Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6.)   

   
    Продължение

   22.07.1997. 

  Баща ми, да беше жив, днес щеше да е навършил своя 3/4 век. В Стария завет петдесетгодишнината я празнуват с юбилей, а 75-годишнината...?! 

  Този мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по време, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неяснен и за самия себе си, сподирян от пламенни желания, от какви ли не бесове. А и може би понеже той – който изглеждаше обикновен като тих ручей сред зелена морава, всъщност е една глъбина в своето мълчание и привидно спокойствие. Какво ми е дал; какво ли съм взел от него – нямам представа, но не си го спомням инак освен вдаден в работа.

  Когато научил, че му се родил син, този тих, за мен непонятен в много отношения българин, противник на всякакъв род фукня и демонстрации, наел файтонджия да го превози през центъра на Пловдив; но седнал не там, където се сяда, когато се возиш във файтон, а на капрата, до файтонджията; вдигал бутилка вино за поздрав, пеел. Не съм го чул глас да повиши, а да пее ще да е било цяло чудо.

  Когато бях пет-шестгодишен, състезаваше се по мото-крос, ала нямаше особени успехи. Другите се снишаваха зад кормилото, залепили буза за фара, той караше като поп на моторетка – изправен в кръста, с вдигнато чело, та с майка ми отдалеч го разпознавахме по бялото лице сред оклепаните до уши надупени кросаджии.

  Драго му беше да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид по-добър от онзи вид, когато са били нови. Сам измайстори електрическа планя. И повечето от нещата у дома бяха проектирани и изработени на дърводелския му тезгях. Пушеше много рядко: за салтанат, сякаш си придава важност. Карти не играеше. Обичаше да играе шах. "Ела сега да те изпитам на шах!" – вика ме в хола на етажа, който купиха през първата година, когато заминах войник. И като падна две-три игри, усмихне ми се кротко – ехидничене, иронично заяждане, грандоманско самохвалство нямаше у него: "Е-ей, ама ти никакъв кършалък (отпор, демек) не ми даваш, бе!"

  Не одобряваше женитбата ми, избора ми, но лоша дума не отрони. Насаме ми е казвал: "Това женче за себе си не умее да се грижи, взел си го къща да ти върти. Кой дявол те прати да се жениш чак в Добруджа! По-добре хич да не беше учил в София, да те бях направил един мебелист".

  Докато се състезаваше на мотокрос, в бараката ни за въглища на улица Ниш № 4 висяха окачени на гвоздей двата му състезателни номера, елипсовидни тенекета с цифри. Неговият номер беше 45, и в това откривам някакъв смисъл – през зимата и пролетта на 1945 г. е бил на фронта край реката Драва. Имаше си кожено яке, ботуши с високи кончове и подметка от автомобилна гума, специално за състезанията по крос. В онези години състезателното трасе обхващаше Трихълмието, Бунарджика, заобикаляха Альоша и стария Руски паметник-костница в чест на загиналите от 1877-1878 г., спускаха се по Пещерско шосе, Царския Остров, където прецапваха рекичката Дерменка, оттам до село Оризари, после покрай ресторант "Ловна среща", Матинчеви градини, Сарай-къра и обратно по Пещерска в посока Централната пловдивска жп-гара, булевард Руски и улица Иван Вазов. Финалната лента беше опъната над плътната тълпа от зяпачи точно срещу старото Комендантство, встрани от Дома на народната армия.

  Помня в дъждовно и кално време как пердашеха по Пещерско шосе край нашата уличка Ниш. Бях най-гордото хлапе, макар никога да не съм се хвалил с баща си. Струпалите се от двете страни на шосето гадаеха, подскачаха от крак на крак, мокри в противната снежна киша. И в онзи момент, когато съм се усещал огрян отвътре, щастлив с моя толкова необикновен баща, ме перна с копачка Видко Троплев, внук на хазяите Цвета и Костадин Дърварови. Едно от двете рогчета на мотичката се заби под окото ми, сякаш напомняне да не се възгордявам. Белегът да ми напомня.

  На един от състезателите – Георги Баев, Байката яздеше новичка "ява", а чешките бяха по-бързи от повечето стари мотоциклети – нейде сред калищата на Царския остров, му пада веригата. Баща ми бил зад него, задминал го, но спрял – върнал се да му помогне. Никога не е бил първи. Веднъж, помня, завърши втори, веднъж – на пето място от трийсетината състезатели. За награда памучна риза донесе вкъщи.

  Получавахме вестник "Патриот", местния "Отечествен глас", месечното издание "Авто-мото". В избата открих вързопи от списания за наука и техника, пожълтели, умирисани на мухъл. Странни работи виждах на картинките: дирижабъл, танкове, самолет с причудливата форма на галош, оръдия, кораби, торпедо, подводница.

  Една от последните му снимки някъде сред Родопите, когато е 60-годишен, го е съхранила възседнал магаре и ръката – вдигната за поздрав. Най-хубавото на тази снимка е усмивката му на слънчев кротък човек. За снимката майка ми, вече подир смъртта му, рече веднъж: "Виж! Не ти ли прилича на Христос? Същински Христос".

  Не бе набожен. "Набожен" и до днес ми се струва смешна, иронична дума, нещо като думата "лицемерие". Но на дъното на дървена кутия с личните му документи под ордена за храброст, след като така ненавреме си отиде от нас, открих цветна картичка с изображение на Господ с почерка на майка му – баба ми Господинка, от януари 1945 г. да се пази. Носил я изглежда до сърцето в джоба на войнишката си куртка, че беше сгъвана на четири и дрипава по краищата.

  Никак не му се ходило на война. От петима братя той, най-малкият, най-нежният, само е бил на самата фронтова линия. Майка ми разправяше, че го предложили за орден І степен; в последния момент орден за храброст І степен отредили за ротния му командир – посмъртно, а оживелия редник получил същия орден, но II степен.

  За войната у дома не се говореше. Веднъж, когато го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво ме врънкаш? Това беше касапница. Първата седмица от вонята на трупове само повръщах, не можех ни да ям, ни нощем да спя". Обичал живота. О, как го обичал! Не мога да си го представя обезверен, отпуснал ръце. Но неговата самоувереност не бе дразнеща. Казваше усмихнат като дете: "На стари години, ако не мога друго, семки ще продавам с ей това кантарче". Кантарчето, с което смяташе да поминува в немощта си, и сега е долу, в избата на старата къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.

  Рекъл веднъж на майка ми: "Не мога да си представя друг мъж да те прегръща. Случи ли се това, двама ви ще убия, а после ще свърша и със себе си".

  Когато болките му вече станали непоносими и полекичка умирал, десетина часа преди смъртта, в камионетката, с която го придружавахме към софийската клиника Пирогов, извръща глава да не видим сгърченото му от болки лице. Докато майка ми и сестра ми тихичко нещо си шепнат, виждах как, оросен от пот, мърда устни – без глас, мълком крещеше: "Оле-ле, майчице!" Този мой баща издъхна сам, без близък човек наоколо. Затова от дън душа намразих лекарите и касапския им манталитет след неговата смърт. Изолираха го от нас и от света, докато беше в съзнание, ала безпомощен, във варосана някаква тяхна си клетка на преизподнята.

  До последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не беше тегоба, а привилегия на здравия и жизнен българин.

  В деня, когато колата избухва в пламъци, станали сутринта в четири, да идат до вилата на сестра ми над близкото до Пловдив село Белащица да завардят ред за водата и да полеят лехите с доматения разсад. В осем оставил майка ми, слязъл до града да обиколи адресите по подадените до мебелния магазин на бул. Малчика рекламации. Навсякъде минал, само в милиционерския блок 51 на район Тракия (срещу пощата) хората не си били вкъщи. Качил се пак на вилата; този път със себе си взел и Кирил – мъжа на сестра ми. Към един по обяд тримата слезли в Пловдив, набрал грозде от асмата и рекъл на майка ми: "Как да седна да обядвам, докато не видя какво им е на онези хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще видя и тази рекламация, и се връщам".

  На втората година след смъртта му заварих в дома им непознат едър и грубоват мъж на масата във всекидневната. Седи на бащиното място наметнат с домашната жилетка на баща ми, а майка ми на мивката мие паници зад полуоткрехнатата врата на кухнята...

  Мир на праха ти, мили мой мълчаливецо!

   23.08.1997. 

  Кога на богатите им се удава възможност да мечтаят! Докато си пожелаят нещо, и то кацнало на масата им. Бедният мечтае; и колкото по-дълго, толкова по-красиво. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 dec. 2018