* Вж."Обръщение към
нацията", публикувано на първа страница в брой 3 на политическия вестник
"Демократическо знаме" от 7 юни 1990 г. След време на личния си имейл
получих съобщение от г-н Янков: "Бояджиев, ти си кръгъл идиот!".
** Хлъцнах от изненада, когато видях
Янко Янков (1944), колега от университета, който ме агитираше да пиша доноси
срещу месечно заплащане от 80 лв., колкото бе по онова време месечното
възнаграждение на баща ми – мебелист седми разряд в държавното предприятие
"Напредък". Същият г-н Янков на един от първите митинги на Съюза на
демократичните сили, разперил високо двете си ръце като орел преди излитане, екзалтиран, държа много пламенна реч срещу ченгетата и
комуниститепред парадния вход на Народното събрание. Доносниците и т.нар. водещи офицери от мистичния Шести отдел (политическата тайна полиция, или Гестапо) на Държавна сигурност първи се
преориентираха и обновиха, от трибуната и микрофона на всеки митинг в София и големите градове на България в еуфоричните първи седмици и месеци след Десети ноември 1989 г. първи се самообявиха за антикомунисти, демократи, борци за права и
свободи. Вгледате ли се в личната биография на мнозина лидери, анализатори, политолози или просто кресльовци по медиите, повечето от тях са бивши явни или подмолни доносници. Бел.м.,tisss.
– Трезвен съм като кисела краставичка. Не са
терзания това, а надежда, че нещо най-после и в България ще се промени към
добро.
– Забрави! Видя ли кой влиза в парламента при едни
избори и кой от всичките идиоти ще направи промените?
– Прогнозите са, за да те отчаят. Или им вярваш?
– Добре де, ти виждаш ли някого, за когото си
заслужава да се гласува?Като проценти не, ама като партии, дето влизат в
парламента, да. Защото все още няма нов играч на хоризонта. Демек, няма за кого да се
гласува.
– Сегашните политически дружинки няма как да свършат
промяната. Поне това е сигурно. Анджък в това е манипулацията
– да си кажеш: Добре, бе, познатото зло все пак си го знаем, пази, Боже, от
непознат някой нов тарикат! И си кютим, даже се питаме: Че що да ходя да
гласувам, като нищо не мога да променя?
– Добре де, ти виждаш ли някого, за когото си
заслужава да се гласува? Аз засега не виждам.
– И аз не виждам. Имай предвид, че чуждите посолства у
нас в момента също си вършат работата.
– Имам.
– На тях статуквото им е супер изгодно. Едва ли ще
допуснат елементарно да изгубят влияние в България и някоя нова политическа
формация да им обърка игрите. Русия, която може би наред с
еврейската държава Израел има най-опитна дипломация, работи почти скрито за
обикновения българин, докато Щатската дипломация е като слон в стъкларски
магазин – самонадеяна, надменна, и там всичко е налице. Най-реално, според мен,
ГЕРБ ще си смени лидера и ще продължи да води държавата ни към унищожение.
Колкото и странно да изглежда, мен в Русия ми е надеждата. Но и Руската
дипломация вероятно ще си смени протежетата у нас. БСП, ПП Атака, особено
Движението на Доган, ще им се наложи да заменят с нови играчи в политиката. За
такива като мен и теб най-добре ще е от протестиращите да бъде излъчен Общ
фронт. Не виждам друг изход. Един такъв нов политически играч ще обедини
енергията от протестите срещу ГЕРБ и може да обърка плановете на чуждите
емисари у нас и да им наложи да си преосмислят нещата.
– И аз мисля като теб. Ако двете сили не си изберат
нов играч… Все пак не са толкова тъпи да не виждат какво става.
– Имаш предвид Русия и Щатите може би? Защото
Евросъюзът едва ли ще си вдигне задника да сменя играчите си в нашия
политически цирк. А за Турция на Ердоган даже и не ми се мисли. За нас, българските
граждани, е шанс, че Турската дипломация си има проблеми на поне три фронта,
между които най-горещият им дерт е отношенията им с Гърция. Гърците не са
глупави, имат си стара стратегия и най-вероятно ще се възползват от Щатите и
НАТО. Същите навлеци, чиито военни бази на Гръцка територия прогониха преди
години.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 4 avg. 2020*
Илюстрации:
- Два знакови персонажа от "Престъпление и наказание".
- Надежда за нацията са младите граждани на България.
–––
* На този ден през 1900 г. в Пазарджик се ражда Борис Дявола, моят предприемчив и лют дядо, баща на майка ми Надежда, който не цепеше басма никому и беше серт характер, но типичният стопанин за мен.
"Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..." Библия, из Притчи Соломонови
30.05.1999. СЪДБИ, ЛИЧНОСТИ...
Врабците посвикнаха с мен, не се плашат, кацат по
балкона, спускат се да кълват трохи от снощната ми вечеря. Оченцата им блестят като мъниста любопитно, ама и крадливо. Котаракът ми... и той не ги плаши кой знае
колко: заема стойка на ловец, сниши се, припълзи, отскочи рязко, леко, но
не! Не става за убиец, въпреки че жив е у него хищническият нагон. Гладен е
за месо, а не му спори с врабците. Израснахме като поколение от аквариум. Дават
ли ни – вземаме; не ни ли дадат – роптаем, и пак чакаме наготово. Няма как да
настигна баща ми: че е бил в най-голямата касапница, във Втората световна война. Моите... то са
малки войни. А дали не живея наужким? Всъщност, няма междинни поколения. Ние
сме царе в собствения живот, от себе си най-много зависим.
Тези дни ходих до Пазарджик със сестра ми и
племенничката Емилия. Натоварих чувал и половина жито от наследствени градини
в местностите Комсалето и Азмъка край града, па после седнахме не у леля ми, а по мое
настояване седнахме да пием кафенце в мънзърко едно кафененце на съседната уличка. Ето
що разправи за рода леля. Нейната версия променя казаното дотук в тези записки – едно промени, друго допълва, няма да умувам кое е правдоподобно.
Защото във всеки род легендите и истината се застигат не за да си пречат,
а за да изяснят кое-що за нас, живите, да го направят по-разбираемо. И
тъй... За калугеровския корен. В центъра на
Калугерово, научавам, има плоча с имената на загиналите през османското "присъствие" местни българи. Сред бастисаните наши калугеровци, според леля ми Виолета, е изписано върху плочата и името на прадядо ми Ангел. Голям, як
род били Керемидовите. Не случайно този човек бил избран за кмет на селото
в най-усилните времена. Жена му Мария била толкова красива, че влязла в очите
на хайманосващите наоколо млади турчета, ергени и нехранимайковци. Следва вакханалната сексуална оргия, за която
леля ми – 66-годишна жена, нищо не рече. Същата Мария подир посичането на мъжа й се
установява в Пазарджик с невръстния си шестмесечен син Ненко. Задружният род на Ангел вероятно помогнал невредима да се отдалечи с пеленачето си.
Повече не се е омъжвала, макар да била доста по-млада от Ангел, предполагам – поне едно петнайсетина години. Домът й бил на улица "Тунджа" № 22,
който зная като имот на дядовата сестра "баба-леля Миче", баба за
мен, леля на майка ми, та така я наричах в най-ранните ми хлапашки години. Изправя се
пред дворната им портичка и крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо
Миче-е! Бабо-лельо Миче-е!" И тъй, докато не излезе от дъното на двора им сестрата на дядо ми Борис, или мъжът й дядо Гошо. Кучката им Соня беше зла, та зла, а синджирът й бе вързан с
халка за телта, провесена открай-докрай през двора. Умирах за черници, пък те
имаха черничеви дървета, лаком бях по тия сочни черници. Мъжът на
"баба-леля Миче" дядо Гошо – невисок, шкембелия и веселяк, държеше
дюкян за направата на каруци на площадчето срещу фурната на Пич-махала. Пред
очите ми, както си седеше, веднъж като за показ сглоби от букови трупчета колело за каруца. С наточена като бръснач тесла, друго нямаше
през това време в ръцете му. Направо факир!
Синът на Ангел и Мария Керемидови носел
прозвището Дявола, понеже една нощ прескочил през дувара у съседите, по-заможни хора, биволари, и
задигнал гъската, която се варяла в тенджерата им, па на всичкото отгоре пъхнал цървул да се вари. Бил
към двайсетинагодишен, пояснява леля Виолета, кога свършил тази магария. Усетили
го и уж нищо не му сторили съседите, но му лепнали прякора. Този Ненко е
роден в края на 1875 г. Издъхва в 1912 г. като доброволец във войната. Разболял се
от холера нейде по фронтовете на Беломорска Тракия или покрай Мраморно море. Там е и заровен незнайно къде. Бил 36-годишен. Оставил жена си Елисавета с двете рожби: 12-годишния Борис, и по-малката му сестра Мария, кръстена на някогашната хубавица от Калугерово, която задиряли чапкъните от околните турски махали.
В 1916 г. Борис се отделя от майка си, а в
1917 г. се жени. Строи си къща през един двор от двора на майка си на улица
"Тунджа" № 18*. Къщата му била кирпичена и на един кат, мизерна, но своя къща. За асъл българина открай време е ясно: почувства ли се достатъчно голям, сам се отделя от своите и първо дом ще си построи. Булка му става перущенлийката Невена от заможния до Април 1876 г. Хаджи-Трендафилов род. Пристануша била баба ми. Уж дядо я открадва, ама било
нагласено тъй, понеже заможният й род (заможни в миналото, оттам претенциите им вероятно) не склонил да я даде за жена на калугеровския сирак и внук на клания на мегдана за назидание Ангел Керемидов. Невестата била година
по-голяма от младоженика. "Нито един от вас (имаше предвид
братовчедите, третото котило, както си викаме на шега) не се е метнал
на него – рече леля ми Виолета. – Дядо ти беше окумуш (предприемчив), ама лют, много лют и буен, и бая невъздържан: псува, налита да се бие". По-късно, вече с многобройна
челяд, имал авантюра с някаква мома; иначе дяволски трудолюбив и взискателен, сербез българин на имота си, ама това, което не могат и досега
да му простят собствените му дъщери, е, че не ги жалел, жалел ги по-малко от аргатите и
калфите си. За отмъщение, що ли! – помежду си, зад гърба му го споменаваха не по име, не "тате", ами "Дъртия". Дъртия така, Дъртия онака, слушал съм дори и подир смъртта
му да го обсъждат ядовито помежду си трите му задомени вече щерки.
За Перущенския ни корен. Ето версията на леля ми
Виолета от Пазарджик. Когато в 1876 г. не турци, а помашки орди откъм
Смолянския край се спуснали като вълчи глутници, разграбили,
запалили селището, секли перущенци под мълчаливия взор на редовната Османска армия, обкръжила селището на въстаналите заможни и със самочувствие нашенци, бащата на баба ми Невена бил петгодишен. Изклали цялото
семейство, от рода – когото сварили, а за невръстното се застъпил бездетен някой си турчин. Рекъл: "Невръстно е, каква вина
има!" и го отървава от ножа. Осиновил го, изгледал го като свой син, въвел
го в търговията с фурми, маслини, портокали, мандарини. Като става двайсетгодишен
този Гьорги, турчинът му открил: "Не сме ти ние истинските родители,
твоите са долу по къра, в перущенските лозя заровени".
Гълъб и Невена, само че по турски, се казвали
този човек и ханъмата му. Та оттам роденият около 1871 г. Гочо х.Трендафилов
кръщава първите две от общо трите си рожби с тези преведени в българската им
версия имена. По-големият – Гълъб, е раждан около 1896 г. После се пръкнали Невена, раждана в 1899 г., и
най-малкото – Цвета, родена около 1904 г. Невестата на оцелелия Гьорги носи името
Спаска, което мен доста ми говори, защото и тя е перущенлийка. Била към пет години
по-млада от мъжа си, което ще рече: родена 1876-1877 г. Голяма била любовта помежду Георги и Спаса
(прабаба ми), много си се погаждали и бързо наново се замогнали. "Помня – каза леля, – мама разправяше, че баща им редовно пращал маслини и мандарини в сандъци
от Турция, дето въртял търговия. Като мъничка, играех си на двора в тези сандъци". По-късно, през 1917 г., вдовицата Спаса не скланяла да даде
голямата си щерка на дядо ми, 16-17-годишен, рекла, че бил фукара – сиромах, демек недостоен.
Кога починал прадядо ми Гочо от
Перущица? Вероятно през зимата на 1908-1909 г. Едва 36-годишен, заболява от скоротечна бронхопневмония и само за десетина дни свършил. Употребявал говоримия гръцки и турски, и заради миролюбивия му нрав перущенлии го ползвали за кадия: да им
решава споровете. Трийсетгодишна, жена му остава вдовица, живее сама с трите
си деца, но друг мъж стопанин не подирила. Силен ще да й е бил споменът от честития
живот с рано поминалия се неин съпруг. От Перущица не излязла. Там е и заровена, при костите на мъжа си.
Първородният Гълъб си взема за жена леко
момиче. Опитвали да го разубедят, а той, като да прихванал от баща си и благост, и сговорчивост освен разум, отвръща: "Тази ще ми е по-вярна от
която и да е друга! Не ви ща аз приказките, аз сърцето си слушам". И живял
честит и в сговор с жена си, която – казват – наистина била силно привързана
към него. Събрали се по времето на т.нар. Октомврийска
революция в Царска Русия 18-годишната кротка и мъдра Невена и 17-годишният своенравен щур и зъл Борис. Шест години били бездетни тези две полудеца-полумладежи, в 1923 г. се появява първата им рожба, Вяра. Според обремененото ми от какви ли не дати и исторически събития съзнание тази е знаменателна година: едно – с
Деветоюнския преврат и последвалото го Септемврийско въстание, и второ – с историческия глад в Поволжието и в цяла болшевишка Русия, когато
поради ред исторически причини и обстоятелства загиват милиони
селяни. Нарекли рядко красивата синеока и руса щерка Вяра.
Била сръчна, приветлива... Разбирам, легендите обикновено
работят с крайни определения, възможно е и да е истина. Вяра залинява от уплах 17-годишна. Изплашили я до смърт пощръклели биволета, когато се връщала една надвечер от стопанското училище в Пазарджик. За месец-два се стопила и издъхнала. Името й е предложено от Гълъб, големият брат на баба ми. Изглежда единствено в него е бил
готов да се вслуша непокорният ми дядо Борис, защото по-късно същият Гълъб го обръща към земеделието – посъветвал го да купува плодна земя и да я
обработва: зеленчукови градини, лозя, а не да се ограничава само с колоездачните
ателиета в Пазарджик и Перущица.
И се наредили петте им дечурлига, четири дъщери и син,
в разстояние на десет години, до 1933 г., когато се ражда леля ми Виолета, и
пак, според обременената ми памет, това е година, когато нацистите здраво поемат властта в ръцете си, а Хитлер в буквалния смисъл на думата вилнее над
своите бивши помощници в изкачването му към лидерския пост в партията.
Присъства на този странен разговор с леля ми сестра ми Ели. Когато излизахме от Пазарджик, в колата сестра ми
рече: "Батко, представяш ли си какъв късмет е това! Да не бил онзи бездетен турчин да отърве невръстното момченце от дръвника, сега нас нямаше да ни
има". Записвам тези работи и си мисля: наистина, колко случайно наглед,
колко обвито в мистерия е, че изобщо сме продължили да се раждаме ние,
българите. Имало род голям и заможен в някогашна Перущица, душманите затрили рода, а
ето – бездетен някакъв си мюсюлманин се явява сред сечта, спрял ръката,
посегнала да бастисва: "Стой! Това дете го остави, то вина няма, вземам го". И го отнася на бездетната си ханъма. Двайсет
години го храни, облича и възпитава като свой син. Въвел го в търговските си дела и тефтери,
дал му възможността да бъде самостоятелен, уравновесен, достолепен... а пък на
двайсетата година дръпнал го настрана: "Е, сине, гледахме те като наш, ала
други са ти тебе родителите". Не личи да го е делил от българите, нито от
християнската ни вяра, не личи да го е насилвал мюсюлманин да стане. Иначе защо този Гочо ще се отправи към Ерусалим хаджия да става! Какво е това, питам – великодушие да е, забравил ли е, че мюсюлмани са превърнали цветуща, с велико самочувствие и царстваща над съседните бедняшки християнски селца Перущица
в пепелище с беснеещи наедрели от мърша подивели песове и човешки кости, белеещи по синорите, може би още светят нощем из онези чудесни лозя? Не е лесно да отговориш, но урок
е; пък който има ум, ще разбере за какъв урок става дума.
А нима от малките войни помежду ни не побеляват косите,
не треперят ръцете, не се потят дланите ни, не носим рани и нямаме трагично загинали! Където съм, там е интересно! Докато се яви онази Чипоносата. Метър и половина на метър – толкова земица стига за един труп, т.е. мощите,
тленното, онова, което гние. И после какво остава, къде са героическата поза,
лудостта и романтиката, лакомията и любовните авантюри, егоизмът и идеалите,
страданията по глупости и бесовете? Когато вече беряла душа баба ми Вена се вкопчила с всичката си мъждукаща силица,
с двете си ръце в мазолестата длан на своя неверен съпруг, на дядо ми, и шептяла,
задавена от сълзи: "Не ме оставяй, Борьо! Не ща да умирам. С теб двамата харно си живеем".
Ако си задаваме от време на време тревожните въпроси, които изброих хаотично по-горе, светът, мисля си, ще стане малко по-уютно
място за живеене. Събрали сме се върху това парче пръст, камъни и вода,
което лети през Вселената, заобиколено от пустош. Събрали сме се сега и тук
– пътници на перона на една гара. За кратичко сме, защо да не се държим човешки
помежду си! Утре нас няма да ни има, няма да сме вече ние. Но сега, скъпи мои, животът пулсира,
изпълва ни с мечти, планове и тревоги, с нетърпение, с жажда, глад и суета от всякакъв
характер. Толкова е готино и интересно, толкова е хубаво да се живее подредено, чисто,
спретнато, с обич!
Как утринно свежо ние, родените подир
кървавата касапница и затова не особено склонни да я оценяваме като
престъпление поради присъщата си неопитност... как утринно свежо навлезе
комунизмът в душите ни!
Не мечтая безсмъртие и пътища леки, а ватенка топла за зимния ден. Безсмъртно нека остане навеки построеното тук, от мен!**
Да отречеш такива горди стихове, макар и от 1955 г., би трябвало да
си сляп духом или да си озлобен човек. Как иначе да отделя чудесното от Пеньо-Пеневата поезия, обрасло с всички показни атрибути на партийната насилена естетика и светоглед! С такъв деен патос са заредени купища българска нефелна словесност; само у Пеньо Пенев обаче този патос, вместо да
ми изглежда отвратителен, смешен – ме изпълва с горчивина за поругания горд
човек от село Добромирка, окръг Габровски. Могъщ талант, принесен в жертва нахалос! На всеки три стихотворения поне в две говори за врагове, за битки,
сражения, атака, фронт, карабини, куршуми, "убийци от Запад",
които "протягат лапи, готови за напад" (вж. поемата му "Родина" от 1953-1954 г.). И дали не е вече време да заговорим за гаврата
над Българското изкуство? Ужасно е да си представиш как канцеларски плъхове, убоги душици яхали творци от класа.
Душата ми не е модерен ресторант, за да гуляят в нея разни дами! Не искам да пилея гордия талант в дребнавости и лични, празни драми!
Писал го е на 26 април 1959 г., в нощта преди да си сложи край на живота. Ето друго, писано пак в същия онзи трагичен за националната ни Българска поезия час:
Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце! Спри! Ти туптя достатъчно! Нищо не откупва твойте удари! За въздишки недостойна е земята. Животът е горчивина и мъка – и нищо друго, и кал – светът!
Горкият Пеньо Пенев! И като си помисля с каква велика стръв ни навират в очите неразбираема за простосмъртния читател "висока литература", вече не знам какво да мисля. Изпедерастиха ни се поетите или нямам сетива за
единствено достойната за Нобелов лауреат мъглява, предназначена за много специални
ценители дълбока, по-дълбока и от Марианската падина в Индийския океан модна "трудна
лирика".***
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 3 avg. 2020
Илюстрации:
- Тайнствата на човешкия дух са от други измерения.
- По-наивни и прости ли са били от нас предците ни?
___
* На този адрес в Пазарджик днес има скучен панелен жилищен блок.
** Трийсет години рушат, разграбват и разпродават построеното от българите, и няма насита тази алчност и това невежество! *** Последните две изречения добавих днес, 20.ІХ.2006 г. Бел.м., tisss.
"Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..." Библия, из Притчи Соломонови
29.05.1999. БЕДНИ И ЩАСТЛИВИ
Тази крепка вяра в правотата на своето, което казвам, не ми харесва. Геният или графоманът говорят така убедено. Не съм нито Библията, нито Господ, че да бъбря истини
от най-последна инстанция. Като се позовавам на баща си в това или онова, ясно ми е, че – след като този мой баща беше обикновен простосмъртен, т.е. грешен както всички
хора човек, естествено е и аз да съм като него. Да, тъй е. И ми се нрави позицията на говорещ откъм низините. И колкото по-унижаван и мачкан, толкова по-зареден с енергия за
живот! Ако да не усещах съпротивата на средата, в която съм роден, възпитаван и
живея, всички онези нежни докосвания, които настояват: "Ти си сол, ти си
нищо, ти си само една подробност в пейзажа" – щях ли да ги нижа тези записки! Любомир Левчев има стих: "И в несъпротивлението падам като в
целувка без любов".
Трагично убитият в далечна Англия Георги Марков... Ами в неговата лаборатория престъпленията на жестоките властници тук е повод за съпротива. Бисерната мида превръща в благородна стойност и ценност онова, което я наранява и предизвиква потрес у нея. Благородното е уравновесено, нито крещи,
нито се зъби, не размахва юмруци, не се заканва, не изпада в опиянение от омраза. Или да се разпалваме като комунистически агитатор на митинг, като гьобелсов ученик пред тълпа кресльовци? В такъв случай защо да посягам към озлоблението и ненавистта – те нищо свястно не могат да родят освен фанатичното убеждение колко сме прави и колко призвани да въведем най-после ред, нов световен ред в объркания ни
хаотичен свят! Къде е тук смирението в мъдростта да се живее талантливо, подходът на стопанин? О, в никакъв случай не съм постигналият смирение, ала съм
убеден: фанатичната ярост, позата на праведник и светец, всичко
известно под клишето "революционна вяра и убеденост", "непоколебимо принципно
становище", "демократични свещени начала" и пр., нищо добро
няма да роди освен пак познати версии на надменността, на партайския рефлекс към човешката участ. Фашизмът или националсоциализмът, ислямският фундаментализъм на аятоласите, сръбският
шовинизъм, мракобесите, куклуксклановците от всички времена и епохи са духовни
близнаци. В актива им са крупни
престъпления, като преселването на цели народи, обричането на милиони човешки същества на глад (през 1921 и последвалите я години в Съветска Русия, и през шейсетте-седемдесетте години на века в континентален Китай, напоследък и в "революционна" Куба. И всичкото масово гладуване и смърт са, за да може армията да се
въоръжи с най-разрушителни технологии за изтребление. Ами онази стройна
система за репресии и за унищожение фактически на самото понятие "личност"! В
такива гигантски мащаби мероприятия, както е било при Съветския строй, както е било в
Северна Америка по времето на маккартизма, никога не са били така блестящо и творчески приложени.
И всичко дотук е основано
върху антагонизма, върху демонизирания образ на врага. Какво добро да очакваме от това зло драконово семе! То ни
се явява под необикновено привлекателни, красиви лозунги, но зад пищната фасада
се е стаило диво неуважение към човешката природа, див идеализъм от най-посредствен
вид. Не съм заразен от християнщина, съвсем не; попските лакърдии
не са мое амплоа. Не обичам блеенето на овцата, която се надява заради
смирението си на утешение и награда в Отвъдното, в райските селения на Аллах
или Дядо Господ. О, как кървят раните у мен! Колко пъти съм се будил от
проклетия въпрос нощем: защо ни смятат за наивници, нима сме неспособни да се защитим: точно ние, които сме с корени в Българската земя. Но не бих позволил чучело, което ме
отвращава, да ме превърне на свое подобие. На сивия кардинал, разпалващия огън между човеците, "врагът" му е жизнено необходим като слънцето, въздуха и водата за всяко живо същество*. Друго е, струва ми
се, основното в посланията на Иисус (ако го е имало Иисус) – не толкова опрощаваща, колкото
строга Любов и съчувствие към човека.
Сега и тук, в този мой живот, са ми неуредените стари сметки. И ще сторя, колкото ми е по силите,
лицемерът с лъжите и мракобесът в този тъй мимолетен отрязък от живота на цялата ни
цивилизация да разберат греха си, да се покаят, ако могат, ако имат духовна сила, т.е. достойнство. И не на площада да е покайването, а пред себе си, пред
генетичната ни памет като народ, като човечество. Колкото и отвратителни да
са делата им, те си остават мои събратя и аз много силно държа първо в себе си да възстановят уважение към себе си. И не ми носи удовлетворение да виждам как продължават да
лицемерят от гузна съвест, от бесове обзети, настръхнали против
всичкия народ, който не споделя участта им на самозванци. Че нали затова посягат
към власт, слава, богатство и белези на доволство: за да
подтиснат притеснението си с материално благополучие. "Ето, вижте! – сякаш
ехидничат. – Ние сме
успешни, понеже не само много, ами всичко недостижимо за вас сме постигнали в живота".
Наивно ли е, което казвам? Възможно е да е наивно. Но точно тази "наивност" ми носи равновесие. Не се кося дали тези записки ще стигнат
до своя читател. Каквото и да се случи, онзи, за когото са предназначени, ще ги
открие. Нямам намерение да им правя реклама. Пиша не за слава, нито за пари, нито за да си мия физиономията пред света, макар че – строго погледнато, бая суета и
самолюбие има в написаното дотук. Да, това съм аз. Да ме съди, който ще! От
себе си, и да искам, не ще избягам.
Снощи тук откриха тържествено с халостни гърмежи, с
илюминации "Европейски месец на културата". От 28 май до 1 август моят роден град става Културна
столица на Европа. Много любопитно, голям кеф, изключително приятно, но встрани от мен, защото хич не ме
касае. Ще попеят, ще порецитират, ще си покажат картините; ще се поразтъпчат върху сцената,
па ще отлетят по къщите си. Ще си останем пак насаме с мизерията, обитатели на работнически гета-спални комплекси, да метем и чистим след шарената артистична тълпа на шоумените, да подреждаме, доколкото можем в хайдушките времена за Балканите,
дома си, двора си и България извън кресливите моди, фетиши, кумири, настроения
и прочие суета. И ще си кажем някой бъдещ ден (или нощ) сбогом. Не вярвам в
прераждания. Ни в отвъдното овъзмездяване. Пък и да ги има, тези радости не ме греят. Мен тук си ми е гот – да усещам топлина и студ,
глад и насита за плътта и разума, да съм хем любопитен и лош на вид, разхвърлян из
подробностите на делничното, но и прибран в мои си драми, които ги нижа както
хлапенце реди фигурки от камъчета и мидени черупки на морския бряг.
Питам стар манго как живее сред смрадта, боклука, собствените си лайна и помия, сред бесните кавги, сватби, ядене, пиене, сред
кръщенетата, погребенията и щурите побоища на гетото Столипиново, а той, дълбоко,
искрено учуден, ми казва с широка усмивка: "О-о, тук ми е така хубаво, братко! Това тук е Раят за моята душа. Тук са ми
приятелите, жената, синовете, щерките, моите щури и палави дванайсет внука. Няма по-хубаво
място на света за мен".
Ще ме викне майка още със сапунените ръце на кръста: "Хайде! Идвай си. Време е вече. Я,
всички тук сме се събрали. Масата е сложена. Ей ги баща ти и баба ти Вена, дядо ти
Борис, калековците ти Ваньо от Исперих и Славчо от селото Крали Марко, Пазарджишко,
чичо ти Стефан от София, баба ти Динка изпълзяла изпод онзи там ненадписан гробищен камък край старопиталището в Лом – и тя, и твоите чичовци: Дончо от Харманли, Димитър от Старо Железаре,
Пловдивско, Атанас от онзи дом за откаченяци в Странджанско, или дявол знае къде – и
той, дето го затвориха при лудите, че приказвал бил против властта, с китарата
си е тук, подрънква и ги ниже пак неговите лакърдии за огнени мелници. И харманлийският
ти дядо Гьорги, и 17-годишната ми сестрица Вяра от пазарджишкото общинско гробище дошла сред нас с копринено русите си дълги коси и хубавите си сини очи – единственото русо,
най-красивото момиче, гордостта на Дяволския ни род, която ти не си виждал приживе, и те
всички питат за теб, моето момче. Хайде, прибирай се, къде ни се губиш още!" Ще й викна: Чакай още малко, само да си доиграя играта, ма! Па ще
засуркам боси пети из пепелака в сиромашката уличка "Ниш" (осем къщици сред дворчета с лехи зарзават и цветя), дето премина детството и ранното ми юношество, когато бяхме толкова бедни, Боже мой, но и толкова щастливи! Сантименталности... От тях ми иде силата. БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН На снимката най-долу:
1961 г. август на плажа край Китен с баща ми. Горе
вдясно във втората барака бе стаята, която наехме за 14 дни. Мотоциклетът NSU,
производство 1938 г., мотор с кош, с който дойдохме тук от Пловдив само двамата
с баща ми, беше паркиран пред прозореца ни край самия нос на крайбрежния
камънак от черупки на вкаменени миди. Майка ми и 7-годишната ми
сестра Ели допътуваха с междуградския автобус Пловдив-Приморско-Китен и още същия
ден се събрахме четиримата на плажната ивица. С фотоапарата "Цайс & Icon", зает от Бате
Митко, най-големия брат на татко, си направихме над три дузини снимки за
спомен от онова първо мое лято на море. На третия ден щях да се удавя на
десетина метра от плажа и от нашите, който се изтягаха на пясъка, но
премълчах, затаих това първо мое премеждие от срещата ми с морето. Мълчаливо
изпълзях от внезапната водна яма под нозете ми и се върнах при тях, ни лук
ял-ни лук мирисал. Треперех от преживения стрес, но не се оплаках, за
да не ми се скарат. И това ми беше урок, че мога и сам да се справя в коварна
ситуация. После даже бях горд със себе си, че не прихленчих, не се разкрещях за
помощ. Баща ми се губеше сам с фотоапарата на чичо ми и един ден се появи сред
нас с група от четирима австрийци, сред които млада двойка от висок момък и
любимата му, и Кампъл Винцент с поне двайсетина години по-младата му
годеница Рита. Оказа се, че виенчанинът Винцент, който бе набор на баща ми, са воювали 22-годишни един срещу
друг на фронта, оказали се по едно и също време в окопите на Втората
световна война през пролетта на 1945 г. За Коледните празници от Виена
получихме открита пощенска коледна картичка от Винцент и Рита, които по моите
спомени бяха изключително дружелюбни хора. А как се е разбирал баща ми с тези австрийци, на
какъв език са си говорили и как са се сприятелили, за мен и досега си остава тайна.
Пловдив, 2 август 2020 година
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 2 avg. 2020
Илюстрации:
- И никога да не ме отмине тази горчива чаша!
- Учи ли се храбростта, или е нещо генетично?
–––
* Над козирката към олимпийския 50-метров басейн в унищожената някога любима, най-посещавана от децата и младежта пловдивска лятна къпалня, където е сега подходът към Гребния канал и се мъдри само едно кафене, имаше подобен надпис за слънцето, въздуха и водата. Идиотите унищожиха плажа, нацвъкаха заплашителни табели никой да не посмее да се изкъпе в реката, в Гребната база и пр. При соца бяхме щастливи, че реката ни беше любовница и лятото по цял ден се гонехме, плувахме, скачахме и лудеехме из Марица и пясъчните й островчета. Бел.м., tisss.
"Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..." Библия, из Притчи Соломонови
28.05.1999. ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ
Над реката виси тънка утринна мъглица. Слънцето златее като в мъдра вълшебна приказка. Мъжката гургулица се скъса да гука, а зад улука край балкона на съседите писука новичкото поколение врабци. Това гнездо едва вчера подир обяд го зърнах; висят сухи треви като косите на момиче от ръждивите тенекии. Гнездо врабешко си имам и аз, само че на южната тераса. Природата е плътно наоколо, произвежда уют и суета. Колко преходни сме с цялата тази шарения, боричкане, пърхане, цвърчене, радост, грижи! Двайсетина години станаха, откакто живея в покрайнините на града. Не знам как стоят нещата при врабците и гургулиците, но между нас мнозина се преселиха в новичкото, по-кокетно от живота ни общинско гробище край шосето за село Рогош. Четох тези дни: общинарите планирали разширение и на този рай за нашите мъртви, а ковчезите и погребалният ритуал вече доста скъпо ще се плащат. Естествено! Европа бленувахме, а в Европа – и приятелството, и сиренето, и всичко останало, както от медиите умно ни внушават, става с пари, при това с много пари.
Кеворк Сахагян – арменецът с пикантните мухабети за някогашния наш роден град Пловдив: за чиновниците и бачкаторите от някогашните занаятчийските дюкянчета покрай и сред чаршията, за филибелийската бохема и интелигентен народ, барабар с платените луксозни курви, проститутките по изходите на града, знойните актриси от местния театър, градските чешити, хотелските потайности и супер-романтичните сексуални похождения на обикновения филибелия. Отиде си бай Кеворк, елегантен майтапчия. Женицата му ходеше година-две като сянка, силно отслабна, сбръчка се, прежълтя, залежа се, че си бе счупила крак и се наложи срещу заплащане жена да я обгрижва, в устата да я храни. Една утрин слугинята, яка селянка откъм ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката покрай съседния вход: издъхнала на бай Кеворк жената, дотук й била зле платената работа на слугинята, ех, зле платена, ама па хубава работа е слугинската, и сега накъде! Дали не зная друга болнава жена тъдява душа да бере, зарязана от рожби и внуци, от последни грижи да се нуждае?
Васил Новев – сто и двайсет килограма живо тегло, горещ почитател на гръцките песни и на тънки масали за грешни омъжени булки. Преливащ от присмехулство ей така, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите. Ракът го стопи до няма и четирийсет кила, а беше едва трийсетгодишен, трийсет даже още не ги бе изпълнил. Сирак, изоставен от майка си, а пък с баща уж неизвестен. Канехме се с него заедно да ходим до Харманли, да зърне онази, която живот му бе дала, но побягнала да се не разчуе, че го заченала едва 15-годишна от уважаван в дълбоката провинция семеен господин. Турихме в ковчега на Васко чисто новичко тесте карти за белот и ролковата му касета с любимите гръцки песни. Жена му Славея захваща една-втора-трета професия, докато стана специалистка по баничките. Помота се из внезапно отчужделия й шумен и пъстър град, докато позаякнаха трите й дечурлига, продаде апартамента на някаква гъркиня и май се прибра в родния си Кърджали.
Георги Гърев от втория етаж. Гогата беше работар водопроводчик; обичаше да си попийва, та вартбурга го караше жена му. Как па ни веднъж не пожела да седне като мъж зад волана?! В първите години, кога се заселихме на това пусто място накрай града, отвъд циганското гето, събирахме се с жените и с хлапенцата, ходехме си на гости; и Гогата току вземе да ми се сърди: "Пий бе, майка му стара! Ама ти нищо не пиеш. Ей така, локни си за блясък в очите на екс тези стотина грама. Гледай, гледай мен как се пие". И него ракът го стопи. Столът, който колегите от работилницата за театрални декори му бяха сковали, за да не сеща зверските болки, три години след смъртта му напомняше за Гогата Гърев – събираше паяжини на площадката между втория и третия етаж сред старите прашасали кашони с дрехи и купчина вехтории.
Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар и майстор по интериора. Ходи на гурбет чак в Либия, завърна се паралия и се премести в друг квартал. Заряза ни Илийката нас, дето няма как да не свикнем с крадливата цигания: с шумните тумби от Столипиново, с натрапчивата екзотика, която съпътства това весело и крадливо племе. Месец преди да си отиде от белия свят, Илия дойде една утрин да се сбогува с нас от чистичкото новичко кварталче, застроено върху бившия Хайван-пазар зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, завърна се при нас като при младостта си. Питам: Какво става, Илийка? Някога едър, сърцат мъж, налиташе да се пердаши с Дечо Докса – професионалния боксьор Неделчо Грозев, за когото легенди се носят, ама сега лицето му добило землистия цвят на обречените болни от рак. "Няма да ме бъде, Жорка – рече, – не ме иска животът. Четири къщи вдигнах, и кога реших, че ми е дошло времето и аз да си поживея, ей ме, виж! – две операции вече ми правиха, оскубаха ме сума пари, и нищо." Взе да плаче без глас. Тресат се кокалявите раменца, сълзички му се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка-а! Отивам си. Дойдох да се сбогуваме".
Стоил Веляков от петия етаж – елтехник, спец по хладилни инсталации. Сръчен, ама и май чапрашък – като го стегне шапката, завтече се на магистралата колите да стопира, че се били движели бързо. На семейство пенсионери от София, които за морето пътували, новичката лада приватизирал, зарязва двамата пенсионери пред областното МВР. По едно време бе събрал компания веселяци, самодеен оркестър с чалга-певица бяха решили да си направят. Включат ли електрическите си китари в 100-ватовата усилвателна уредба, паниците в бюфета ми един етаж по-горе казачок танцуват. Говоря му веднъж: "Защо си извадил тонколоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок след обяд не могат да спят и ми се жалват" (председател бях по онова време на кварталното ОФ-е), а той ме гледа с поглед на екзалтиран. "Чакам – рече – едни авери, с автобуса ще дойдат, а пък не знаят къде живея. Казал съм им по свръхзвуковата ми уредба да се ориентират". След смъртта му – дали ги имаше навършени трийсетте! – шушукаха, че го хвърлили пребит до смърт от висок етаж на милиционерско управление някъде в Хасково, но написали в протокола друго. Близките му дали посмяха да питат властта как сам ще се е хвърлил от високото? Отиде си техничарят Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, тъкмо прибрал се от психиатричната клиника в Баткун, Пазарджишко, а гърбът му – в кафеникави ивици като моряшка фланелка от побоищата с милиционерска палка или маркуч.
Да разправям ли още! Веднъж Мишо Берберов (1934-1988), като съм възкресявал епизоди от бита ми на коскоджа ми ти шеф на кварталното ОФ-е, местна версия на Бюро за жалби, претенции и отврат от крадци, цигания в Тодор-Живкова България, беше възкликнал: "Я зарежи хорските дертове, да не си Арменският поп, решавай – или се заемаш здраво с литература, или ще се правиш на квартален гений".
Събрахме се около и малко след януари 1979 г. българи от кол и въже. Долетяхме тук млади и угрижени, облъскани от несретния свой живот на сиромаси, а щастливи най-сетне, че вече си имаме свой дом, макар ведомствено жилище. Разсадиха ни по бетонните кафези и ето ни! – пуснали сме коренчета в бетона, децата ни, кажи-речи, пеленачета, когато се заселвахме, вече раждат нашите внуци. Ами ние! Ние май сме си все същите онези момичета и момчета – препускаме през въртопите и несретите, мъкнем трошици в човчица, сламки мъкнем за пълните с челяд гнезда. Ето я, тази е моята България, с която воюва т.нар. "елит на обществото" – хем воюва, хем ни пие с отровните си смукала кръвта, мозъка опитва да ни промива. И върти се животът, това виенско колело, сменят се управниците, сменя се властта, сменят се партиите, само обаче паразитите не се сменят. И ние сме си все на същия хал: все изнудвани, притеснени от растящите данъци, все по-високи такси, от скъпотията, безпорядъка, бандите крадци, от претенции на малцинства, които пак на нашия гръб живеят. Ние сме тези мълчаливи, вечно лъгани и вечно задължени на тази наша майка-мащеха, на Българската ни държава, управлявана всъщност от мекерета на чужденци, които мекерета нищо общо нямат с Отечеството. Останахме си сол на земята, и мизерията ни е доказателство, че честно сме живели с непрежалимите свои мъртви.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 2 avg. 2020
Илюстрации:
- По дигата на Марица с пеленачето Вера.
- Първият и петият от братята Бояджиеви.*
–––
* Харманлийските двама братя са с една и съща марка машини, Бате Митко (р. 1909) – с мотоциклет, купен от пилот чужденец малко преди Девети септември 1944 г., баща ми Кирил (р. 1922) – с мотоциклет, докаран в насипно състояние с конска каруца от село Старосел като купчина старо желязо, възстановен с много мерак и преустроен с предница и чупеща рама от BMW, обзаведен с кош, пак немска направа от 1943 г., пригоден за пясъците на Сахара, за армията на генерал Ромел. Върху цинкова пластинка отзад над годината на производство бе разперил криле орел с нацистката свастика в ноктите. Бел.м., tisss.
.jpg)
