Отмина нейде с лятото на този ден сърцевината жълта, като жълтък в мъглата слънцето клони на Запад, ветрец косите роши пак, устата хладен въздух гълта и детски пръстчета небето с шоколад и восък цапат.
Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката стара, разтъпкваме се – няколко връстници по перона, и Пловдивската, боядисана във охра, тъжна гара край нас на купища изсъхналата шума гони.
Къде да идем, като иде пак неделя и отминал влакът, отсреща в закусвалнята сервират люта супа и като нас такива – неугледни, изгладнели чакат и всеки във балтона си се сврял като в хралупа!
Животът е това, дотук май поиграхме си доволно, опитахме от всичко и не беше никак скучно, днес купих си за зимата едно червено поло и смятам да се върна в себе си и да си врътна ключа. Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 16 noe. 2007 – edited by 5 dec. 2018
____ * От едноименното стихотворение на Соня Пехльова. Бел.м., tisss.
Баща ми, да беше жив, днес щеше да е навършил своя 3/4 век. В Стария завет петдесетгодишнината я празнуват с юбилей, а 75-годишнината...?! Този мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по
време, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде
хаотичен, каквато е изобщо младостта, неяснен и за самия себе си, сподирян от
пламенни желания, от какви ли не бесове. А и може би понеже той – който изглеждаше обикновен като тих ручей сред зелена морава, всъщност е една глъбина в
своето мълчание и привидно спокойствие. Какво ми е дал; какво ли съм взел от него – нямам представа, но не си го спомням инак освен вдаден в
работа.
Когато научил, че му се родил син, този тих, за мен непонятен в много отношения българин, противник на всякакъв род фукня и демонстрации, наел файтонджия да го превози през
центъра на Пловдив; но седнал не там, където се сяда, когато се возиш във файтон, а на капрата, до файтонджията; вдигал бутилка вино за поздрав, пеел. Не съм го чул глас да повиши, а да пее ще да е било цяло чудо.
Когато бях пет-шестгодишен, състезаваше се по мото-крос, ала нямаше особени
успехи. Другите се снишаваха зад кормилото, залепили буза за фара, той караше като поп на моторетка – изправен в кръста, с вдигнато чело, та с майка ми отдалеч го разпознавахме по бялото лице
сред оклепаните до уши надупени кросаджии.
Драго му беше да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид по-добър
от онзи вид, когато са били нови. Сам измайстори електрическа планя. И повечето
от нещата у дома бяха проектирани и изработени на дърводелския му тезгях. Пушеше много рядко: за салтанат, сякаш си придава важност. Карти не играеше.
Обичаше да играе шах. "Ела сега да те изпитам на шах!" – вика ме в хола на етажа, който купиха през първата година, когато заминах войник. И като падна две-три игри, усмихне ми се кротко – ехидничене, иронично заяждане,
грандоманско самохвалство нямаше у него: "Е-ей, ама ти никакъв
кършалък (отпор, демек) не ми даваш, бе!"
Не одобряваше женитбата ми, избора ми, но лоша дума не отрони. Насаме ми е
казвал: "Това женче за себе си не умее да се грижи, взел си го къща да
ти върти. Кой дявол те прати да се жениш чак в Добруджа! По-добре хич да не беше
учил в София, да те бях направил един мебелист".
Докато се състезаваше на мотокрос, в бараката ни за въглища на улица Ниш № 4 висяха окачени на гвоздей двата му състезателни номера, елипсовидни тенекета с цифри. Неговият номер беше 45, и в това откривам някакъв смисъл – през зимата и пролетта на 1945 г. е
бил на фронта край реката Драва. Имаше си кожено яке, ботуши с високи кончове и подметка от автомобилна гума, специално за
състезанията по крос. В онези години състезателното трасе обхващаше Трихълмието, Бунарджика, заобикаляха Альоша и стария Руски паметник-костница в чест на загиналите от 1877-1878 г., спускаха се по Пещерско шосе, Царския Остров, където прецапваха рекичката Дерменка, оттам до село Оризари, после покрай ресторант "Ловна среща", Матинчеви градини, Сарай-къра и обратно по Пещерска в посока Централната пловдивска жп-гара, булевард Руски и улица Иван Вазов.
Финалната лента беше опъната над плътната тълпа от зяпачи точно срещу старото Комендантство, встрани от Дома на народната армия.
Помня в дъждовно и кално време как пердашеха по Пещерско шосе край нашата уличка Ниш. Бях най-гордото
хлапе, макар никога да не съм се хвалил с баща си. Струпалите се от
двете страни на шосето гадаеха, подскачаха от крак на крак, мокри в противната снежна киша. И в
онзи момент, когато съм се усещал огрян отвътре, щастлив с моя толкова необикновен баща, ме перна с копачка Видко Троплев, внук на хазяите Цвета и Костадин Дърварови. Едно от двете рогчета на
мотичката се заби под окото ми, сякаш напомняне да не
се възгордявам. Белегът да ми напомня.
На един от състезателите – Георги Баев, Байката яздеше новичка
"ява", а чешките бяха по-бързи от повечето стари мотоциклети – нейде сред калищата на
Царския остров, му пада веригата. Баща ми бил зад него, задминал го, но спрял – върнал
се да му помогне. Никога не е бил първи. Веднъж, помня, завърши втори, веднъж – на пето място от трийсетината състезатели. За награда памучна риза донесе вкъщи.
Получавахме вестник "Патриот", местния "Отечествен глас", месечното издание "Авто-мото". В избата открих вързопи от
списания за наука и техника, пожълтели, умирисани на мухъл. Странни работи
виждах на картинките: дирижабъл, танкове, самолет с причудливата форма на галош, оръдия, кораби, торпедо, подводница.
Една от последните му снимки някъде сред Родопите, когато е 60-годишен, го е съхранила възседнал магаре и ръката – вдигната за поздрав. Най-хубавото на тази снимка е усмивката му на слънчев кротък човек. За снимката майка ми,
вече подир смъртта му, рече веднъж: "Виж! Не ти ли прилича на Христос?
Същински Христос".
Не бе набожен. "Набожен" и до днес ми се струва смешна, иронична дума,
нещо като думата "лицемерие". Но на дъното
на дървена кутия с личните му документи под ордена за храброст, след като така ненавреме си отиде от нас, открих цветна картичка с изображение на Господ с почерка на майка му – баба ми Господинка, от януари 1945 г. да се пази. Носил я изглежда до сърцето в джоба на
войнишката си куртка, че беше сгъвана на четири и дрипава по краищата.
Никак не му се ходило на война. От петима братя той, най-малкият,
най-нежният, само е бил на самата фронтова линия. Майка ми разправяше, че го предложили
за орден І степен; в последния момент орден за храброст І степен отредили за ротния
му командир – посмъртно, а оживелия редник получил същия орден, но II степен.
За войната у дома не се говореше. Веднъж, когато го подпитвах по-настойчиво,
отряза ме: "Какво ме врънкаш? Това беше касапница. Първата седмица от вонята
на трупове само повръщах, не можех ни да ям, ни нощем да спя". Обичал живота. О, как го обичал! Не мога да си го
представя обезверен, отпуснал ръце. Но неговата самоувереност не бе дразнеща.
Казваше усмихнат като дете: "На стари години, ако не мога друго, семки ще
продавам с ей това кантарче". Кантарчето, с което смяташе да поминува в немощта си, и сега е долу, в избата на старата къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.
Рекъл веднъж на майка ми: "Не мога да си
представя друг мъж да те прегръща. Случи ли се това, двама ви ще убия, а после ще
свърша и със себе си".
Когато болките му вече станали непоносими и полекичка умирал, десетина часа преди
смъртта, в камионетката, с която го придружавахме към
софийската клиника Пирогов, извръща глава да не видим
сгърченото му от болки лице. Докато майка ми и сестра ми тихичко нещо си шепнат, виждах как, оросен от пот, мърда устни – без глас, мълком крещеше:
"Оле-ле, майчице!" Този мой баща издъхна сам, без близък човек наоколо. Затова от дън душа намразих лекарите и касапския им манталитет след неговата смърт.
Изолираха го от нас и от света, докато беше в съзнание, ала безпомощен, във варосана някаква тяхна си клетка на преизподнята.
До последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не беше тегоба, а
привилегия на здравия и жизнен българин.
В деня, когато колата избухва в пламъци, станали сутринта в четири, да идат до вилата на сестра ми над близкото до Пловдив село Белащица да завардят ред за водата и да полеят
лехите с доматения разсад. В осем оставил майка ми, слязъл до града да обиколи адресите по подадените до мебелния магазин на бул. Малчика рекламации. Навсякъде минал, само в милиционерския блок 51 на район Тракия (срещу пощата) хората не си били вкъщи. Качил се пак на вилата; този път със себе си взел и Кирил – мъжа на
сестра ми. Към един по обяд тримата слезли в Пловдив, набрал грозде от
асмата и рекъл на майка ми: "Как да седна да обядвам, докато
не видя какво им е на онези хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще
видя и тази рекламация, и се връщам".
На втората година след смъртта му заварих в дома им непознат едър и грубоват мъж на
масата във всекидневната. Седи на бащиното място наметнат с домашната жилетка на баща ми, а майка ми на мивката мие паници зад полуоткрехнатата
врата на кухнята...
Мир на праха ти, мили мой мълчаливецо! 23.08.1997.
Кога на богатите им се удава възможност да мечтаят! Докато си пожелаят нещо, и то кацнало на масата им. Бедният мечтае; и колкото по-дълго, толкова по-красиво.
Мина й представлението на Re. Излъчваха го и по националната ни телевизия, та го записах на видеото вкъщи. Седим
след концерта й двамата с нея в кокетно кафе сред тиха уличка встрани от големия шумен булевард между Сточна гара и Тунела под Древния Римски
театър. Собственикът вероятно – двайсетинагодишен нахакан момък, прави
демонстрации, май за да го забележим ли, що ли. Мята тъпи шегички на висок глас и си се хилоти, качи си
краката на съседната маса (по хамерикански). Подхвърля тарикатски реплики с
претенция за остроумие към пиянде – то пък на третата маса от общо четирите. Задява се с девойчето
зад бара в преустроения за кафене бетонен гараж. Накъсо, след като
телевизионната камера поне в една трета от времето, докато Re. бе на сцената, я снимаше, глупакън сега ми изглеждаше два пъти по-неприятен от конска муха.
И си рекох: българинът е в състояние от нищо с
много мерак и усилия да направи нещо хубаво, а после сам да го съсипе и срине. Хубав ден. Свежо. Въздухът резлив. Носи се ароматът от
дворчетата и от скоро развилите се люлякови храсти наоколо. И греещата лъчезарна Re, разтоварила се от
напрежението на сцената. И се появява тогава Негово величество Досадникът и започваш да се питаш: аз какво
правя тук?
Бяхме си го харесали това кипро кафененце, но тази подробност развали всичко. 06.07.1997.
За сборника "Кардиф"* продавач на сергия, някогашният й даскал
по българска литература, правил аналогия със стила на Вапцаров, а местният поет Иван Вълев от Стрелци, село на 40 км. от Пловдив, някогашен редактор в местното издателство, важно-важно се произнесъл пред Re. за текстовете ми: "Това е стилът на Кавафис". Сергиджията,
след като около час развивал философските си възгледи относно съдбата на хубавите жени и щастието,
подметнал между другото, че много странно, но за първи път милият открил у Re. излъчването на продавачка на хот-дог. Демек, що се интересува как възприемали стиховете ми тези двама продавачи на книги.
Бясна бе моята аристократка с благородническа кръв. По бащина линия се явява баронеса в Австро-Унгарската империя, чичо й Патрик – музикант от виенски бар, в чест на раждането й композирал мелодия.
Изгълтахме в 40-градусовата жега общо три шишета кока-кола, както се изрази
тя, "в унес от това определение за продавачката". За гомнарски бръмбар най-добра ще да е гомнарската бръмбарка, успокоявам я, макар двамата с бясната Re. да нямаме нищо против продавачките на хот-дог естествено.
Прав е поетът Вълев, че в сборника "Кардиф" има май нещичко от
Константинос Кавафис. Но пак там някой би могъл да открие със същия успех и заемки
от Сесар Вальехо, Албер Камю (нищо, че е прозаик), Маркес, Жак Превер,
Лорка, Сафо и от всичката ни най-обща родна представа за древноелинска лирика, за прокълнатите френски поети Верлен, Маларме, Бодлер, Рембо, и както твърди колегата д-р на филологическите науки Невена
Ичевска, може би нещо и от Александър Вутимски; а защо не, бих попитал – и от
Димитър Бояджиев, Уолт Уитман, Пърси Биш Шели и Габриела Мистрал, Емили Дикинсън вкупом?!
Пак добре, че въпросният не ме е причислил към могъщата
плеяда съветски и родни певци на светлото бъдеще и най-хуманния от всички
общества строй. Виж, на стиховете на филигранния Венко Марковски
съвсем не съответства "Кардиф"! Но ровне ли под заглавието,
току-виж изскочили неколцина предтечи от лириката на
"смръщений Албион".
Изобщо, родни предвземки!
15.07.1997.
Библията е построена по каноните на лириката:
повторения, алегории, смислови обрати, лаконизъм, внушения, озвучени от образ
и картина. Например, в "Четвърта книга Мойсеева" (гл.24, ст.15-16) има такъв пасаж: "И мъж с отворени очи, говори оня, който чува думите
Божии, който притежава знание от Всевишния, който съзира видението на
Всемогъщия; пада, но очите му са отворени".
Ето и пример за поетически обрат в речта, който ми звучи
чудесно в "Пета книга Мойсеева" (гл.27, ст.2-3): "И
кога преминеш Йордан в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, постави си
големи камъни и ги измажи с вар; и напиши на тия камъни всички думи на тоя закон,
кога преминеш Йордан..."
Ами че това е началото на стихотворение! Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 3 dec. 2019
__
* Сборник стихотворения от 1998 г. Бел.м., tisss.
– Когато снощи те потърсих, Лили, оказа се, че няма те у вас... – Ах, Боже мой, къде ли пък съм била! Да, спомних си. Бях у съседа Спас. – То беше доста късно, казвам, късно, на гости през нощта кой ходи, кой? – Ех ти, с туй подсъзнание тъй мръсно на кръст ме разпна, ама че герой!
– Не-е, питам само. Търсих те за нещо, което ме измъчва тия дни. – Кажи, защо ме гледаш тъй горещо, че плувнах цяла в парещи вълни.
– За пръстенче дойдох да взема мяра, че при златаря щях да мина пак. – Това ли било? Как ме изненада! Че бива ли да шеташ в тоя мрак?
И прекосил си тез дълбоки преспи, през сто баира стръмни бил си път... – Как тъй защо, нима не се досещаш, за нас дори и бабите мълвят.
– Да бъбрят! Само глупости мърморят. Щом пукне пролет, твоя ще съм аз, почакай месец-два, че и отгоре, и подтисни проклетата си страст.
– Подтискам я, ала защо да крия, отлагаме тъй дълго оня миг, когато с вино и шише ракия у вас ще вляза като мил жених.
– Ще влезеш, ех! Мерак набрал си множко. Наградата тепърва предстои. – Да, миличка. Мечтая цели нощи и пред очите вечно си ми ти.
Дойдох, а тебе никаква те няма, сега от Спас ли да ревнувам аз?! – Това ли било! Ай, каква ли драма у тебе е избухнала тогаз?
Той болен е. Умира и се гърчи, тъй побелял, нещастен и проклет! Наложи се да го повивам в кърпи и във чаршафи, мокрени с оцет.
Да знаеш, снощи даже не съм спала и молих се за грешната душа. Не мигнах, мили, пуста опустяла, във сетния му час да го теша.
– Тешила си го, виждам! Вече зная, по гушката ти морави петна показват ми, че винаги накрая наяве истината е една.
– Не ми ли вярваш? Той сега умира, душа бере, на път за Оня свят... – Е да, затуй със вино и ракия почерпи ме, като да съм му брат.
И песни пя, и свири на китара, с момците се надборваше дори, та даже и кръчмарката ни стара прокле го в Ада вечно да гори.
На таз, която ми постла легло и приюти ме в тъмен час, макар без знатно потекло, направи да съм рицар аз, с коси обвивайки ме, Боже мой! – целувайки ме с нежна страст, макар – пехота, бита в бой, усетих, че съм рицар аз.
Превземах с плам гърди, корем, замрежил поглед, луд, в захлас, гласът й чувах покрай мен и по-любим не съм бил аз.
Щом в утрото на път поех към нови друми, с дързък глас до гроб във вярност й се клех... и все пак с други лягах аз.
Как лъгах я! О, как щурях в годините със зной и мраз, но само с нея, знам, че бях допуснат като рицар аз.
В оназ колиба някой ден
навярно ще се върна аз
и може би на колене
ще се покая с гузен глас.
Ще ми прости ли, Боже мой,
ще я намеря ли сама
пак нежна, тръпнеща от зной,
единствена за мен жена?
Ту в сняг, ту в декемврийски дъжд
край бедно някакво селце
сънувам се желан и мъж
в девичите й две ръце.
Съвсем не станах по-богат,
ни славен някога съм бил,
но и на път за Онзи свят
ще следвам образа й мил.
Затънал в кал до колене,
случайно ли съм я видял –
където и да съм, пак насаме
за нея спомням си с печал!
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 1 oct. 2009 – edited by 2 dec. 2018
___
* По едноименната балада на Робърт Бърнс: http://www.highviewart.com/izkustvo/devoykata-koyato-mi-postla-leglo-4978.html
Днешната българска интелигенция, хора от 25- до 80-годишна възраст, е продукт на условия, в които са подкопани етическите
стойности. С ореол на добродетелта се лансираха качества, които са атрибути на сляпата преданост, всеотдайност към канона за сметка на
човечността. Партийната "съвест" налагаше върховенство на партийната линия. Партията не греши; грешат отделни нейни членове, особено бившите свалени от постовете
им ръководители; иначе Партията винаги е права.
Чудно как интелигенцията, хора на науката,
изкуството, образованието, тъй да се рече, елитът на нацията, беше подлъган, омаломощен в мъртвата хватка на руския тип болшевизъм. Най-любознателното, най-будното далеч преди 1917 г. самичко се беше обрекло да славослови чужда на националния ни манталитет имперска сила. Защо? Твърде крехка е била тогавашната ни обществена култура; байганьовците развявали байрака;
забравени били предупрежденията на Левски и Стамболов да се прави разлика между
руския интелигент и руския имперски канцеларист.
Националната ни митология носи белези на общение или противостоене
с най-просветената държава на Ранното средновековие Византия, съхранила
респекта към Древността, философските легенди, изяществото на човеколюбивото начало. С всички уговорки и неприятни факти, Византия си остава еталон за просветената държава. Накратко, нашият интелигент от Възраждането до наши дни объркал две
разнородни понятия – роднинско чувство към Руския народ и
прехласването пред управленските метастази на мракобесието, които громят и задушават този сърцат, сърдечен и талантлив народ, чиято писмена, а и говорима реч е изградена върху старобългарска основа. Русия с
присъщата й склонност да внушава водещото си място в развоя на съвременната цивилизация е духовна рожба на нашите монаси.
Основен аргумент за привързаността на българина към Русия е Освобождението. Освободителната Руско-турска война освободи
българския орач и занаятчия от 80 процента земи, населявани от българи в
течение на хилядолетия. Някогашният най-предприемчив поданик на Османската империя, който със самочувствието на вещ стопанин шета из земите на три континента
и разполага с пазари за продукцията си, същият този наш прародител подир 1878 г. беше обграден с гранични полоси между билото на Стара планина и мочурищата край
Дунава в държава без самостоятелно политическо право, по закон подчинена
на руски чиновници и офицери. Доверчив и добродетелен по природа, нашият българин падал от клопка в клопка; следвайки идеала си, него все го ползвали като товарно
муле за чуждия интерес.
Няма безплатни обяди, даром на този свят нищо се не дава, а политиката е преди всичко форма на икономически сметки; и ако политикът призовава към
чувства, то е за да ни манипулира, а не от добро сърце. Добър политик е безскрупулният тип. Романтичната родна представа за единство между ефимерния аромат
на приятните настроения и блянове, от една страна, и материалния ни интерес
като нация – от друга, е неувяхваща вече сто и двайсет години сред нас. Свято й
вярваме ние, от пеленачето до президента на Републиката. А колко любопитно е наивник да гледаш как си мечтае да се
облажи нещичко покрай глутницата професионални играчи на политическия световен хазарт!
Нямам илюзии, че светът ще стане по-човечен, по-съвършен. Малко ли е, че все пак съществуваме, че ни има! Този свят и така си го харесвам – разпокъсван, лутащ се сред гигантската битка между Добро и Зло. Нима точно от
искри, изхвръкнали из тази битка, от исполинските й мълнии във вечното
противоречие не възниква енергията, зареждаща ни с
жизнелюбие и надежда?
Нашите хора прегърнали с душа и сърце красивата утопия, не
съзрели хищното лице под маската, увлекли значителна част от младите поколения.
И ги предадоха тези млади българи като жертвени агнета в обятията на руски емисари от типа Георги Димитров, Васил Коларов и менажерия апаратчици в партийната йерархия. Като милиони връстници от Източна Европа, и аз раснах с
легенди за историческия двубой с империализма; детството,
юношеството, младостта ми бяха осветени от т.нар. световна революция, от разобличаването на врага. Павлик Морозов, предал родния си баща
на тайната милиция (версия на нацисткоко гестапо), ни сочеха като образец, от него, напомняха ни, пионерчето и
комсомолецът трябва да се учи.
Евангелие ни бяха фантасмагориите на Владимир Илич и Йосиф
Сталин – Бащата на народите, вожд на световния пролетариат. И аз
повярвах на тези лъжи, защото бяха огрени от туберкулозния лик на 25-годишния
Христо Измирлиев от Кукуш, от крехката попригърбена фигура на 34-годишния
огняроинтелигент Никола Йонков от Банско, от чара на сладкодумния
професор-химик Асен Златаров, от трагичната осанка на българския генерал Владимир
Заимов, от изящните поети Христо Ясенов, Гео Милев, Сергей Румянцев, от разкошни
артисти в литературата ни, като Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Сергей Румянцев, Ангел
Каралийчев и пр. Из пепелака на Историята тези неслучайни личности ми бяха водачи.
Естествено вината си е само моя. И колкото и да съм бил непослушен, вярвах на моите мили учители, които чрез героически образи и сърцераздирателни сюжети рисуваха пред нас сияйния
образ на Партията и Великия СССР, световното щастие да те застрелят красиво като Йохан или Гаврош на барикада. Вярвах,
че победата в състезанията по вдигане на тежести и на футболния терен е победа
над Злото, т.е. над империализма. Вярвах, че – изкачвайки самоубийствено, пряко човешките сили най-високия връх на планетата, Христо Проданов – един достоен член на Партията от Карлово, родния град на Левски, побеждава световния враг. О, как вярвях!
Цял живот – от пеленките, са ме учели да ненавиждам богатството.
Мизерията бе моята майчица мила. Щастливец бях с мизерната си заплата на вестникар и
даскал. Гордеехме се да кажем, че сме от бедно работническо или селско
семейство. Преди българския трибагреник и над националното самолюбие, набиваха ни в съзнанието, длъжни сме да докажем на света, че сме
интернационалисти, верни на Комсомола и до смърт предани на БКП.
А може би нямам право да се чувствам лъган и предаден от
свои?!
Имаме си трески за дялане, това е несъмнено; но кога най-сетне ще
се научим да уважаваме правилата? Нали да си цивилизован означава да спазваш
договорите, които поемаш с всичките им пасиви и активи! Противна гледка са стремящите се със зъби и нокти да се
доберат до благоденствие. Как да разбере тази паплач, че животът е даден да
го живееш с достойнство! Внушават, че някой ни освободил, воден от състрадание и
добри намерения... Една война е предприятие с огромни залози. Всяка похарчена копейка, гологан, грош, цент предварително се пресмята какъв приход ще донесе в трезорите на банката.
Военното ведомство и на най-могъщата държава в никакъв случай не е в състояние
да пренебрегне онези тънки калкулации и рекапитулации, които се правят в
икономическите и финансовите държавни и частни канцеларии. Тогава защо се лъжем, че –
например, като рекъл Бенковски при вида на димящата в руини и пепелища Тракия:
е, издълбах пропаст между българите и Османския челебия, да заповядат сега
Европата и Русия... – та като рекъл тези думи нашият Гавраил Хлътев и – видите ли, онези хора презглава хукнали да ни освобождават!
Театро... То е само игра на въображението. Пък ние се
вживяваме до степен да крещим като онези възрожденски нашенски свахи от Вазовия роман "Под игото", дето пустосвали актьора, изпълняващ ролята "враг многострадалную Геновеву".
Дълбоки и силни са ни корените. И България не е просто изнежена несретница. Бъдещето, и преди всичко настоящето й, най-много от нас зависят, от умението и трудолюбието, от предприемчивостта и
старанието да живеем добросъвестно като стопани на имота си. Така
просперитетът на Иван и Драган става успех за цялата ни нация; защото който види
успеха на Иван и Драган, ще рече: ето тези са истинските българи, следователно порядъчни граждани на християнска Европа и на света.
Тук ни е мястото, на корена! Да не забравяме какви сме,
чии сме, да не се правим на руснаци или янки, своето да ценим, да престанем да чакаме снизхождение отвън, желаем ли
да ни ценят. Ако имаме неуспехи в едно или друго, причината помежду си първо да
дирим; а пък то важи както за изтеклите сто и кусур години, така и за ставащото
днес.
Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с лакърдии за огнени
мелници, килим от рози и вавилонски кули... утре, в неопределеното бъдеще! Животът се живее днес, разделен на епизоди като зърна от броеница. Тази броеница
има и бели, и черни, и всякакви зрънца, каквито са изобщо светът и животът. Тогава защо не отберем от Миналото си поуки, които
настройват не как героично се мре, а как талантливо се живее за род и
отечество! Преклонението също може да пречи. Ала тук и сега няма по-главно от нас – живите, оредяващите ден след ден, едва ли вече и пет милиона българи по род и език. Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 2 dec. 2018
Илюстрации:
- Типичен политически лидер сред 30 г. демокрация (горе);
- Ареал на нацията, най-древното местно население (долу).
.jpg)
.jpg)
.jpg)