ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (793.)
Склонността да предателствува е заложена в човешката ни греховна природа от малодушието, което винаги следва победителя, за да го обслужи. – Аноним (1947)
2 jan. 2000
ФАЛШИВИТЕ ПРОРОЦИ (2.)
Четиво с продължение в обратен ред
Оръжия, въоръжени акции, гробокопаене и барикада – толкова обикнати метафори за закономерния наш поход към сияйното утре на световната хармония и любов, тези пропагандисти неслучайно упорито повтаряха из стройните си умозрителни теории и не познаваха или не признаваха покаянието като изход от трагичното несъответствие между естествените начини за очовечаване и усъвършенстване у съгрешилия човек. "Врагът", наедно с децата, внуците, правнуците си бе обречен да носи клеймо (печат) на позора като низша твар, с която партаецът се гаври. Странното стигаше дотам, че – за да е стопанин, човек буквално трябва да се лиши от всичко лично, вече не според подхода на Христос, а колкото по-безличен, всеотдаен, самоотвержен и саможертвен пред партийния олтар и вожда, толкова по-съвършен боец за световен прогрес е той.
В човешката ни природа егоизмът (енергията на егото, на аз-а) е генетично заложен. Красивата отровна химера не успяваше да се наложи, защото безименните партийни редници бяха обречени или да лицемерничат, ако имат акъл и свое мнение, или да се претопят във фанатизирана маса от маргинали – изпълнители на чужда воля; с други думи казано, това бяха така любимите на Карл Маркс и Ленин винтчета и лостчета на партийната трансмисия. Сред маршируващите стройно на площадния парад полкове личността изгубва смисъл. В България чудесни автори, като Вапцаров (1909-1942), се равняваха по литературни фатмаци от типа на Христо Радевски (1903-1996), които се гордееха с този фалш, с показно заявеното си обезличаване: "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник..."
Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми!
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми!
– написал в предсмъртните си минути може би най-българският като стил, но и като манталитет поет*. Нека е обеца на ухото за любителя на т.нар. модерна умозрителна, суха и скучна като плява "трудна поезия". Има общочовешки изисквания, които няма как да бъдат заобиколени или пренебрегнати; в този смисъл християнската етика или нравственост не виси във въздуха, а е градена върху количествени натрупвания от античната култура, както и от съзерцания на неспокойния ум върху живота и човека, докато умозрителните компилации у великия Маркс и последователите му си остават експеримент, епизод от двехилядигодишната християнска цивилизация.
Не знам до каква степен гражданин на Западна Европа би могъл да си представи що е реален комунизъм. Българите сме богати с опита си. Мисля си: А дали поколенията българи, като сми преживели т.нар. соц., не сме с предимството на преболедувалия и имунизиран срещу великата отровна илюзия? Защо да не кажем: Е, да, ние оцеляхме! Преживяното за някого може и да е повод да се чувства малоценен пред Запада; а за мен лично преживяното означава, че коренът ми – колкото и да се постараха да ни го изтръгнат и унищожат, колкото и старателно да го рязаха и ашладисваха към руския или северноамерикански манталитет, колкото и да го ръсеха с идеологическа смрад, си остава жилав, жизнен, весел, плодовит. У западния човек явно отсъства този наш опит, западнякът едва ли може да си представи с какво рядко щастие се е разминал.
* * *
Мои си бележчици, грубичко драскани върху белите полета на споменатия сборник с идеологически есета, докато го четох и препрочитах по няколко пъти с респект, но и с удивление. Към грандоманското Въведение съм си отбелязал – 100% лъжа; срещу пасажа "...Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или за кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин". Техният Славен Девети... От поколението съм на най-просвещаваните (от петгодишни хлапенца промивано съзнание) горди стопани. Бяхме уж собственици на гигантска тежка индустрия, огромна по площ плодородна и подредена земя, дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти, ала с незначителната подробност, че други хора се облагодетелстваха, а и днес източват това богатство. На нас другарите и другарките, или господата и дамите от лъже-елита на същата тази разпростряла се като многоглава хидра в ГЕРБ, ДПС, БСП, ВМРО, ПП Атака, НФСБ и прочие Партия с голямо П са предоставили лукса да се гордеем, колкото си щем и пред когото си щем.
Къде е моят дял от това приказно общонародно имане?! Дали моите деца, внуци и правнуци ще имат разкоша колкото си щат като мен да се гордеят, ако са дотам тъпи и глупави – с нещо, което никога не ни е принадлежало, макар да е резултат от труда на нашите отрудени бащи и майки, баби, дядовци! Кой си присвои имотите на нацията след сдаването на властта от някогашната БКП? Не са ли пак същите "най-достойни и незаменими", които още първите десетина години подир Десети ноември не преораха открай-докрай и не превърнаха България в пустош, а българите в най-бързо топящия се етнос от задния двор на Западна Европа!
И най-веселото – от бивака на обновените бивши ечи: "Искахте демокрация? На ви сега демокрация! Има да сънувате Живков, ама така ви се пада". В Плевен местната партийна ядка на обновилите се демократи агитира със сравнителен списък за цени на стоки от първа необходимост преди и след Десети ноември 1989 г., като мотив за привличане на симпатизанти. И не виждам как българин с мизерна пенсийка не би се прехласнал по тази мухоловка.
Когато ни кълнат, че тук не сме имали реална опозиция сред интелигенцията, дали си дават сметка, че над трите хилядите умъртвени по политически причини в моята следвоенна България са повече от политическите екзекуции във всички други, взети заедно, бивши соц. държави в Централна Европа – Чехия, Словакия, Унгария, Полша, Словения, Украйна, ГДР (Германската демократична република)?
Следдеветосептемврийската власт у нас чрез т.нар. рабфак** фабрикуваше в къси срокове лъже-интелигенция, предназначена за нуждите на соца и далече от нашата национална културна традиция. Методическа помощ в тази сфера оказваха висшите школи на СССР, откъдето тук долитаха да споделят опит лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, злобинци, последователи на железния Феликс Едмундович Дзерджински, важни за властта кадри, които заместиха избитите или прогонените от отечеството ни интелигенти, т.е. мислещи (учители, инженери, лекари, архитекти и пр.). Ако ли се вгледате в биографията на типичния днешен лидер или политолог у нас, с много малко изключения това е възпитаник на сталинска и ленинска школа за демагогия, заел роля на ярък антикомунист, борец за европейски духовни ценности. Вижте къде е учил, кои му пророците, кои – учителите! Именно тези отличници, тези прилежни възпитаници на маркс-лениновата философска мисъл или етическа школа днес най-кресливо ни агитират за демокрация. Боже мой, защо ли! С каква цел? Дали не е от гузна съвест...
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 21 oct. 2019
Илюстрации:
- 23 юли 1943 г.:Никола Вапцаров преди екзекуцията.
- Юли 1994., агит-трибуна на СДС край Гребния канал.
___
* Пеньо Пенев (1931-1959).
** Рабфак – работнически факултети, където по съкратен курс от полуграмотни селянчета бе произвеждана "интелигенция". Именно тези верни на Партията кадри оглавиха всички сектори на стопанския и духовния живот в България след Втората световна война. В университетите, нароили се напоследък като гъби след дъжд, част от тези рабфаковци са обградени с респект и благоговение. Рабфак завършила и е изпратена с партийна протекция от Градския комитет на партията БКП да учи в Юридическия факултет на Софийския университет и Цецка Цачева (1958) от ГЕРБ, бивш Председател на Народното събрание. Бел.м., tisss.
Няма коментари:
Публикуване на коментар