Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 1 август 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (204.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (204.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

   28.05.1999. ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ 

  Над реката виси тънка утринна мъглица. Слънцето златее като в мъдра вълшебна приказка. Мъжката гургулица се скъса да гука, а зад улука край балкона на съседите писука новичкото поколение врабци. Това гнездо едва вчера подир обяд го зърнах; висят сухи треви като косите на момиче от ръждивите тенекии. Гнездо врабешко си имам и аз, само че на южната тераса. Природата е плътно наоколо, произвежда уют и суета. Колко преходни сме с цялата тази шарения, боричкане, пърхане, цвърчене, радост, грижи! Двайсетина години станаха, откакто живея в покрайнините на града. Не знам как стоят нещата при врабците и гургулиците, но между нас мнозина се преселиха в новичкото, по-кокетно от живота ни общинско гробище край шосето за село Рогош. Четох тези дни: общинарите планирали разширение и на този рай за нашите мъртви, а ковчезите и погребалният ритуал вече доста скъпо ще се плащат. Естествено! Европа бленувахме, а в Европа – и приятелството, и сиренето, и всичко останало, както от медиите умно ни внушават, става с пари, при това с много пари.

  Кеворк Сахагян – арменецът с пикантните мухабети за някогашния наш роден град Пловдив: за чиновниците и бачкаторите от някогашните занаятчийските дюкянчета покрай и сред чаршията, за филибелийската бохема и интелигентен народ, барабар с платените луксозни курви, проститутките по изходите на града, знойните актриси от местния театър, градските чешити, хотелските потайности и супер-романтичните сексуални похождения на обикновения филибелия. Отиде си бай Кеворк, елегантен майтапчия. Женицата му ходеше година-две като сянка, силно отслабна, сбръчка се, прежълтя, залежа се, че си бе счупила крак и се наложи срещу заплащане жена да я обгрижва, в устата да я храни. Една утрин слугинята, яка селянка откъм ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката покрай съседния вход: издъхнала на бай Кеворк жената, дотук й била зле платената работа на слугинята, ех, зле платена, ама па хубава работа е слугинската, и сега накъде! Дали не зная друга болнава жена тъдява душа да бере, зарязана от рожби и внуци, от последни грижи да се нуждае?

  Васил Новев – сто и двайсет килограма живо тегло, горещ почитател на гръцките песни и на тънки масали за грешни омъжени булки. Преливащ от присмехулство ей така, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите. Ракът го стопи до няма и четирийсет кила, а беше едва трийсетгодишен, трийсет даже още не ги бе изпълнил. Сирак, изоставен от майка си, а пък с баща уж неизвестен. Канехме се с него заедно да ходим до Харманли, да зърне онази, която живот му бе дала, но побягнала да се не разчуе, че го заченала едва 15-годишна от уважаван в дълбоката провинция семеен господин. Турихме в ковчега на Васко чисто новичко тесте карти за белот и ролковата му касета с любимите гръцки песни. Жена му Славея захваща една-втора-трета професия, докато стана специалистка по баничките. Помота се из внезапно отчужделия й шумен и пъстър град, докато позаякнаха трите й дечурлига, продаде апартамента на някаква гъркиня и май се прибра в родния си Кърджали.

  Георги Гърев от втория етаж. Гогата беше работар водопроводчик; обичаше да си попийва, та вартбурга го караше жена му. Как па ни веднъж не пожела да седне като мъж зад волана?! В първите години, кога се заселихме на това пусто място накрай града, отвъд циганското гето, събирахме се с жените и с хлапенцата, ходехме си на гости; и Гогата току вземе да ми се сърди: "Пий бе, майка му стара! Ама ти нищо не пиеш. Ей така, локни си за блясък в очите на екс тези стотина грама. Гледай, гледай мен как се пие". И него ракът го стопи. Столът, който колегите от работилницата за театрални декори му бяха сковали, за да не сеща зверските болки, три години след смъртта му напомняше за Гогата Гърев – събираше паяжини на площадката между втория и третия етаж сред старите прашасали кашони с дрехи и купчина вехтории.

  Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар и майстор по интериора. Ходи на гурбет чак в Либия, завърна се паралия и се премести в друг квартал. Заряза ни Илийката нас, дето няма как да не свикнем с крадливата цигания: с шумните тумби от Столипиново, с натрапчивата екзотика, която съпътства това весело и крадливо племе. Месец преди да си отиде от белия свят, Илия дойде една утрин да се сбогува с нас от чистичкото новичко кварталче, застроено върху бившия Хайван-пазар зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, завърна се при нас като при младостта си. Питам: Какво става, Илийка? Някога едър, сърцат мъж, налиташе да се пердаши с Дечо Докса – професионалния боксьор Неделчо Грозев, за когото легенди се носят, ама сега лицето му добило землистия цвят на обречените болни от рак. "Няма да ме бъде, Жорка – рече, – не ме иска животът. Четири къщи вдигнах, и кога реших, че ми е дошло времето и аз да си поживея, ей ме, виж! – две операции вече ми правиха, оскубаха ме сума пари, и нищо." Взе да плаче без глас. Тресат се кокалявите раменца, сълзички му се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка-а! Отивам си. Дойдох да се сбогуваме".

  Стоил Веляков от петия етаж – елтехник, спец по хладилни инсталации. Сръчен, ама и май чапрашък – като го стегне шапката,
завтече се на магистралата колите да стопира, че се били движели бързо. На семейство пенсионери от София, които за морето пътували, новичката лада приватизирал, зарязва двамата пенсионери пред областното МВР. По едно време бе събрал компания веселяци, самодеен оркестър с чалга-певица бяха решили да си направят. Включат ли електрическите си китари в 100-ватовата усилвателна уредба, паниците в бюфета ми един етаж по-горе казачок танцуват. Говоря му веднъж: "Защо си извадил тонколоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок след обяд не могат да спят и ми се жалват" (председател бях по онова време на кварталното ОФ-е), а той ме гледа с поглед на екзалтиран. "Чакам – рече – едни авери, с автобуса ще дойдат, а пък не знаят къде живея. Казал съм им по свръхзвуковата ми уредба да се ориентират". След смъртта му – дали ги имаше навършени трийсетте! – шушукаха, че го хвърлили пребит до смърт от висок етаж на милиционерско управление някъде в Хасково, но написали в протокола друго. Близките му дали посмяха да питат властта как сам ще се е хвърлил от високото? Отиде си техничарят Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, тъкмо прибрал се от психиатричната клиника в Баткун, Пазарджишко, а гърбът му – в кафеникави ивици като моряшка фланелка от побоищата с милиционерска палка или маркуч.

  Да разправям ли още! Веднъж Мишо Берберов (1934-1988), като съм възкресявал епизоди от бита ми на коскоджа ми ти шеф на кварталното ОФ-е, местна версия на Бюро за жалби, претенции и отврат от крадци, цигания в Тодор-Живкова България, беше възкликнал: "Я зарежи хорските дертове, да не си Арменският поп, решавай – или се заемаш здраво с литература, или ще се правиш на квартален гений".

  Събрахме се около и малко след януари 1979 г. българи от кол и въже. Долетяхме тук млади и угрижени, облъскани от несретния свой живот на сиромаси, а щастливи най-сетне, че вече си имаме свой дом, макар ведомствено жилище. Разсадиха ни по бетонните кафези и ето ни! – пуснали сме коренчета в бетона, децата ни, кажи-речи, пеленачета, когато се заселвахме, вече раждат нашите внуци. Ами ние! Ние май сме си все същите онези момичета и момчета – препускаме през въртопите и несретите, мъкнем трошици в човчица, сламки мъкнем за пълните с челяд гнезда.
Ето я, тази е моята България, с която воюва т.нар. "елит на обществото" – хем воюва, хем ни пие с отровните си смукала кръвта, мозъка опитва да ни промива. И върти се животът, това виенско колело, сменят се управниците, сменя се властта, сменят се партиите, само обаче паразитите не се сменят. И ние сме си все на същия хал: все изнудвани, притеснени от растящите данъци, все по-високи такси, от скъпотията, безпорядъка, бандите крадци, от претенции на малцинства, които пак на нашия гръб живеят. Ние сме тези мълчаливи, вечно лъгани и вечно задължени на тази наша майка-мащеха, на Българската ни държава, управлявана всъщност от мекерета на чужденци, които мекерета нищо общо нямат с Отечеството. Останахме си сол на земята, и мизерията ни е доказателство, че честно сме живели с непрежалимите свои мъртви.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 avg. 2020

Илюстрации:
- По дигата на Марица с пеленачето Вера.
- Първият и петият от братята Бояджиеви.*
–––
* Харманлийските двама братя са с една и съща марка машини, Бате Митко (р. 1909) – с мотоциклет, купен от пилот чужденец малко преди Девети септември 1944 г., баща ми Кирил (р. 1922) – с мотоциклет, докаран в насипно състояние с конска каруца от село Старосел като купчина старо желязо, възстановен с много мерак и преустроен с предница и чупеща рама от BMW, обзаведен с кош, пак немска направа от 1943 г., пригоден за пясъците на Сахара, за армията на генерал Ромел. Върху цинкова пластинка отзад над годината на производство бе разперил криле орел с нацистката свастика в ноктите. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар