Склонността да предателствува е заложена в човешката ни греховна природа от малодушието, което винаги следва победителя, за да го обслужи. – Аноним (1947)
24.12.1999.
ФАЛШИВИТЕ ПРОРОЦИ (1.)
Четиво с продължение в обратен ред
Не бях виждал лицето му инак освен сгърчено в гримаса на притеснен човек, а с упорита нотка отвътре, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен. Три или четири пъти, може и да са повече, случи се да го виждам ту като човек, ударен от властта, минал през следствените изпитания в Държавна сигурност, ту като редактор на вестник и автор на сборник стихотворенийца с претенция да кажат нещо важно, ту като съгражданин в най-обикновен битов разговор, и все с усещане за тази негова сбръчкана душа!* По друг начин си обяснявах работите, ала ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, сам се захванал да буни бесовете у себе си. Гузната съвест вероятно го принуждава да напада, да хапе довчерашните приятели, само и само за да изпъкне колко силно е пострадал, но не се е предал. За родения в Плевен пловдивски дисидент Йордан Русков говоря (1926-2011), Бог да го прости!
Фактът! Преди години, привикан в Държавна сигурност с още двама твърде наивни храбреци, да отърве кожата, вероятно и от малодушие, изпява пред милиционерския следовател най-близкия си приятел, и не само го изпява, но му приписва неща, които не са и били, и приятеля му Николай Казанджиев (1929-2000) съдът осъжда на четири години затвор. След тригодишно лежане под ключ бившият конспиратор и враг** на държавата го пускат от затвора на свобода; подписал се да служи като информатор на същите тайни служби с такова едно страховито именце "Страхил", което не ми се щеше тук да споменавам. И какво се получава ли? Не знам какво се получава, но тази е тъкмо неосветената част от "романтичния блясък" на Славния Девети септември (1944), както и на еуфоричния блясък на Славния Десети ноември (1989)***. Поради что точно тези стремящи се да ни кажат върховни истини и откровения свише за нас – множество обикновени българи, заемат героическа поза като бойкото цигане, което представяло пред апапите в гетото пленяването на кораба "Радецки": "И вайводта Ботюв, кат я змъкна от гащите му оназ калъчката остра, му зъповяда на капетанина австралиец: Ей, туй гемийка – мойту!" Такъв го виждам дисидента Русев – как ми се муси насреща: "Какво знаете вий? Вий нищо не знаете".
Трийсетгодишен, женен, с две дечица, канех се да възирам от България. Всичко във вестника, където пишех като млад мъж, назначен на щат, от един момент нататък взех да гледам като Театър на абсурда. Колкото по-далеч съм от тази пасмина, мислех си, толкова по-слабо ще ме дразни овчедушието, ще разперя криле като някой албатрос и хей я къде Обетованата земя. Опитвах да си представя лъчезарен хоризонт някъде на Запад, да речем, в Швейцария: швейцарците швейцарски крави гледат, шоколадът им готин, часовниците – точни, не воюват швейцарците, не им се и налага тепърва да доказват на света колко са храбри, честни, интелигентни, чисти и уредни, как държат на своето и не посягат към чуждото. Нали от Средновековието се знае – най-добрите воини на света са швейцарските стрелци; а пък девизът на японските самураи гласи: "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което иде да покаже: ежат се, като японски петлета настръхнали, недоказали се, казано на моя си филибелийски жаргон: таралежат се леваците, само Слабата ракия ходи със свещ в ръка и си търси пердаха.
Размечтал се бях да се куртулиша от нашенския Театър на посредствеността. Четях стихове на американската чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст и ми светваше пред очи. Ами да! Да говори истина не е привилегия за когото и да било, а лично право на всеки от нас сам да реши кое е истина, кое – демонстрация. "Мехури от красноречие: това е всяка слава" – в писъмце до близък пише г-ца Емили. Повече ми харесва, обаче, и е подходящо за темата ми четиристишието й:
Колко е мрачно да си някой – и като жаба мокра – цял ден името си да квакаш –
пред възхитена локва...****
И си останах при своите, реших да не се правя на вегетарианец, като ги зарежа. 27.12.1999.
Глупаци ли сме, та ни водят за носа с приказките си за килим от рози и изобилие от дарове... утре, нейде в неопределеното грядуще? Пък живота си го живеем тук и сега, разпилян по разни сюжети като зрънца от броеница, и в тази броеница са бели, черни и всякакви по цвят зърна, какъвто е, простичко казано, светът. Тогава защо очакваме някое посолство у нас или от чужда столица да ни кажат какво следва? Защо сами да не отберем от миналото не тревите с мирис на барут и димяща кръв, а дъхави цветя, които да ни покажат как се живее за род и отечество, без да се мре, без онези познати честолюбиви образи (Раковски, Бенковски, Ботев) и пр.? За внушенията говоря, не за великите личности в Българската ни История.
Да вдигнем у себе си Пантеон на признателност към Героизма, но пък и да спрем да се сравняваме единствено с героя, че преклонението не бива да ни е превръзка през очите; защото няма нищо по-важно в живота ни сега и тук, застрашително оредяващи българи в границите на нечиста-несвята, макар в съвсем друг вид мечтана Република на равноправните достойни, честни граждани! Едва ли сме на брой даже пет милиона с българско самосъзнание, национална чест и достойнство. Тук е раят на мекеретата! 01.01.2000.
Ура-а-а! В третото хилядолетие подир Христа нахълтахме. Много джепане изпуцаха комшиите през Новогодишната нощ. То не бяха фойерверки, бенгалски огън, салюти, оглушителна канонада от изстрели, същинско бойно поле, да му се не види макар! Да му се не надяваш, как па толкова муниции скътал този притеснен и уж кротък народ!
Избиваме комплекса за малоценност, а, братя съотечественици, правим се на герои, що ли???? (Въпросителните са от тефтерчето на Васил Кунчев.) Темата за стопанина – антипод на ратая, на живеещия ден за ден случаен аргатин, е основна тема не само за християнската етика и философия; темата я разработват и агитатори на комунизма от Карл Маркс насам, като наблягат, че то не е теория – една от многото, ами Учение, т.е. нещо цялостно и съвършено, и грандиозно, ключ към тайнствата на обществения космос. Въоръжен с това учение, Чичо Вичо от село Гол тупан може да се кощопери пред изнежените интелигенти и всички т.нар. родни подлоги, измекяри и мекерета.
Подлога – уместна, красива дума като за случая. В подлогата се сере. Чух я за пръв път от чистак новичък демократ през август на 1990 г., когато човекът с дълбокия си звучен глас на преподавател в Музикалния пловдивски висш институт ме простреля: "Драги Бояджиев, ти си червена подлога", докато с показалец пробваше да ми бръкне в окото. Става то една душна надвечер в градинката между трите важни обществени институции за моя Пловдив: Аптеката, Кебапчийницата, Централната пловдивска жп-гара, в присъствие на друг светъл образ, който по-късно издаде стихосбирка, ако се не лъжа, под надслов "Синята метла": мотае ми се у дома с приятелско посвещение от автора. Третият в компанията ни беше синът на каменоделеца, издялал от сиенит Паметника на Съветската армия в Пловдив, някой си Иван Т. (1958). Иван Т. в онази 1990 г. бе здрав и як млад мъж, който явно гореше от желание да се разправи с мен, т.е. с подлогата. Затварям скобата за някогашните демократи, които тогава и сами се не разбирахме кой какъв е, кой за какво се бори. Минаха някакви си 20... 30 години и нещата се поизбистриха, демек, дойдоха си на мястото. Изясни се кой кой е, за какво се е борил. Поетът с онази синя метла**** мина през над половин дузина партии, бе и депутат на ГЕРБ – рецитираше бойки стихове от трибуната на Народното събрание, а онзи с навирения показалец си остана прост преподавател в музикалния ни институт.
Прилагайки христовия модел за добродетелен живот, "партаецът", или марксистът, ако предпочитате... ей така префасонира нравствените норми, че като краен стремеж надделява не Човеколюбието, не Любовта в широкия смисъл на думата, а надделява Антагонизмът, Враждата, Тоталното противоборство и противопоставяне: или те, или ние, среден път няма, мамицата им вражеска. Фалшивият праведник кълне и днес от името Божие, и днес следва собствената си представа, че е специален пратеник. Има го и в другите световни религии този образ на злобния агитатор. И при соца, и днес в Иван-Костовата партия Демократи за силна България посветеният в правата вяра се уповава на усвоения от йезуитите демонизиран образ на врага, жизнено необходимия за равновесието му на тъпанар образ на врага. За да плува в свои води, партийната, в случая: Костовистката мания, съветва агитпропчиците си: Унижи опонента, закрещи му, че е Враг на народа... и повтаряй, повтаряй, повтаряй този крясък до разграждане физическо на врага от личната му собственост до личността на собственика, т.е. до екзекуцията*****. И тъй пак стигаме до гробокопачите на Карл Маркс и неговите хора на Запад и на Изток.
** Вж. https://bnr.bg/plovdiv/post/100390801/syvremennici-si-spomnyat-za-nikolai-kazandjiev-v-bibliotekata *** Свалят от власт Тодор Живков (1911-1998) на пленум на БКП от 10.ХІ.1989 г. **** Емили Дикинсън (1830-1886), сб. "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
Спас Гърневски громи Червения олигарх Георги Гергов
**** Спас Гърневски (1953) от с. Марково, Пловдивско е Поетът-кмет на Пловдив, после и депутат на ГЕРБ.
***** Според Корана, правоверният ще изпитва най-сладко блаженство, обзет от екстаз там, в Отвъдното, докато съзерцава от висотата на райските кефове съседът неверник как се пържи в огньовете на Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят в съдния ден". Бел.м.,tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (794.) 
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар