ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (206.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (206.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

   30.05.1999. СЪДБИ, ЛИЧНОСТИ... 

  Врабците посвикнаха с мен, не се плашат, кацат по балкона, спускат се да кълват трохи от снощната ми вечеря. Оченцата им блестят като мъниста любопитно, ама и крадливо. Котаракът ми... и той не ги плаши кой знае колко: заема стойка на ловец, сниши се, припълзи, отскочи рязко, леко, но не! Не става за убиец, въпреки че жив е у него хищническият нагон. Гладен е за месо, а не му спори с врабците. Израснахме като поколение от аквариум. Дават ли ни – вземаме; не ни ли дадат – роптаем, и пак чакаме наготово. Няма как да настигна баща ми: че е бил в най-голямата касапница, във Втората световна война. Моите... то са малки войни. А дали не живея наужким? Всъщност, няма междинни поколения. Ние сме царе в собствения живот, от себе си най-много зависим.

  Тези дни ходих до Пазарджик със сестра ми и племенничката Емилия. Натоварих чувал и половина жито от наследствени градини в местностите Комсалето и Азмъка край града, па после седнахме не у леля ми, а по мое настояване седнахме да пием кафенце в мънзърко едно кафененце на съседната уличка. Ето що разправи за рода леля. Нейната версия променя казаното дотук в тези записки – едно промени, друго допълва, няма да умувам кое е правдоподобно. Защото във всеки род легендите и истината се застигат не за да си пречат, а за да изяснят кое-що за нас, живите, да го направят по-разбираемо. И тъй... За калугеровския корен. В центъра на Калугерово, научавам, има плоча с имената на загиналите през османското "присъствие" местни българи. Сред бастисаните наши калугеровци, според леля ми Виолета, е изписано върху плочата и името на прадядо ми Ангел. Голям, як род били Керемидовите. Не случайно този човек бил избран за кмет на селото в най-усилните времена. Жена му Мария била толкова красива, че влязла в очите на хайманосващите наоколо млади турчета, ергени и нехранимайковци. Следва вакханалната сексуална оргия, за която леля ми – 66-годишна жена, нищо не рече. Същата Мария подир посичането на мъжа й се установява в Пазарджик с невръстния си шестмесечен син Ненко. Задружният род на Ангел вероятно помогнал невредима да се отдалечи с пеленачето си. Повече не се е омъжвала, макар да била доста по-млада от Ангел, предполагам – поне едно петнайсетина години. Домът й бил на улица "Тунджа" № 22, който зная като имот на дядовата сестра "баба-леля Миче", баба за мен, леля на майка ми, та така я наричах в най-ранните ми хлапашки години. Изправя се пред дворната им портичка и крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо Миче-е! Бабо-лельо Миче-е!" И тъй, докато не излезе от дъното на двора им сестрата на дядо ми Борис, или мъжът й дядо Гошо. Кучката им Соня беше зла, та зла, а синджирът й бе вързан с халка за телта, провесена открай-докрай през двора. Умирах за черници, пък те имаха черничеви дървета, лаком бях по тия сочни черници. Мъжът на "баба-леля Миче" дядо Гошо – невисок, шкембелия и веселяк, държеше дюкян за направата на каруци на площадчето срещу фурната на Пич-махала. Пред очите ми, както си седеше, веднъж като за показ сглоби от букови трупчета колело за каруца. С наточена като бръснач тесла, друго нямаше през това време в ръцете му. Направо факир!

  Синът на Ангел и Мария Керемидови носел прозвището Дявола, понеже една нощ прескочил през дувара у съседите, по-заможни хора, биволари, и задигнал гъската, която се варяла в тенджерата им, па на всичкото отгоре пъхнал цървул да се вари. Бил към двайсетинагодишен, пояснява леля Виолета, кога свършил тази магария. Усетили го и уж нищо не му сторили съседите, но му лепнали прякора. Този Ненко е роден в края на 1875 г. Издъхва в 1912 г. като доброволец във войната. Разболял се от холера нейде по фронтовете на Беломорска Тракия или покрай Мраморно море. Там е и заровен незнайно къде. Бил 36-годишен. Оставил жена си Елисавета с двете рожби: 12-годишния Борис, и по-малката му сестра Мария, кръстена на някогашната хубавица от Калугерово, която задиряли чапкъните от околните турски махали.

  В 1916 г. Борис се отделя от майка си, а в 1917 г. се жени. Строи си къща през един двор от двора на майка си на улица "Тунджа" № 18*. Къщата му била кирпичена и на един кат, мизерна, но своя къща. За асъл българина открай време е ясно: почувства ли се достатъчно голям, сам се отделя от своите и първо дом ще си построи. Булка му става перущенлийката Невена от заможния до Април 1876 г. Хаджи-Трендафилов род. Пристануша била баба ми. Уж дядо я открадва, ама било нагласено тъй, понеже заможният й род (заможни в миналото, оттам претенциите им вероятно) не склонил да я даде за жена на калугеровския сирак и внук на клания на мегдана за назидание Ангел Керемидов. Невестата била година по-голяма от младоженика. "Нито един от вас (имаше предвид братовчедите, третото котило, както си викаме на шега) не се е метнал на него – рече леля ми Виолета. – Дядо ти беше окумуш (предприемчив), ама лют, много лют и буен, и бая невъздържан: псува, налита да се бие". По-късно, вече с многобройна челяд, имал авантюра с някаква мома; иначе дяволски трудолюбив и взискателен, сербез българин на имота си, ама това, което не могат и досега да му простят собствените му дъщери, е, че не ги жалел, жалел ги по-малко от аргатите и калфите си. За отмъщение, що ли! – помежду си, зад гърба му го споменаваха не по име, не "тате", ами "Дъртия". Дъртия така, Дъртия онака, слушал съм дори и подир смъртта му да го обсъждат ядовито помежду си трите му задомени вече щерки.

  За Перущенския ни корен. Ето версията на леля ми Виолета от Пазарджик. Когато в 1876 г. не турци, а помашки орди откъм Смолянския край се спуснали като вълчи глутници, разграбили, запалили селището, секли перущенци под мълчаливия взор на редовната Османска армия, обкръжила селището на въстаналите заможни и със самочувствие нашенци, бащата на баба ми Невена бил петгодишен. Изклали цялото семейство, от рода – когото сварили, а за невръстното се застъпил бездетен някой си турчин. Рекъл: "Невръстно е, каква вина има!" и го отървава от ножа. Осиновил го, изгледал го като свой син, въвел го в търговията с фурми, маслини, портокали, мандарини. Като става двайсетгодишен този Гьорги, турчинът му открил: "Не сме ти ние истинските родители, твоите са долу по къра, в перущенските лозя заровени".

  Гълъб и Невена, само че по турски, се казвали този човек и ханъмата му. Та оттам роденият около 1871 г. Гочо х.Трендафилов кръщава първите две от общо трите си рожби с тези преведени в българската им версия имена. По-големият – Гълъб, е раждан около 1896 г. После се пръкнали Невена, раждана в 1899 г., и най-малкото – Цвета, родена около 1904 г. Невестата на оцелелия Гьорги носи името Спаска, което мен доста ми говори, защото и тя е перущенлийка. Била към пет години по-млада от мъжа си, което ще рече: родена 1876-1877 г. Голяма била любовта помежду Георги и Спаса (прабаба ми), много си се погаждали и бързо наново се замогнали. "Помня – каза леля, – мама разправяше, че баща им редовно пращал маслини и мандарини в сандъци от Турция, дето въртял търговия. Като мъничка, играех си на двора в тези сандъци". По-късно, през 1917 г., вдовицата Спаса не скланяла да даде голямата си щерка на дядо ми, 16-17-годишен, рекла, че бил фукара – сиромах, демек недостоен.

  Кога починал прадядо ми Гочо от Перущица? Вероятно през зимата на 1908-1909 г. Едва 36-годишен, заболява от скоротечна бронхопневмония и само за десетина дни свършил. Употребявал говоримия гръцки и турски, и заради миролюбивия му нрав перущенлии го ползвали за кадия: да им решава споровете. Трийсетгодишна, жена му остава вдовица, живее сама с трите си деца, но друг мъж стопанин не подирила. Силен ще да й е бил споменът от честития живот с рано поминалия се неин съпруг. От Перущица не излязла. Там е и заровена, при костите на мъжа си.

  Първородният Гълъб си взема за жена леко момиче. Опитвали да го разубедят, а той, като да прихванал от баща си и благост, и сговорчивост освен разум, отвръща: "Тази ще ми е по-вярна от която и да е друга! Не ви ща аз приказките, аз сърцето си слушам". И живял честит и в сговор с жена си, която – казват – наистина била силно привързана към него. Събрали се по времето на т.нар. Октомврийска революция в Царска Русия 18-годишната кротка и мъдра Невена и 17-годишният своенравен щур и зъл Борис. Шест години били бездетни тези две полудеца-полумладежи, в 1923 г. се появява първата им рожба, Вяра. Според обремененото ми от какви ли не дати и исторически събития съзнание тази е знаменателна година: едно – с Деветоюнския преврат и последвалото го Септемврийско въстание, и второ – с историческия глад в Поволжието и в цяла болшевишка Русия, когато поради ред исторически причини и обстоятелства загиват милиони селяни. Нарекли рядко красивата синеока и руса щерка Вяра. Била сръчна, приветлива... Разбирам, легендите обикновено работят с крайни определения, възможно е и да е истина. Вяра залинява от уплах 17-годишна. Изплашили я до смърт пощръклели биволета, когато се връщала една надвечер от стопанското училище в Пазарджик. За месец-два се стопила и издъхнала. Името й е предложено от Гълъб, големият брат на баба ми. Изглежда единствено в него е бил готов да се вслуша непокорният ми дядо Борис, защото по-късно същият Гълъб го обръща към земеделието – посъветвал го да купува плодна земя и да я обработва: зеленчукови градини, лозя, а не да се ограничава само с колоездачните ателиета в Пазарджик и Перущица.

  И се наредили петте им дечурлига, четири дъщери и син, в разстояние на десет години, до 1933 г., когато се ражда леля ми Виолета, и пак, според обременената ми памет, това е година, когато нацистите здраво поемат властта в ръцете си, а Хитлер в буквалния смисъл на думата вилнее над своите бивши помощници в изкачването му към лидерския пост в партията.

  Присъства на този странен разговор с леля ми сестра ми Ели. Когато излизахме от Пазарджик, в колата сестра ми рече: "Батко, представяш ли си какъв късмет е това! Да не бил онзи бездетен турчин да отърве невръстното момченце от дръвника, сега нас нямаше да ни има". Записвам тези работи и си мисля: наистина, колко случайно наглед, колко обвито в мистерия е, че изобщо сме продължили да се раждаме ние, българите. Имало род голям и заможен в някогашна Перущица, душманите затрили рода, а ето – бездетен някакъв си мюсюлманин се явява сред сечта, спрял ръката, посегнала да бастисва: "Стой! Това дете го остави, то вина няма, вземам го". И го отнася на бездетната си ханъма. Двайсет години го храни, облича и възпитава като свой син. Въвел го в търговските си дела и тефтери, дал му възможността да бъде самостоятелен, уравновесен, достолепен... а пък на двайсетата година дръпнал го настрана: "Е, сине, гледахме те като наш, ала други са ти тебе родителите". Не личи да го е делил от българите, нито от християнската ни вяра, не личи да го е насилвал мюсюлманин да стане. Иначе защо този Гочо ще се отправи към Ерусалим хаджия да става! Какво е това, питам – великодушие да е, забравил ли е, че мюсюлмани са превърнали цветуща, с велико самочувствие и царстваща над съседните бедняшки християнски селца Перущица в пепелище с беснеещи наедрели от мърша подивели песове и човешки кости, белеещи по синорите, може би още светят нощем из онези чудесни лозя? Не е лесно да отговориш, но урок е; пък който има ум, ще разбере за какъв урок става дума.

  А нима от малките войни помежду ни не побеляват косите, не треперят ръцете, не се потят дланите ни, не носим рани и нямаме трагично загинали! Където съм, там е интересно! Докато се яви онази Чипоносата. Метър и половина на метър – толкова земица стига за един труп, т.е. мощите, тленното, онова, което гние. И после какво остава, къде са героическата поза, лудостта и романтиката, лакомията и любовните авантюри, егоизмът и идеалите, страданията по глупости и бесовете? Когато вече беряла душа баба ми Вена се вкопчила с всичката си мъждукаща силица, с двете си ръце в мазолестата длан на своя неверен съпруг, на дядо ми, и шептяла, задавена от сълзи: "Не ме оставяй, Борьо! Не ща да умирам. С теб двамата харно си живеем".

  Ако си задаваме от време на време тревожните въпроси, които изброих хаотично по-горе, светът, мисля си, ще стане малко по-уютно място за живеене. Събрали сме се върху това парче пръст, камъни и вода, което лети през Вселената, заобиколено от пустош. Събрали сме се сега и тук – пътници на перона на една гара. За кратичко сме, защо да не се държим човешки помежду си! Утре нас няма да ни има, няма да сме вече ние. Но сега, скъпи мои, животът пулсира, изпълва ни с мечти, планове и тревоги, с нетърпение, с жажда, глад и суета от всякакъв характер. Толкова е готино и интересно, толкова е хубаво да се живее подредено, чисто, спретнато, с обич!

  Как утринно свежо ние, родените подир кървавата касапница и затова не особено склонни да я оценяваме като престъпление поради присъщата си неопитност... как утринно свежо навлезе комунизмът в душите ни!

    Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
    а ватенка топла за зимния ден.
    Безсмъртно нека остане навеки
    построеното тук, от мен!**

  Да отречеш такива горди стихове, макар и от 1955 г., би трябвало да си сляп духом или да си озлобен човек. Как иначе да отделя чудесното от Пеньо-Пеневата поезия, обрасло с всички показни атрибути на партийната насилена естетика и светоглед! С такъв деен патос са заредени купища българска нефелна словесност; само у Пеньо Пенев обаче този патос, вместо да ми изглежда отвратителен, смешен – ме изпълва с горчивина за поругания горд човек от село Добромирка, окръг Габровски. Могъщ талант, принесен в жертва нахалос! На всеки три стихотворения поне в две говори за врагове, за битки, сражения, атака, фронт, карабини, куршуми, "убийци от Запад", които "протягат лапи, готови за напад" (вж. поемата му "Родина" от 1953-1954 г.). И дали не е вече време да заговорим за гаврата над Българското изкуство? Ужасно е да си представиш как канцеларски плъхове, убоги душици яхали творци от класа.

    Душата ми не е модерен ресторант,
    за да гуляят в нея разни дами!
    Не искам да пилея гордия талант
    в дребнавости и лични, празни драми!

Писал го е на 26 април 1959 г., в нощта преди да си сложи край на живота. Ето друго, писано пак в същия онзи трагичен за националната ни Българска поезия час:

    Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
    Спри! Ти туптя достатъчно!
    Нищо не откупва твойте удари!
    За въздишки недостойна е земята.
    Животът е горчивина и мъка –
    и нищо друго, и кал – светът!

  Горкият Пеньо Пенев! И като си помисля с каква велика стръв ни навират в очите неразбираема за простосмъртния читател "висока литература", вече не знам какво да мисля. Изпедерастиха ни се поетите или нямам сетива за единствено достойната за Нобелов лауреат мъглява, предназначена за много специални ценители дълбока, по-дълбока и от Марианската падина в Индийския океан модна "трудна лирика".***

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 avg. 2020

Илюстрации:

- Тайнствата на човешкия дух са от други измерения.

- По-наивни и прости ли са били от нас предците ни? 

___
* На този адрес в Пазарджик днес има скучен панелен жилищен блок.

** Трийсет години рушат, разграбват и разпродават построеното от българите, и няма насита тази алчност и това невежество!
*** Последните две изречения добавих днес, 20.ІХ.2006 г. Бел.м., tisss.