ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (796.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (796.) 

  Склонността да предателствува е заложена в човешката ни греховна природа от малодушието, което винаги следва победителя, за да го обслужи. – Аноним (1947)

ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (2.)

 9 oct. 1998 Продължение 

  Като се обръщам назад към изминалите 100-150 години от битието на моята нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумири, въздигнати почти както туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образи на една химера? Че кой! Ами Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Стамболов, Фердинанд, Стамболийски, коминтерновските емисари на Москва у нас. Всеки от тези мъже по свой начин подтиснал християнската представа за човека, всеки от тях по свой начин впрягал себе си (а то значи: и своите последователи) в страстта да се погуби в името на нещо ново, в името на Годо, който ето, всеки момент трябва да се яви на хоризонта, но защо ли все не се появява. Дали натискът над съзнанието на милионите Адамовци от кал не е разрушил естествените механизми на обществения живот да се самоочиства от инфекциите и от отпадъка на човешката ни природа? Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната страст е нужна за тази простичка операция... О, не, не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към обикновеното наше човешко съществование, към растенията и животните, към облаците и пеперудите към всичко живо и неживо около нас.

  Човекът като че са го предвидили единствено за пълнеж, вътък, за груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е обаятелна духовна материя. И защо ни внушават, че животът непрекъснато и непременно следва някаква важна посока? Сега и тук, докато съм на този свят, докато дишам, работя и мога да си позволя да мечтая: не е ли то основното, за да усещам разкоша, че съм жив и обичам! Разговорите ми с бога съвсем не са в молитвена форма, изпълнени са със съмнения и скептицизъм; нима виждате нещо ново в това!? Но те са моя си начин да надникна в себе си. Господ бог ми е необходим не като повелител, комуто да целувам краищата на наметката и трона Му, а като образ за съвестта на шест, седем или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да е – изкуството да се живее красиво и талантливо, смятам, е в хармонизирането на вътрешния подтик с нравствеността на битието – нещо, заложено още преди притчата за Сътворението на Света и на Адам от глина. Че какво са "свръхчовеците" на Ницше, ако не са образи на възгордяването! Ако сами не го съзнават, това извинява ли ги? Ако се преструват, че не съзнават каква идиотщина е да се надменен и самовлюбен, по-зле за тях.

  Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?

 10 oct. 1998

  Снощи си довлякох жигулата пред блока. Едната гума – спукана, акумулаторът – без ток (генераторът явно не зарежда). Това са засега моите си констатации. Не говоря за калпавата работа, за жълтия лайнян цвят, който бие на зелено и никак, ама хич не ми харесва, за грешките на автотенекеджията... Разбрахме се след петнайсетина дни да ида отново при въпросния Димо, че да пооправи някои грешки по покритието. Димо е 28-годишен, кара ВMW – тъмночервено, цвят металик, страхотно външно и вътрешно осветление, озвучаване, екстри, удобства. Четири тонколони вътре бълват писклива и мяукаща циганско-турско-сръбско-влашка чалга.

  Проживял в моя си живот кротичко и по съвест, кажи-речи, дваж повече от мангото-работар, не мога и да мечтая за възнаграждение на даскалския си труд поне колкото четвъртинка от кяра на Димо, ни пък че ще седна и аз някога зад волана на кола като неговата. Това е жалкото – че ме гризе завист и бесовете ми налитат не върху друг, а срещу мен си. Инак Димо ми е симпатичен: сериозен, експедитивен, най-важното – не си изпуска из очи изгодата. Знам какво ми взе в повече, ей тъй... сякаш нехайно, като недоглеждане уж – ама си трая. От четирите литра боя употребил само три; дадох му допълнително пари да купи още една кутия шприц-кит, а китосвал само с шприц-кита, който му занесох с боята. Дребна работа, а ми е чоглаво: защо ме прави на глупак, за сто лева се пазарихме, дотук ме е изръсил над сто и петдесет.

  Момченце, прогърмява ми в ушите, зарежи книжните занимания... Стани един Димо! Яж, пий и се весели, и ще си честит, и ще имаш и за приятели, ще си господар на себе си, ще помагаш на деца и роднини. А сега?! На щерките си какво даде?... Нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората наоколо ги гледат като сираци, даже и още по-зле – като съзнателно да си ги изоставил, никаквецо, заради книжките.

И ей го върхът на унижението – четири черни като кюмюр весели циганета тикат току-що боядисана, досущ като автомобилче от панаирджийската въртележка разбрицана една таратайка, по която всичко скърца, стърже, почуква, трака, тресе. Събота вечер. Чудесно лято. Сезонът на веселието и сладките авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на блестящи лимузини, ще те издухат дори само с присъствието си върху асфалта, и ти – с череп потънал между щръкналите раменца, свил се в така свидната своя разбрицана каручка, прекосяваш многолюдния празничен булевард по Пътя за Цариград като същински завалия, па и като нарушител на Правилника за движение и управление по пътищата на България. Да те оплакват ли, или да ти се смеят? Колко са изобщо вересиите, с които си се оправял криво-ляво в нескопосния си досегашен живот? И на кого да си пример? Пример... или посмешище... Боже мой!

  Материалното ти се плези от всеки ъгъл, от всяка фасада на благополучието, право в очите те прострелва, почуква те с пръст по челото: "Хей, къде ти е умът?! Живее ли някой в тази кратуна! Като си умен, защо си беден?" И що да отговориш? В планината, в пустинята, в манастир ли да се скриеш от обидния факт, че не си и от статистически нормалните?! От друга страна, дали този вечен недоимък в материалното не е цената да си в съгласие със себе си? Богат ли е бил Омир? А Сократ? А Паисий, Софроний, Любен Каравелов, Апостола Левски, Ботйовъ, Петко Славейков, Алеко или Вапцаров! Тези чудесни мечтатели сред българите* нима са тънели някога в разкош! Повечето – недохранени, дрипави, скитащи, човеци, дето не ги свърта на едно място. Ето от тази обреченост чат-пат ти дотежава, а инак що, нима не си щастлив, че си такъв, какъвто си – в хармония със звездите, реките, облаците и пеперудите?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 noe. 2021

___
* И Омир, и Сократ в моите си размишления са преди всичко българи. Бел.м., tisss.