ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1120.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1120.)

  Шедьовърът на Природата, това е влюбената жена. – Николай Хайтов (1919-2002)

  24 jan. 1994

МЕЧО ПУХ

  – Здравей! Ка-а-акво правиш?
  – Кой! Аз ли? – попита мъжът плахо, благовъзпитано, докато с мокра длан държеше телефонната слушалка на педя от ухото, понеже тъкмо бе изхвърчал от тоалетната с отлично насапунисани бузи.

  След известно мълчание:
  – Е, как е, как е, питам, шегувайки се...
  – Оле-ле-е! – откликна на ехидния тон, дръпна щората да погледне как е временцето навън и приседна с озадачена физиономия.
  – А пък ние снощи бяхме на бар – продължи гласът от отсрещния край на линията. – Беше ужасно... Ужасно тъпо, искам да кажа... Мъжете през цялото време се наливаха с тяхното уиски. И все техните глупости: кучета, ножове, пистолети, коли, каратисти...
  – Какво друго да правят! – рече, па се пресегна, откачи хавлията и я наметна, защото беше абсолютно гол и вече започваше да зъзне.

  – Извинявай, ама ти... сега ли ставаш от сън? – като трънче го боцкаше свежият глас отсреща.
  – Ами не... Размотавам се. Нали ме знаеш!
  – А пък аз от пет часа съм на крак... Подредих, оправих леглото, правих му закуска и изпратих моя човек на работа. И така... Чакай, викам си, да ти се обадя!

  – Той усеща ли вече? – попита мъжът спокойно.
  – Що! Хайде де, че има ли повод? – възкликна възмутена. – Кажи де, защо мълчиш!
  – Казах го ей тъй – заоправдава се. – Инак мъжът ти е готин... И въобще. Мацките си мрат по такива мъже.
  – Кой казва, че не е готин? Казвала ли съм!
  – Не си, бе.
  – Тогава…?!
  – Искам да кажа, че мъжът ти е всичко, което аз няма как, пък и не мога да бъда.
  – И това знам.

  – Питам се само: какво толкова намираш у мен?
  – Хайде сега! – чу ядосания й глас.
  – Не, наистина. Аполон и Терсит*... Място за сравнение не виждам! – с нападателен тон продължи. И тъй като отсреща не последва отзвук, духна в слушалката веднъж и още няколко пъти. Притеснен: – Ало... алоооу... Чуваш ли ме?
  – Всичко чувам.
  – Е?
  – Че какво да ти кажа! Той наистина е готин и аз много го харесвам.

  – Друг на негово място отдавна да си е вдигнал задника да проучи какво става... Аз, например, не бих се стърпял... Като се знам, в един момент ми писва, и значи, вдигам си задника да разбера кой там ми се мотае... Не-е, не става въпрос да... Бо-о-оже, ами тя щом баш тоя жалък и изобщо – мизерен тип си го е пожелала, какъв смисъл има аз да... Нали!... Обаче на всяка цена аз трябва да го видя тоя кръгъл нещастник, дето... – хвърли око, ядовит и безпомощен, навън през замръчкавеното стъкло зад щората.

  – Той знае, че има някой около мен.
  – Наистина?!
  – Не знае кой е, ама и не се интересува. Веднъж му казвам: Увлякла съм се по един, седни да се разберем като нормални хора. А пък той... Тоооой! Знаеш ли той какво ми каза? "Какво е това любов, бе? – каза. – Що за глезотии! Виж какви сериозни събития стават по света и у нас... Хората виж как изнемогват в тая шибана сбъркана държава... Митинги и стачки, убийства, самоубийства, всеки ден катастрофи, патаклами, палежи, далавери-малавери, партии-мартии, бизнесът се скапа, реколтата мижава, всичко тук бъкано с пестициди, ядем боклуци, пък доларът пада, цените растат, някаква шибана комета тия дни предстои да се аканяса** в Земята. Дано не уцели баш нашия блок!"

  – Хм! Комета, казваш.
  – Какво да му говоря! Не го интересува, и толкоз. Инак отдавна да е... както спомена.

  – Дали те обича? – замисли се мъжът с насапунисаното лице, докато барабанеше с мръсни неизрязани нокти по нощното шкафче: трам-тарарам, трам-тарарам, трам-та, трам-та, трам-та, трам-тарар-р-р-рам.
  – Обича ме, как да не ме обича! Знам, че ме обича. Обаче в акъла му на първо място са кучетата, бизнесът. В крайна сметка, нали...!
  – Какво "нали"?!
  – Нали всичките си пари от кучкарника по мен харчи! Кога да съм му казала, че нещо ми е харесало, тича да го купи... И дали за мен ще даде и последните си парички, няма никакво значение за него. Да-а, той наистина е голям кавалер. Истински кавалер!
  – Разбирам.
  – Знаеш ли какви огромни букети с пресни алени рози ми е носил! – рече замечтано.

  След известно време мъжът със слушалката в ръка се разкашля... ей тъй, нарочно; стана му неловко, че зъзне и че виси като някой Бай Грую, Гюро Михайлов*** на пост, та рече бавно с внезапно задебелял глас:
  – Аз и цветя не съм ти носил... Нали, Мечо Пух!****
  – Виждаш ли – подхвана тя отново, – той е идеално готин съпруг. И въобще... Много ми е приятно да съм с него в компания. Винаги повтаря: "Моята жена така, моята жена онака. Мойта жена е върхът". Веднъж го пробвах, викам му: Ще взема да се разведа с теб, и той знаеш ли какво ми каза! Каза ми: "Патлак да ми опрат в челото, никога няма да се разделя с теб".

  – Ти наистина си върхът – вметна, колкото да спре отсреща потока от думи.
  – Изтрепва се да ме хвали и... разбираш ли... понеже е много висок, строен, силен: и телосложение, и лице, и мускули... Нали виждам жените как се въртят покрай него, как му се умилкват! А той... тооой... Ей така ще го присвие онова негово синьо око, и реже изкъсо. Която да е патката, ще я постави на място. И на всичките си приятели дава да разберат, че аз съм му на него слънчицето... Не дай си, Боже, някой да вземе да ми се прехласва, да ми дудне любезности. Уж нищо не прави, кротичко уж милия си седи на задника, обаче веднага го усещам какво мисли. 

  – Какво мисли?

  – Мисли си: И тоя мой приятел излезе боклук. Не боклук, а главният на боклуците.
  – Браво! Много точно казано. Невероятен мъж! Мъж-рицар... Всяка нормална жена си мечтае...
  – А каже ли го за някой, значи край на приятелството. Край, бе-е! Ако е въпрос да се сбият, много е силен. Ами че той само с вида си ги смазва свалячите. Като се изправи с неговите два метра ръст и напращели мускули, и оня отсреща си подвива опашката, мънка, пелтечи: "Ама аз само тъй, сега да не си помислиш нещо"... Мън-мън-мън, чак жал ми става. Знаеш ли какви досадници сред тия мераклии ги има!

  Мъжът отмести слушалката върху другото си ухо, яко я затисна с рамо и се зазяпа в новопоявило се огромно леке с лайнян нюанс върху вехтичкия персийски килим.
  – Пък аз май хванах да се бръсна – рече и разтърка брадичката си с длан. До тавана се разлетя засъхналата пяна. – Искаш ли да ти звънна след малко? Да, след мъничко, например, веднага щом се обръсна... А?!... – И понеже Мечо Пух от отсрещния край на линията не даваше признаци на живот, с мазен глас тихо попита: – Ти, например, сега какво ще правиш?
  Отсреща се чу дълбока въздишка. Наложи му се да добави:
  – Кажи де! Ти сега какво ще правиш?
  – Ами какво-какво!... Какво ли мога да правя! Ще почакам да се обръснеш – отвърна Мечо Пух р-р-р-решително. 

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 4 dec. 2022

–––

* Първият – древногръцки бог, образ на мъжка хубост и могъщество, чийто символ е Слънцето, вторият – свадлив гърбушко, единственият отблъскващ образ в Омировата "Илиада".

** Местен пловдивски жаргон: да се удари, да се блъсне.

*** Гюро Михайлов (1862-1880) – за местния пловдивчанин нарицателно име за доверчив и наивен честен българин, останал докрая на поста си и загинал в огъня, който изпепелил сандъците с архива на Източна Румелия. Нарицателното "Бай Грую" днес масово ползват като нарицателно за доверчив българин, когото мамят и се подиграват за честността и достойнството. O tempora, o mores! (О времена, о нрави!) – реплика на Цицерон. Вж. https://bulgarianhistory.org/gyuro-mihailov-podvig/

**** Говорещо пухено мече-играчка от едноименната книга за деца и възрастни на Алън Милн (1882-1956), https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D1%8A%D0%BD_%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BD 

В текста по-горе нищо не е измислено, а Мечо Пух бе по-красива дори от актрисата от двете илюстрации. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1119.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1119.)

  ...И си предадох сърцето, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и доста досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библия

   27 fev. 1997

БАЙ ГРУЮ

В памет на дядо ми Борис Дявола (4.VIII.1900-26.VIII.1972)* 

  – Световната любов ли? Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов?! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я: "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали... Ей толчав здравеняк бех, по панаирите с пехливаните се надборвах. Че корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха измежду нас. И жените... а-ах, жените!

  То беха други жени туй, наште съпруги. Ама то, да ти роди деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, па ще ли се върнеш, че и на кой хал ще се прибереш, то си бе едно на ръка. Таквиз беха те, нявгашните невести, имаха ни страха, и не че не са съскали и мърморили, то има ли женско да не мърмори или да не мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ ми ти женска мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, нали ти си й царят-господарят, майка й си ти и Светият синод.

  Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли покрай тебека, ти цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток гаче те бий в кръста, омекват ти коленете, а зъркелите ти ще изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да подлуди, че да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За такваз женска войни са се водили, царства са се залагали само заради изкушението да й се любуваш, с мерак да я галиш таз сладка Божествена хубосия...

  Имах аз девет гърла вкъщи: четири щерки – все дребни дечурлига, и син гърчав, та крехък, двамина калфи, невяста, барабар с тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал, еще кожухче от драни котки, рокли бархетени, папуци атлазени, обаче ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го разделиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах се, момченца, и аз по чуждо.

  Ама па гиздава беше, мамицата й. Двайсетинагодишна, хем че и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-махала немахме по-кипра и по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – бичета цели; па то – писано яйце, навикнало да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв дерт има освен да ни изкушава! Ама и по гръб не ляга пущиното. Изгори сума ти сърца. Двамина авери в чужбина забегнаха раните си да ближат, ма пуста хубост, как се забравя! Дяволицата ай тъй ги усуква по нея си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки; всекиму ясно, на мен обаче не! И ме подгони амбицията. Най-верният ми авер, Кирето Ламбиния, пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-а-ак в далечна Австралия, овце да гледа, заряза дребни дечица и парализиран баща. И зарад Кирето, дечурлигата му и парализирания му баща освен другото, се заклех: А-а-ах, кучко-о-о, ще ти дам аз да се разбереш!

  В онез луди-млади години биеше ме парата. Имах трийсетина декара плодна земя – бахчи, лозя, ябълкови градини, плюс два дюкяна стока: велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга една – на пъпа на Перущица. Велосипеди давах под наем, левче за час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – и те мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам; пращя аз от сила, и не за пари, ами от пусти мъжки бяс, подир работа пак коноп чуках у дома, на двора. В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех кат същи хайгър, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола: "Бъхта се кат грешен дявол", зееха по мен. Як бех, ербап бех, окумуш бех, а германците на Хитлер на крака ми идат, по петите ми вървят да ме кандърдисат с грамофоните, електрическите фенерчета, устните им хармонички, та и с шевните им машини да търгувам. Че грамофонът и устната хармоничка беха мода.

  Къщата ми пълна с челяд, калфите покорни, ратаите – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче туй от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си може и да избягаш, ала от орисията си няма как. Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка любава, как с дрънкулки и медени лакърдии я подмамвах сума ти време, как месец и нещо лежах в драни агнешки кожи, дорде се пооправя от юнашкия кьотек с онез двамата дзверове, братята й! С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме е радвало, в ума ми само ей туй – как й раздиплям шестте фусти една по една, как косите й разпилявам връз мене си, устните й как емен-емен с мерак до кръв ще ги заръфам, ама инак нежно ги поемам като същинска нафора по Великден... Вдигнах аз палат на кьоше, с царска спалня, мраморна баня и три балкона, с широка веранда на запад и лозница с грозде афуз, за сянка посадена. В нейна чест го сторих, та по всяко време надвечер да мога при нея да се отбивам, кога ме връхлети мерак да я любя.

  И тя ме очакваше в таз къща-палат къпана, нагласенка, кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам при нея аз със здравец зад ухо, и сред чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни. Дедо ми насред Калугерово на дръвник чалмалиите го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Едно е обаче джагали на дръвник да те колят, друго е сам да се кълцаш, хем и джигерят отвътре да те гори. И тя мойта стана една – мътна и кървава стана тя! Кой не идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол на главата, жената хукна по врачки, току открия под възглавницата я сплетени пучи косми, я стрита суха конска фъшкия... По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкарите ме налетяха и ми се криеха в сламата в плевника да ги храня, докато джандари за оружие и бомби сайванта ми претършуваха, кобилата ми се ожреби, руснаците на Сталин за втори път прецапаха Дунава и площадът пред читалище "Виделина" в Пазарджик внезапно една сабахлен осъмна в кармъзъ байряци, акана аджамии изпъплаха гаче от нищото и ни зауправляваха державата, и от Царство България на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, властта вдигна сума концлагери, наблъска ги с учен народ; мен ми конфискува бахчите тая наша чудна държава, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с такъмите и двата ми коня, кобилата Лишо и сурия пайтак Дорчо, колоездачните ателиета в Пазарджик и Перущица, дюкяна ми за немските грамофони куче марка, двайсетте велосипеда, двете ми къщи, дето с ей тия ръце съм ги строил...

  И ми върза ръцете Новата власт, всичко-всичко ми секвестира най-човеколюбивата под слънцето Държава. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се състари, сбръчка се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е сега, на чий чужд господар ръка цалува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола за калпавата ми орис прекръстиха ме Бай Грую*, като анджък завалия. Имането ми се изниза както речен пясък из пръстите, всичко мое насрещу ми застана – на нищо вече се не надам, в нищо вече не вярвам – ни в Бога, ни в Царя, ни в папата, нито в патриарха. Останаха ми само Пена Папучкина и жребчето от кобилката Лишо, и аз пак, Господьо Боже мой, и аз пак щастлив-щастлииив... Адски щастлив. Щото без любов какво щастие е то!

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 3 dec. 2022

___

* Бай Грую в някогашните бедняшки махалици на Пловдив кръщаваха завалия, комуто не върви в живота и картите, понеже не успява да се ориентира в реалността. Моят лют дядо, комуто е посветен този донякъде измислен – донякъде основан върху действителни събития текст, обаче бе от онзи род българи – изчезващ вече вид от ерата на ГЕРБ и устатите седесари, Росен Плевнелиев и Митю Пищова, лорд Бул, дебелаците Ути, Азис, Фънки, Гробаря, Дони и Графа, мазните сериали, Софито Маринова, Николета Лозанова, плеяда професори от университета, автори на "обновената" история на България, предназначена  за младежта по поръчка отвъд Голямата вода.

Борис Дявола, ок. 1939 г.

  Проклет човек беше дядо ми – бащата на майка ми и правнук на заклания на дръвник насред Калугерово трийсетинагодишен тежко ранен Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски. Май съм единствен от внуците му, който го обича, както само малко хлапе безусловно може да заобича някой серт и сербез чешит, сирак израснал от 12-годишен, че баща му Ненко, синът на Ангел, не се завърнал от Балканската война, ами там някъде по фронтовете край морето си оставил кокалите за тази същата България и никой не знае де му е гробът и от какъв зор се писал доброволец, за да дойдат пак мекеретата на власт. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1118.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1118.)

  Наковалня или чук?! Нито едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света ни, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими. – Аноним (1947)

   30 noe. 2013

ПОДОЗИРАХ МАМА КОЛКО МЕ ОБИЧА

Като облак градоносен цял ден носи се из къщи,
чувам я – цял ден мърмори заядливо и се пали,
край разпалената печка аз тетрадките разгръщам,
докато навън се вихрят ледени сибирски хали.

Днеска нещо е болнава, че в завода не отиде,
ала все пак не остави мръсното пране непрано
и в кухнето ни бедняшко от коритото се вдига
пяна, сякаш виртуозно някой свири на пиано.

Уж тетрадките разгръщам и в учебника се ровя,
но урокът непонятен пак за мене си остава,
а не смея да я питам, ще ме скастри най-сурово,
по-суров от нея няма сякаш в цялата държава.

Къкри в тенджерата гозба, мирисът е тъй уханен!
Девет стъпала надолу, тук живеем си прилично
и не зная на земята нищо от това по-странно,
че от майка си по този начин чувствам се обичан.

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 01 dec. 2022

Илюстрации:

- Майка ми в пазарджишката девическа гимназия*.

- Опакото хлапе, което й създаваше неприятности.

–––

* До болезненост развито чувство за справедливост съм откривал у нея, но как ни веднъж не ме защити! А много близки хора години след смъртта й ми говореха: "Надка, Жоре, град градеше за теб!" Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1117.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1117.)

  Наковалня или чук?! Нито едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света ни, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими. – Аноним (1947)

   30 noe. 2000

МОИТЕ ХОРА

Пораснаха и двете дъщерички: 
едната въглен, другата пшеничка. 
Отлитнаха... И стаята ми няма, 
откривам, стана много по-голяма. 

И вече няма за какво да споря, 
да се гневя, досадно да мърморя, 
и всичко се оказа тихо, равно, 
помръкнало и някак си безславно. 

Къде останаха въздишки, врява, 
и всъщност вече що ли ми остава, 
освен на мъничкото си балконче 
да седна като уморено слонче 

с кафенцето в ръка, с онази книга 
за четене, която пак не стига 
уж времето, а ето, има време 
да я чета, но вече не ми дреме, 

та мисля да поспя, очи притворил, 
да се завърна в детството отново, 
когато Пловдив беше кален-прашен, 
а пък у мен хлапакът тъй безстрашен, 

че влизаше в двубои най-различни 
естествено, и с жестове цинични, 
и после го пребиваха до кръв, 
но си остана пак герой и пръв, 

че никога без бой не се предаде... 
Рискуваме, нали, кога сме млади, 
а днес, уви!... ни плаши самотата, 
та губи смисъл даже суетата. 

Децата – отлетели от гнездото, 
и ти ненужен виждаш се, защото 
ти липсва някогашната им врява 
и само спомените ти остават. 

Наоколо гъмжи от идиоти, 
ала дали това ни е животът 
на българи от скапана държава, 
която и сълза не заслужава! 


Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 30 noe. 2022

Илюстрации:

- Щерките ми Вера и Надя в редакцията.

- Четиригодишната Вера край Марица*.

–––

* Внушават ни, че годините на соца били ужасно време за обикновените българи, ала въпреки всичко, по същото гадно време бяхме млади и изпълнени с вяра и надежда, че животът може да бъде и хубав, които вяра и надежда днес вече липсват. Шепа откровени идиоти и мекерета на чуждия интерес с лека ръка ни отнеха и вярата, и надеждата, че в България обикновеният човек може да бъде щастлив. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1116.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1116.)

  Наковалня или чук?! Нито едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света ни, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими. – Аноним (1947)

   03 sep. 2006

"ТЕБЕ НИКОЙ НЕ ТЕ ОБИЧА" 

  Скапа се наборът, който ми отне усилни два часа в най-продуктивното време, рано сутринта между 5 и 8 часа. Хукнах да си купя кутия цигари, направих си силно кафе и седнах на балкона, осветен от изгряващото слънце, с готината книга на Пол Джонсън "Интелектуалците"* да си оправя калпавото настроение, трик, отработен в течение на четирийсет и повече години ровене из книгите, та отгърнах напосоки тези трийсетина печатни коли разкошна есеистика да търся отговор на обзело отчаяние. И неслучайно може би, попадам на текст, който е в съответствие с темата ми от месец насам. Ей го: разсъждението е част от онова, което имам да добавя, като продължение от разговор с приятел тези дни по обяд на халба бира в кварталното кръчме... В импулса да пиша същественото е нещо да ме е развълнувало. И после да запиша това състояние така, че онзи който чете текста ми, да го усети. Внушението се усилва от късите изречения, простота на изложение, избягване на прилагателни, обстоятелства и коментари. Така четящият е изкушаван сам да допълва. Обяснявам ли обстоятелствено, не оставя ли пространства, вибриращи от изкушението да бъдат доработвани от четящия, губи се магията. Писаният текст оживява само в досег с читателя, иначе остава мъртъв с низ от претенции колко сме умни, колко сме си добри. И писането – както всяко изкуство, изскача из пяната на самолюбието като Афродита из вълните край остров Кипър. 

  Писането на стихове дисциплинира за избор на точна дума; точната дума е верният звук в музикална пиеса и не трябва да се забелязва, като инструмент, като средство. Забелязваш ли я, значи не е точната дума. Изправеният пред луксозна яхта мисли ли за късовете обикновена ламарина, от които е сглобен корпусът й?! Всеки значителен автор създава своите читатели, които заразява с вкуса, с възгледите си за човеците и живота. От Ърнест Хемингуей заимствах съчетание на сбито описани събития само с намек за емоционалното им въздействие. Не ми беше трудно да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентен читател сам може да допълни. Допълвайки описания как изглеждат героите ми, как тече повествованието с детайли от личния си опит, читателят ми става вече не обект, не просто читател, а сътворяващ субект, сам излъчващ духовна енергия. Разказът престава да е лично преживяно, превръща се в лично преживяване и за четящия. Четири са ми тук нещата за размишление.

  1. Ако не можеш да напишеш по-добре нещо, вече написано, или нямаш с какво да допълниш написаното от някой друг, по-добре не се залавяй, не си губи времето!
  2. Поначало изкуството е оптимистично по природа, напомня водещото начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, води човеците към Божественото в греховната ни душа.
  3. Добрият автор създава, учи своите читатели, през тресавища и блата ги води към облян от любов Оазис на духа, не се държи грандомански, не се изживява като месия и праведник, крачи редом с множеството грешници и не се срамува от слабостите си, увлеченията и заблудите, които го връхлитат. Този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвестта и Греха, между страстите на грешната ни плът и подсъзнателния духовен стремеж да сме великодушни.
  4. Изкуството (литературата в по-ясен вид) е тревога и оптимизъм, че животът и на злодея носи скрит положителен смисъл. Така че демократичното, като уважение към човека, трябва да взема надмощие и в най-мрачните подземия на отчаянието.

  05 oct. 2006

 "Тебе никой не те обича – беше ми казал на четири очи преди четирийсетина години (когато бях 32-годишен) колега** от редакцията на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска искра". – Не ти ли прави впечатление, а?! Това не ти ли говори нещо?"
Родителите ми не са ме глезили; галене, прегръдки, мили думички, каквито и да било знаци на благоразположение останаха приказен филм, предназначен за други дечица, за друг някой. Мен ме нямаше в този приказен филм... По-късно съм си давал сметка, че майка ми и баща ми помежду си са изпитвали страстна любов, а и към мен съвсем не са били безразлични, както са ми се показвали. Вероятно такава била представата им за възпитание. А защо сестра ми, която беше красиво момиче, беше обкръжена от тяхното внимание, благосклонност, колкото и строги да са били към нас, двамата със сестричката ми? Каквото и да се случеше, докато не са били вкъщи, виновният бях аз, не моята неопитност, не заядливите надменни хазяи, изобщо – яко неприятни хора, с които, нормално, случвало се е да си създавам проблеми.

  Имаше в махалицата на улица "Ниш" по-едро от нас, дребосъците, ячко момче, син на хамалина Михал и върлинестата чистачка Кръстана. Тошо Белята съм запомнил с изключително злостния му характер; бе от редкия тип хлапаци, за които казват, че са зли по рождение. Майка му беше кокалява женица, баща му – здравеняк, с походка, с жестове на побойник. От бедняшката им къщурка – преустроена барака за въглища и дърва, състояща се от стая с антренце, откъм двора срещу нашата изба на "Ниш" № 4 нощем долитаха закани и ругатни, циврене, ечеше боботещият глас на Михал... Шест-седемгодишно хлапе, чудел съм се как още не са се избили онези нещастни хора. Та единственият им син – шестокласник вече, пет или шест години по-голям, по-едър и силен, веднъж ме спъна, бутна ме в прахоляка посред уличката; налага ме с юмруци по гърба и главата, с коляно ме затиснал, тържествуващ крещи: "Яж пръст, мамка ти! За тая земя баща ти се е борил". 

  Разплакан, едва отървал се от побоя, с лице изкаляно, охлузен, изранен, тичам да се оплача на майка ми – да заровя очи в скута й. Пък тя се затворила в барачката ни на двора: пере в голямото дървено корито. Купчина пране бе струпала в единия край на бетонната мивка. Втурвам се при нея и притискам лице да я гушна. През хълцане, задавен от току-що преживяното, едва дишам през конвулсиите и шепна: "Майко-о-о, Тошо Белята ме накара пръст да ям". А тя се отдръпна, гнусливо с лакът ме оттласна и такава яка плесница ми извъртя със сапунена длан, че ухото ми звънна. Изплющя шамарът през лицето ми и я чувам да говори: "Теб кой те изпрати с Тошо Белята да играеш? Ако не си го дразнил, нямало да те бие, да те кара пръст да ядеш!" И дотам... Прескачам деветте стръмни стъпала надолу, към тъмната ни умирисана на ацетон и талаш от дърводелската работилничка на баща ми в тясната кухничка, хвърлям се върху детското си легло да хълцам, да се наплача и никой да не ме види разтерзан.

  Страхотен урок***, от онези, които цял живот помниш! Оттам насетне ми е обеца на ухото, че каквото и да ми се случи, у себе си първо повода и причината да търся; не са ми виновни другите, че са такива, каквито са, у мен е вината за всичко, което ми се случило; не друг, аз не съм преценил кой е насреща ми... Ама да тръгна да хленча, че с нищо не съм предизвикал Тошо Белята****, кой ще чуе, па и каква ли полза от хленч!
А Любовта... О, Любовта! От невръстен в любовта все съм се чувствал пренебрегнат. През следващите години вероятно ще продължа по тази тема; сега спирам с хладния извод, че колкото повече се стремиш към Любовта, толкова по-жестоко те наранява.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 29 noe. 2022 

Илюстрации:

– Пловдив – ул. "Ниш" през зимата на 1953 г.

– Майка ми, когато е 15-годишна през 1940 г.

___

* http://www.bgbook.bg/%C8%ED%F2%E5%EB%E5%EA%F2%F3%E0%EB%F6%E8%F2%E5-%CF%EE%EB-%C4%E6%EE%ED%F1%FA%ED_2862.html

** Поетът Николай Заяков (1940-2012) от село Врабево в Троянския балкан, който съчиняваше речите на властни партийни персони през соца в Пловдив. Вж. https://liternet.bg/publish23/n_zaiakov/index.html

 Избата на улица "Ниш" № 4

*** Споменал съм вече случая, няма как да не го спомена и тук. Снимката е от 2009 г.
**** По-късно, 12-годишен, Тошо Белята издъхна от тетанус. Чоплил си с гвоздей разваления зъб. Бел.м., tisss.