Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (4.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (4.)

   

   Продължение

  03.03.1997. 

  Днешната българска интелигенция, хора от 25- до 80-годишна възраст, е продукт на условия, в които са подкопани етическите стойности. С ореол на добродетелта се лансираха качества, които са атрибути на сляпата преданост, всеотдайност към канона за сметка на човечността. Партийната "съвест" налагаше върховенство на партийната линия. Партията не греши; грешат отделни нейни членове, особено бившите свалени от постовете им ръководители; иначе Партията винаги е права. 

  Чудно как интелигенцията, хора на науката, изкуството, образованието, тъй да се рече, елитът на нацията, беше подлъган, омаломощен в мъртвата хватка на руския тип болшевизъм. Най-любознателното, най-будното далеч преди 1917 г. самичко се беше обрекло да славослови чужда на националния ни манталитет имперска сила. Защо? Твърде крехка е била тогавашната ни обществена култура; байганьовците развявали байрака; забравени били предупрежденията на Левски и Стамболов да се прави разлика между руския интелигент и руския имперски канцеларист.

  Националната ни митология носи белези на общение или противостоене с най-просветената държава на Ранното средновековие Византия, съхранила респекта към Древността, философските легенди, изяществото на човеколюбивото начало. С всички уговорки и неприятни факти, Византия си остава еталон за просветената държава. Накратко, нашият интелигент от Възраждането до наши дни объркал две разнородни понятия – роднинско чувство към Руския народ и прехласването пред управленските метастази на мракобесието, които громят и задушават този сърцат, сърдечен и талантлив народ, чиято писмена, а и говорима реч е изградена върху старобългарска основа. Русия с присъщата й склонност да внушава водещото си място в развоя на съвременната цивилизация е духовна рожба на нашите монаси.

  Основен аргумент за привързаността на българина към Русия е Освобождението. Освободителната Руско-турска война освободи българския орач и занаятчия от 80 процента земи, населявани от българи в течение на хилядолетия. Някогашният най-предприемчив поданик на Османската империя, който със самочувствието на вещ стопанин шета из земите на три континента и разполага с пазари за продукцията си, същият този наш прародител подир 1878 г. беше обграден с гранични полоси между билото на Стара планина и мочурищата край Дунава в държава без самостоятелно политическо право, по закон подчинена на руски чиновници и офицери. Доверчив и добродетелен по природа, нашият българин падал от клопка в клопка; следвайки идеала си, него все го ползвали като товарно муле за чуждия интерес. 

  Няма безплатни обяди, даром на този свят нищо се не дава, а политиката е преди всичко форма на икономически сметки; и ако политикът призовава към чувства, то е за да ни манипулира, а не от добро сърце. Добър политик е безскрупулният тип. Романтичната родна представа за единство между ефимерния аромат на приятните настроения и блянове, от една страна, и материалния ни интерес като нация – от друга, е неувяхваща вече сто и двайсет години сред нас. Свято й вярваме ние, от пеленачето до президента на Републиката. А колко любопитно е наивник да гледаш как си мечтае да се облажи нещичко покрай глутницата професионални играчи на политическия световен хазарт! Нямам илюзии, че светът ще стане по-човечен, по-съвършен. Малко ли е, че все пак съществуваме, че ни има! Този свят и така си го харесвам – разпокъсван, лутащ се сред гигантската битка между Добро и Зло. Нима точно от искри, изхвръкнали из тази битка, от исполинските й мълнии във вечното противоречие не възниква енергията, зареждаща ни с жизнелюбие и надежда?

  Нашите хора прегърнали с душа и сърце красивата утопия, не съзрели хищното лице под маската, увлекли значителна част от младите поколения. И ги предадоха тези млади българи като жертвени агнета в обятията на руски емисари от типа Георги Димитров, Васил Коларов и менажерия апаратчици в партийната йерархия. Като милиони връстници от Източна Европа, и аз раснах с легенди за историческия двубой с империализма; детството, юношеството, младостта ми бяха осветени от т.нар. световна революция, от разобличаването на врага. Павлик Морозов, предал родния си баща на тайната милиция (версия на нацисткоко гестапо), ни сочеха като образец, от него, напомняха ни, пионерчето и комсомолецът трябва да се учи.

  Евангелие ни бяха фантасмагориите на Владимир Илич и Йосиф Сталин – Бащата на народите, вожд на световния пролетариат. И аз повярвах на тези лъжи, защото бяха огрени от туберкулозния лик на 25-годишния Христо Измирлиев от Кукуш, от крехката попригърбена фигура на 34-годишния огняроинтелигент Никола Йонков от Банско, от чара на сладкодумния професор-химик Асен Златаров, от трагичната осанка на българския генерал Владимир Заимов, от изящните поети Христо Ясенов, Гео Милев, Сергей Румянцев, от разкошни артисти в литературата ни, като Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Сергей Румянцев, Ангел Каралийчев и пр. Из  пепелака на Историята тези неслучайни личности ми бяха водачи.

  Естествено вината си е само моя. И колкото и да съм бил непослушен, вярвах на моите мили учители, които чрез героически образи и сърцераздирателни сюжети рисуваха пред нас сияйния образ на Партията и Великия СССР, световното щастие да те застрелят красиво като Йохан или Гаврош на барикада. Вярвах, че победата в състезанията по вдигане на тежести и на футболния терен е победа над Злото, т.е. над империализма. Вярвах, че – изкачвайки самоубийствено, пряко човешките сили най-високия връх на планетата, Христо Проданов – един достоен член на Партията от Карлово, родния град на Левски, побеждава световния враг. О, как вярвях! 

  Цял живот – от пеленките, са ме учели да ненавиждам богатството. Мизерията бе моята майчица мила. Щастливец бях с мизерната си заплата на вестникар и даскал. Гордеехме се да кажем, че сме от бедно работническо или селско семейство. Преди българския трибагреник и над националното самолюбие, набиваха ни в съзнанието, длъжни сме да докажем на света, че сме интернационалисти, верни на Комсомола и до смърт предани на БКП.

  А може би нямам право да се чувствам лъган и предаден от свои?!

  Имаме си трески за дялане, това е несъмнено; но кога най-сетне ще се научим да уважаваме правилата? Нали да си цивилизован означава да спазваш договорите, които поемаш с всичките им пасиви и активи! Противна гледка са стремящите се със зъби и нокти да се доберат до благоденствие. Как да разбере тази паплач, че животът е даден да го живееш с достойнство! Внушават, че някой ни освободил, воден от състрадание и добри намерения... Една война е предприятие с огромни залози. Всяка похарчена копейка, гологан, грош, цент предварително се пресмята какъв приход ще донесе в трезорите на банката. Военното ведомство и на най-могъщата държава в никакъв случай не е в състояние да пренебрегне онези тънки калкулации и рекапитулации, които се правят в икономическите и финансовите държавни и частни канцеларии. Тогава защо се лъжем, че – например, като рекъл Бенковски при вида на димящата в руини и пепелища Тракия: е, издълбах пропаст между българите и Османския челебия, да заповядат сега Европата и Русия... – та като рекъл тези думи нашият Гавраил Хлътев и – видите ли, онези хора презглава хукнали да ни освобождават!

  Театро... То е само игра на въображението. Пък ние се вживяваме до степен да крещим като онези възрожденски нашенски свахи от Вазовия роман "Под игото", дето пустосвали актьора, изпълняващ ролята "враг многострадалную Геновеву".

  Дълбоки и силни са ни корените. И България не е просто изнежена несретница. Бъдещето, и преди всичко настоящето й, най-много от нас зависят, от умението и трудолюбието, от предприемчивостта и старанието да живеем добросъвестно като стопани на имота си. Така просперитетът на Иван и Драган става успех за цялата ни нация; защото който види успеха на Иван и Драган, ще рече: ето тези са истинските българи, следователно порядъчни граждани на християнска Европа и на света.

  Тук ни е мястото, на корена! Да не забравяме какви сме, чии сме, да не се правим на руснаци или янки, своето да ценим, да престанем да чакаме снизхождение отвън, желаем ли да ни ценят. Ако имаме неуспехи в едно или друго, причината помежду си първо да дирим; а пък то важи както за изтеклите сто и кусур години, така и за ставащото днес.

  Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с лакърдии за огнени мелници, килим от рози и вавилонски кули... утре, в неопределеното бъдеще! Животът се живее днес, разделен на епизоди като зърна от броеница. Тази броеница има и бели, и черни, и всякакви зрънца, каквито са изобщо светът и животът. Тогава защо не отберем от Миналото си поуки, които настройват не как героично се мре, а как талантливо се живее за род и отечество! Преклонението също може да пречи. Ала тук и сега няма по-главно от нас – живите, оредяващите ден след ден, едва ли вече и пет милиона българи по род и език.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 2 dec. 2018

Илюстрации: 

- Типичен политически лидер сред 30 г. демокрация (горе);

- Ареал на нацията, най-древното местно население (долу).