ту като съгражданин в най-обикновен битов разговор, и все с усещане за тази негова сбръчкана душа!* По друг начин си обяснявах работите, ала ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, сам се захванал да буни бесовете у себе си. Гузната съвест вероятно го принуждава да напада, да хапе довчерашните приятели, само и само за да изпъкне колко силно е пострадал, но не се е предал. За родения в Плевен пловдивски дисидент Йордан Русков говоря (1926-2011), Бог да го прости!
Фактът! Преди години, привикан в Държавна сигурност с още двама твърде наивни храбреци, да отърве кожата, вероятно и от малодушие, изпява пред милиционерския следовател най-близкия си приятел, и не само го изпява, но му приписва неща, които не са и били, и приятеля му Николай Казанджиев (1929-2000) съдът осъжда на четири години затвор. След тригодишно лежане под ключ бившият конспиратор и враг** на държавата го пускат от затвора на свобода; подписал се да служи като информатор на същите тайни служби с такова едно страховито именце "Страхил", което не ми се щеше тук да споменавам. И какво се получава ли? Не знам какво се получава, но тази е тъкмо неосветената част от "романтичния блясък" на Славния Девети септември (1944), както и на еуфоричния блясък на Славния Десети ноември (1989)***. Поради что точно тези стремящи се да ни кажат върховни истини и откровения свише за нас – множество обикновени българи, заемат героическа поза като бойкото цигане, което представяло пред апапите в гетото пленяването на кораба "Радецки": "И вайводта Ботюв, кат я змъкна от гащите му оназ калъчката остра, му зъповяда на капетанина австралиец: Ей, туй гемийка – мойту!" Такъв го виждам дисидента Русев – как ми се муси насреща: "Какво знаете вий? Вий нищо не знаете".
Трийсетгодишен, женен, с две дечица, канех се да възирам от България. Всичко във вестника, където пишех като млад мъж, назначен на щат, от един момент нататък взех да гледам като Театър на абсурда. Колкото по-далеч съм от тази пасмина, мислех си, толкова по-слабо ще ме дразни овчедушието, ще разперя криле като някой албатрос и хей я къде Обетованата земя. Опитвах да си представя лъчезарен хоризонт някъде на Запад, да речем, в Швейцария: швейцарците швейцарски крави гледат, шоколадът им готин, часовниците – точни, не воюват швейцарците, не им се и налага тепърва да доказват на света колко са храбри, честни, интелигентни, чисти и уредни, как държат на своето и не посягат към чуждото. Нали от Средновековието се знае – най-добрите воини на света са швейцарските стрелци; а пък девизът на японските самураи гласи: "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което иде да покаже: ежат се, като японски петлета настръхнали, недоказали се, казано на моя си филибелийски жаргон: таралежат се леваците, само Слабата ракия ходи със свещ в ръка и си търси пердаха.
Размечтал се бях да се куртулиша от нашенския Театър на посредствеността. Четях стихове на американската чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст и ми светваше пред очи. Ами да! Да говори истина не е привилегия за когото и да било, а лично право на всеки от нас сам да реши кое е истина, кое – демонстрация. "Мехури от красноречие: това е всяка слава" – в писъмце до близък пише г-ца Емили. Повече ми харесва, обаче, и е подходящо за темата ми четиристишието й:
Колко е мрачно да си някой – и като жаба мокра – цял ден името си да квакаш –
пред възхитена локва...****
И си останах при своите, реших да не се правя на вегетарианец, като ги зарежа. 27.12.1999.
Глупаци ли сме, та ни водят за носа с приказките си за килим от рози и изобилие от дарове... утре, нейде в неопределеното грядуще? Пък живота си го живеем тук и сега, разпилян по разни сюжети като зрънца от броеница, и в тази броеница са бели, черни и всякакви по цвят зърна, какъвто е, простичко казано, светът. Тогава защо очакваме някое посолство у нас или от чужда столица да ни кажат какво следва? Защо сами да не отберем от миналото не тревите с мирис на барут и димяща кръв, а дъхави цветя, които да ни покажат как се живее за род и отечество, без да се мре, без онези познати честолюбиви образи (Раковски, Бенковски, Ботев) и пр.? За внушенията говоря, не за великите личности в Българската ни История.
Да вдигнем у себе си Пантеон на признателност към Героизма, но пък и да спрем да се сравняваме единствено с героя, че преклонението не бива да ни е превръзка през очите; защото няма нищо по-важно в живота ни сега и тук, застрашително оредяващи българи в границите на нечиста-несвята, макар в съвсем друг вид мечтана Република на равноправните достойни, честни граждани! Едва ли сме на брой даже пет милиона с българско самосъзнание, национална чест и достойнство. Тук е раят на мекеретата! 01.01.2000.
Ура-а-а! В третото хилядолетие подир Христа нахълтахме. Много джепане изпуцаха комшиите през Новогодишната нощ. То не бяха фойерверки, бенгалски огън, салюти, оглушителна канонада от изстрели, същинско бойно поле, да му се не види макар! Да му се не надяваш, как па толкова муниции скътал този притеснен и уж кротък народ!
Избиваме комплекса за малоценност, а, братя съотечественици, правим се на герои, що ли???? (Въпросителните са от тефтерчето на Васил Кунчев.) Темата за стопанина – антипод на ратая, на живеещия ден за ден случаен аргатин, е основна тема не само за християнската етика и философия; темата я разработват и агитатори на комунизма от Карл Маркс насам, като наблягат, че то не е теория – една от многото, ами Учение, т.е. нещо цялостно и съвършено, и грандиозно, ключ към тайнствата на обществения космос. Въоръжен с това учение, Чичо Вичо от село Гол тупан може да се кощопери пред изнежените интелигенти и всички т.нар. родни подлоги, измекяри и мекерета.
Подлога – уместна, красива дума като за случая. В подлогата се сере. Чух я за пръв път от чистак новичък демократ през август на 1990 г., когато човекът с дълбокия си звучен глас на преподавател в Музикалния пловдивски висш институт ме простреля: "Драги Бояджиев, ти си червена подлога", докато с показалец пробваше да ми бръкне в окото. Става то една душна надвечер в градинката между трите важни обществени институции за моя Пловдив: Аптеката, Кебапчийницата, Централната пловдивска жп-гара, в присъствие на друг светъл образ, който по-късно издаде стихосбирка, ако се не лъжа, под надслов "Синята метла": мотае ми се у дома с приятелско посвещение от автора. Третият в компанията ни беше синът на каменоделеца, издялал от сиенит Паметника на Съветската армия в Пловдив, някой си Иван Т. (1958). Иван Т. в онази 1990 г. бе здрав и як млад мъж, който явно гореше от желание да се разправи с мен, т.е. с подлогата. Затварям скобата за някогашните демократи, които тогава и сами се не разбирахме кой какъв е, кой за какво се бори. Минаха някакви си 20... 30 години и нещата се поизбистриха, демек, дойдоха си на мястото. Изясни се кой кой е, за какво се е борил. Поетът с онази синя метла**** мина през над половин дузина партии, бе и депутат на ГЕРБ – рецитираше бойки стихове от трибуната на Народното събрание, а онзи с навирения показалец си остана прост преподавател в музикалния ни институт.
Прилагайки христовия модел за добродетелен живот, "партаецът", или марксистът, ако предпочитате... ей така префасонира нравствените норми, че като краен стремеж надделява не Човеколюбието, не Любовта в широкия смисъл на думата, а надделява Антагонизмът, Враждата, Тоталното противоборство и противопоставяне: или те, или ние, среден път няма, мамицата им вражеска. Фалшивият праведник кълне и днес от името Божие, и днес следва собствената си представа, че е специален пратеник. Има го и в другите световни религии този образ на злобния агитатор. И при соца, и днес в Иван-Костовата партия Демократи за силна България посветеният в правата вяра се уповава на усвоения от йезуитите демонизиран образ на врага, жизнено необходимия за равновесието му на тъпанар образ на врага. За да плува в свои води, партийната, в случая: Костовистката мания, съветва агитпропчиците си: Унижи опонента, закрещи му, че е Враг на народа... и повтаряй, повтаряй, повтаряй този крясък до разграждане физическо на врага от личната му собственост до личността на собственика, т.е. до екзекуцията*****. И тъй пак стигаме до гробокопачите на Карл Маркс и неговите хора на Запад и на Изток.
** Вж. https://bnr.bg/plovdiv/post/100390801/syvremennici-si-spomnyat-za-nikolai-kazandjiev-v-bibliotekata *** Свалят от власт Тодор Живков (1911-1998) на пленум на БКП от 10.ХІ.1989 г. **** Емили Дикинсън (1830-1886), сб. "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
Спас Гърневски громи Червения олигарх Георги Гергов
**** Спас Гърневски (1953) от с. Марково, Пловдивско е Поетът-кмет на Пловдив, после и депутат на ГЕРБ.
***** Според Корана, правоверният ще изпитва най-сладко блаженство, обзет от екстаз там, в Отвъдното, докато съзерцава от висотата на райските кефове съседът неверник как се пържи в огньовете на Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят в съдния ден". Бел.м.,tisss.
Склонността да предателствува е заложена в човешката ни греховна природа от малодушието, което винаги следва победителя, за да го обслужи. – Аноним (1947)
2 jan. 2000
ФАЛШИВИТЕ ПРОРОЦИ (2.)
Четиво с продължение в обратен ред
Оръжия, въоръжени акции, гробокопаене и барикада – толкова обикнати метафори за закономерния наш поход към сияйното утре на световната хармония и любов, тези пропагандисти неслучайно упорито повтаряха из стройните си умозрителни теории и не познаваха или не признаваха покаянието като изход от трагичното несъответствие между естествените начини за очовечаване и усъвършенстване у съгрешилия човек. "Врагът", наедно с децата, внуците, правнуците си бе обречен да носи клеймо (печат) на позора като низша твар, с която партаецът се гаври. Странното стигаше дотам, че – за да е стопанин, човек буквално трябва да се лиши от всичко лично, вече не според подхода на Христос, а колкото по-безличен, всеотдаен, самоотвержен и саможертвен пред партийния олтар и вожда, толкова по-съвършен боец за световен прогрес е той.
В човешката ни природа егоизмът (енергията на егото, на аз-а) е генетично заложен. Красивата отровна химера не успяваше да се наложи, защото безименните партийни редници бяха обречени или да лицемерничат, ако имат акъл и свое мнение, или да се претопят във фанатизирана маса от маргинали – изпълнители на чужда воля; с други думи казано, това бяха така любимите на Карл Маркс и Ленин винтчета и лостчета на партийната трансмисия. Сред маршируващите стройно на площадния парад полкове личността изгубва смисъл. В България чудесни автори, като Вапцаров (1909-1942), се равняваха по литературни фатмаци от типа на Христо Радевски (1903-1996), които се гордееха с този фалш, с показно заявеното си обезличаване: "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник..."
Сборникът есета "Разказът на палача" на Стефан Продев явно е равносметка върху милиони лични драми с провали и сривове, когато изпълнени с най-добри намерения червени агитатори на идеологическия фронт са били принудени да лицемерничат, за да потушат личното си неверие. Към този уж показателен за опонент на Т.-Живковото управление публицист нямам грам основание да крия огорчението си. Талантът не се осъществява, когато слугува, а когато отваря хоризонт към човечността, т.е. високите сфери на етика и естетика, които нито са идеологически понятия, нито партийни.
Душата ми не е модерен ресторант, за да гуляят в нея разни дами! Не искам да пилея гордия талант в дребнавости и лични, празни драми!
– написал в предсмъртните си минути може би най-българският като стил, но и като манталитет поет*. Нека е обеца на ухото за любителя на т.нар. модерна умозрителна, суха и скучна като плява "трудна поезия". Има общочовешки изисквания, които няма как да бъдат заобиколени или пренебрегнати; в този смисъл християнската етика или нравственост не виси във въздуха, а е градена върху количествени натрупвания от античната култура, както и от съзерцания на неспокойния ум върху живота и човека, докато умозрителните компилации у великия Маркс и последователите му си остават експеримент, епизод от двехилядигодишната християнска цивилизация.
Не знам до каква степен гражданин на Западна Европа би могъл да си представи що е реален комунизъм. Българите сме богати с опита си. Мисля си: А дали поколенията българи, като сми преживели т.нар. соц., не сме с предимството на преболедувалия и имунизиран срещу великата отровна илюзия? Защо да не кажем: Е, да, ние оцеляхме! Преживяното за някого може и да е повод да се чувства малоценен пред Запада; а за мен лично преживяното означава, че коренът ми – колкото и да се постараха да ни го изтръгнат и унищожат, колкото и старателно да го рязаха и ашладисваха към руския или северноамерикански манталитет, колкото и да го ръсеха с идеологическа смрад, си остава жилав, жизнен, весел, плодовит. У западния човек явно отсъства този наш опит, западнякът едва ли може да си представи с какво рядко щастие се е разминал.
* * * Мои си бележчици, грубичко драскани върху белите полета на споменатия сборник с идеологически есета, докато го четох и препрочитах по няколко пъти с респект, но и с удивление. Към грандоманското Въведение съм си отбелязал – 100% лъжа; срещу пасажа "...Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или за кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин". Техният Славен Девети... От поколението съм на най-просвещаваните (от петгодишни хлапенца промивано съзнание) горди стопани. Бяхме уж собственици на гигантска тежка индустрия, огромна по площ плодородна и подредена земя, дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти, ала с незначителната подробност, че други хора се облагодетелстваха, а и днес източват това богатство. На нас другарите и другарките, или господата и дамите от лъже-елита на същата тази разпростряла се като многоглава хидра в ГЕРБ, ДПС, БСП, ВМРО, ПП Атака, НФСБ и прочие Партия с голямо П са предоставили лукса да се гордеем, колкото си щем и пред когото си щем.
Къде е моят дял от това приказно общонародно имане?! Дали моите деца, внуци и правнуци ще имат разкоша колкото си щат като мен да се гордеят, ако са дотам тъпи и глупави – с нещо, което никога не ни е принадлежало, макар да е резултат от труда на нашите отрудени бащи и майки, баби, дядовци! Кой си присвои имотите на нацията след сдаването на властта от някогашната БКП? Не са ли пак същите "най-достойни и незаменими", които още първите десетина години подир Десети ноември не преораха открай-докрай и не превърнаха България в пустош, а българите в най-бързо топящия се етнос от задния двор на Западна Европа!
И най-веселото – от бивака на обновените бивши ечи: "Искахте демокрация? На ви сега демокрация! Има да сънувате Живков, ама така ви се пада". В Плевен местната партийна ядка на обновилите се демократи агитира със сравнителен списък за цени на стоки от първа необходимост преди и след Десети ноември 1989 г., като мотив за привличане на симпатизанти. И не виждам как българин с мизерна пенсийка не би се прехласнал по тази мухоловка.
Когато ни кълнат, че тук не сме имали реална опозиция сред интелигенцията, дали си дават сметка, че над трите хилядите умъртвени по политически причини в моята следвоенна България са повече от политическите екзекуции във всички други, взети заедно, бивши соц. държави в Централна Европа – Чехия, Словакия, Унгария, Полша, Словения, Украйна, ГДР (Германската демократична република)?
Следдеветосептемврийската власт у нас чрез т.нар. рабфак** фабрикуваше в къси срокове лъже-интелигенция, предназначена за нуждите на соца и далече от нашата национална културна традиция. Методическа помощ в тази сфера оказваха висшите школи на СССР, откъдето тук долитаха да споделят опит лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, злобинци, последователи на железния Феликс Едмундович Дзерджински, важни за властта кадри, които заместиха избитите или прогонените от отечеството ни интелигенти, т.е. мислещи (учители, инженери, лекари, архитекти и пр.). Ако ли се вгледате в биографията на типичния днешен лидер или политолог у нас, с много малко изключения това е възпитаник на сталинска и ленинска школа за демагогия, заел роля на ярък антикомунист, борец за европейски духовни ценности. Вижте къде е учил, кои му пророците, кои – учителите! Именно тези отличници, тези прилежни възпитаници на маркс-лениновата философска мисъл или етическа школа днес най-кресливо ни агитират за демокрация.Боже мой, защо ли! С каква цел? Дали не е от гузна съвест...
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 21 oct. 2019
Илюстрации:
- 23 юли 1943 г.:Никола Вапцаров преди екзекуцията.
- Юли 1994.,агит-трибуна на СДС край Гребния канал.
___ * Пеньо Пенев (1931-1959).
Цецка Цачева – войнстваща посредственост
** Рабфак – работнически факултети, където по съкратен курс от полуграмотни селянчета бе произвеждана "интелигенция". Именно тези верни на Партията кадри оглавиха всички сектори на стопанския и духовния живот в България след Втората световна война. В университетите, нароили се напоследък като гъби след дъжд, част от тези рабфаковци са обградени с респект и благоговение. Рабфак завършила и е изпратена с партийна протекция от Градския комитет на партията БКП да учи в Юридическия факултет на Софийския университет и Цецка Цачева (1958) от ГЕРБ, бивш Председател на Народното събрание. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (797.) 
.jpg)
