ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (205.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (205.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

   29.05.1999. БЕДНИ И ЩАСТЛИВИ 

  Тази крепка вяра в правотата на своето, което казвам, не ми харесва. Геният или графоманът говорят така убедено. Не съм нито Библията, нито Господ, че да бъбря истини от най-последна инстанция. Като се позовавам на баща си в това или онова, ясно ми е, че – след като този мой баща беше обикновен простосмъртен, т.е. грешен както всички хора човек, естествено е и аз да съм като него. Да, тъй е. И ми се нрави позицията на говорещ откъм низините. И колкото по-унижаван и мачкан, толкова по-зареден с енергия за живот! Ако да не усещах съпротивата на средата, в която съм роден, възпитаван и живея, всички онези нежни докосвания, които настояват: "Ти си сол, ти си нищо, ти си само една подробност в пейзажа" – щях ли да ги нижа тези записки! Любомир Левчев има стих: "И в несъпротивлението падам като в целувка без любов".

  Трагично убитият в далечна Англия Георги Марков... Ами в неговата лаборатория престъпленията на жестоките властници тук е повод за съпротива. Бисерната мида превръща в благородна стойност и ценност онова, което я наранява и предизвиква потрес у нея. Благородното е уравновесено, нито крещи, нито се зъби, не размахва юмруци, не се заканва, не изпада в опиянение от омраза. Или да се разпалваме като комунистически агитатор на митинг, като гьобелсов ученик пред тълпа кресльовци? В такъв случай защо да посягам към озлоблението и ненавистта – те нищо свястно не могат да родят освен фанатичното убеждение колко сме прави и колко призвани да въведем най-после ред, нов световен ред в объркания ни хаотичен свят! Къде е тук смирението в мъдростта да се живее талантливо, подходът на стопанин?

  О, в никакъв случай не съм постигналият смирение, ала съм убеден: фанатичната ярост, позата на праведник и светец, всичко известно под клишето "революционна вяра и убеденост", "непоколебимо принципно становище", "демократични свещени начала" и пр., нищо добро няма да роди освен пак познати версии на надменността, на партайския рефлекс към човешката участ. Фашизмът или националсоциализмът, ислямският фундаментализъм на аятоласите, сръбският шовинизъм, мракобесите, куклуксклановците от всички времена и епохи са духовни близнаци. В актива им са крупни престъпления, като преселването на цели народи, обричането на милиони човешки същества на глад (през 1921 и последвалите я години в Съветска Русия, и през шейсетте-седемдесетте години на века в континентален Китай, напоследък и в "революционна" Куба. И всичкото масово гладуване и смърт са, за да може армията да се въоръжи с най-разрушителни технологии за изтребление. Ами онази стройна система за репресии и за унищожение фактически на самото понятие "личност"! В такива гигантски мащаби мероприятия, както е било при Съветския строй, както е било в Северна Америка по времето на маккартизма, никога не са били така блестящо и творчески приложени.

  И всичко дотук е основано върху антагонизма, върху демонизирания образ на врага. Какво добро да очакваме от това зло драконово семе! То ни се явява под необикновено привлекателни, красиви лозунги, но зад пищната фасада се е стаило диво неуважение към човешката природа, див идеализъм от най-посредствен вид. Не съм заразен от християнщина, съвсем не; попските лакърдии не са мое амплоа. Не обичам блеенето на овцата, която се надява заради смирението си на утешение и награда в Отвъдното, в райските селения на Аллах или Дядо Господ. О, как кървят раните у мен! Колко пъти съм се будил от проклетия въпрос нощем: защо ни смятат за наивници, нима сме неспособни да се защитим: точно ние, които сме с корени в Българската земя. Но не бих позволил чучело, което ме отвращава, да ме превърне на свое подобие. На сивия кардинал, разпалващия огън между човеците, "врагът" му е жизнено необходим като слънцето, въздуха и водата за всяко живо същество*. Друго е, струва ми се, основното в посланията на Иисус (ако го е имало Иисус) – не толкова опрощаваща, колкото строга Любов и съчувствие към човека.

  Сега и тук, в този мой живот, са ми неуредените стари сметки. И ще сторя, колкото ми е по силите, лицемерът с лъжите и мракобесът в този тъй мимолетен отрязък от живота на цялата ни цивилизация да разберат греха си, да се покаят, ако могат, ако имат духовна сила, т.е. достойнство. И не на площада да е покайването, а пред себе си, пред генетичната ни памет като народ, като човечество. Колкото и отвратителни да са делата им, те си остават мои събратя и аз много силно държа първо в себе си да възстановят уважение към себе си. И не ми носи удовлетворение да виждам как продължават да лицемерят от гузна съвест, от бесове обзети, настръхнали против всичкия народ, който не споделя участта им на самозванци. Че нали затова посягат към власт, слава, богатство и белези на доволство: за да подтиснат притеснението си с материално благополучие. "Ето, вижте! – сякаш ехидничат. – Ние сме успешни, понеже не само много, ами всичко недостижимо за вас сме постигнали в живота".

  Наивно ли е, което казвам? Възможно е да е наивно. Но точно тази "наивност" ми носи равновесие. Не се кося дали тези записки ще стигнат до своя читател. Каквото и да се случи, онзи, за когото са предназначени, ще ги открие. Нямам намерение да им правя реклама. Пиша не за слава, нито за пари, нито за да си мия физиономията пред света, макар че – строго погледнато, бая суета и самолюбие има в написаното дотук. Да, това съм аз. Да ме съди, който ще! От себе си, и да искам, не ще избягам.

  Снощи тук откриха тържествено с халостни гърмежи, с илюминации "Европейски месец на културата". От 28 май до 1 август моят роден град става Културна столица на Европа. Много любопитно, голям кеф, изключително приятно, но встрани от мен, защото хич не ме касае. Ще попеят, ще порецитират, ще си покажат картините; ще се поразтъпчат върху сцената, па ще отлетят по къщите си. Ще си останем пак насаме с мизерията, обитатели на работнически гета-спални комплекси, да метем и чистим след шарената артистична тълпа на шоумените, да подреждаме, доколкото можем в хайдушките времена за Балканите, дома си, двора си и България извън кресливите моди, фетиши, кумири, настроения и прочие суета. И ще си кажем някой бъдещ ден (или нощ) сбогом. Не вярвам в прераждания. Ни в отвъдното овъзмездяване. Пък и да ги има, тези радости не ме греят. Мен тук си ми е гот – да усещам топлина и студ, глад и насита за плътта и разума, да съм хем любопитен и лош на вид, разхвърлян из подробностите на делничното, но и прибран в мои си драми, които ги нижа както хлапенце реди фигурки от камъчета и мидени черупки на морския бряг.

  Питам стар манго как живее сред смрадта, боклука, собствените си лайна и помия, сред бесните кавги, сватби, ядене, пиене, сред кръщенетата, погребенията и щурите побоища на гетото Столипиново, а той, дълбоко, искрено учуден, ми казва с широка усмивка: "О-о, тук ми е така хубаво, братко! Това тук е Раят за моята душа. Тук са ми приятелите, жената, синовете, щерките, моите щури и палави дванайсет внука. Няма по-хубаво място на света за мен".

  Ще ме викне майка още със сапунените ръце на кръста: "Хайде! Идвай си. Време е вече. Я, всички тук сме се събрали. Масата е сложена. Ей ги баща ти и баба ти Вена, дядо ти Борис, калековците ти Ваньо от Исперих и Славчо от селото Крали Марко, Пазарджишко, чичо ти Стефан от София, баба ти Динка изпълзяла изпод онзи там ненадписан гробищен камък край старопиталището в Лом – и тя, и твоите чичовци: Дончо от Харманли, Димитър от Старо Железаре, Пловдивско, Атанас от онзи дом за откаченяци в Странджанско, или дявол знае къде – и той, дето го затвориха при лудите, че приказвал бил против властта, с китарата си е тук, подрънква и ги ниже пак неговите лакърдии за огнени мелници. И харманлийският ти дядо Гьорги, и 17-годишната ми сестрица Вяра от пазарджишкото общинско гробище дошла сред нас с копринено русите си дълги коси и хубавите си сини очи – единственото русо, най-красивото момиче, гордостта на Дяволския ни род, която ти не си виждал приживе, и те всички питат за теб, моето момче. Хайде, прибирай се, къде ни се губиш още!" Ще й викна: Чакай още малко, само да си доиграя играта, ма! Па ще засуркам боси пети из пепелака в сиромашката уличка "Ниш" (осем къщици сред дворчета с лехи зарзават и цветя), дето премина детството и ранното ми юношество, когато бяхме толкова бедни, Боже мой, но и толкова щастливи! Сантименталности... От тях ми иде силата. 

  БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  На снимката най-долу:

  1961 г. август на плажа край Китен с баща ми. Горе вдясно във втората барака бе стаята, която наехме за 14 дни. Мотоциклетът NSU, производство 1938 г., мотор с кош, с който дойдохме тук от Пловдив само двамата с баща ми, беше паркиран пред прозореца ни край самия нос на крайбрежния камънак от черупки на вкаменени миди. Майка ми и 7-годишната ми сестра Ели допътуваха с междуградския автобус Пловдив-Приморско-Китен и още същия ден се събрахме четиримата на плажната ивица. С фотоапарата "Цайс & Icon", зает от Бате Митко, най-големия брат на татко, си направихме над три дузини снимки за спомен от онова първо мое лято на море. На третия ден щях да се удавя на десетина метра от плажа и от нашите, който се изтягаха на пясъка, но премълчах, затаих това първо мое премеждие от срещата ми с морето. Мълчаливо изпълзях от внезапната водна яма под нозете ми и се върнах при тях, ни лук ял-ни лук мирисал. Треперех от преживения стрес, но не се оплаках, за да не ми се скарат. И това ми беше урок, че мога и сам да се справя в коварна ситуация. После даже бях горд със себе си, че не прихленчих, не се разкрещях за помощ. Баща ми се губеше сам с фотоапарата на чичо ми и един ден се появи сред нас с група от четирима австрийци, сред които млада двойка от висок момък и любимата му, и Кампъл Винцент с поне двайсетина години по-младата му годеница Рита. Оказа се, че виенчанинът Винцент, който бе набор на баща ми, са воювали 22-годишни един срещу друг на фронта, оказали се по едно и също време в окопите на Втората световна война през пролетта на 1945 г. За Коледните празници от Виена получихме открита пощенска коледна картичка от Винцент и Рита, които по моите спомени бяха изключително дружелюбни хора. А как се е разбирал баща ми с тези австрийци, на какъв език са си говорили и как са се сприятелили, за мен и досега си остава тайна. 

  Пловдив, 2 август 2020 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 avg. 2020

Илюстрации:

- И никога да не ме отмине тази горчива чаша!

- Учи ли се храбростта, или е нещо генетично? 

–––

* Над козирката към олимпийския 50-метров басейн в унищожената някога любима, най-посещавана от децата и младежта пловдивска лятна къпалня, където е сега подходът към Гребния канал и се мъдри само едно кафене, имаше подобен надпис за слънцето, въздуха и водата. Идиотите унищожиха плажа, нацвъкаха заплашителни табели никой да не посмее да се изкъпе в реката, в Гребната база и пр. При соца бяхме щастливи, че реката ни беше любовница и лятото по цял ден се гонехме, плувахме, скачахме и лудеехме из Марица и пясъчните й островчета. Бел.м., tisss.