ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1116.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1116.)

  Наковалня или чук?! Нито едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света ни, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими. – Аноним (1947)

   03 sep. 2006

"ТЕБЕ НИКОЙ НЕ ТЕ ОБИЧА" 

  Скапа се наборът, който ми отне усилни два часа в най-продуктивното време, рано сутринта между 5 и 8 часа. Хукнах да си купя кутия цигари, направих си силно кафе и седнах на балкона, осветен от изгряващото слънце, с готината книга на Пол Джонсън "Интелектуалците"* да си оправя калпавото настроение, трик, отработен в течение на четирийсет и повече години ровене из книгите, та отгърнах напосоки тези трийсетина печатни коли разкошна есеистика да търся отговор на обзело отчаяние. И неслучайно може би, попадам на текст, който е в съответствие с темата ми от месец насам. Ей го: разсъждението е част от онова, което имам да добавя, като продължение от разговор с приятел тези дни по обяд на халба бира в кварталното кръчме... В импулса да пиша същественото е нещо да ме е развълнувало. И после да запиша това състояние така, че онзи който чете текста ми, да го усети. Внушението се усилва от късите изречения, простота на изложение, избягване на прилагателни, обстоятелства и коментари. Така четящият е изкушаван сам да допълва. Обяснявам ли обстоятелствено, не оставя ли пространства, вибриращи от изкушението да бъдат доработвани от четящия, губи се магията. Писаният текст оживява само в досег с читателя, иначе остава мъртъв с низ от претенции колко сме умни, колко сме си добри. И писането – както всяко изкуство, изскача из пяната на самолюбието като Афродита из вълните край остров Кипър. 

  Писането на стихове дисциплинира за избор на точна дума; точната дума е верният звук в музикална пиеса и не трябва да се забелязва, като инструмент, като средство. Забелязваш ли я, значи не е точната дума. Изправеният пред луксозна яхта мисли ли за късовете обикновена ламарина, от които е сглобен корпусът й?! Всеки значителен автор създава своите читатели, които заразява с вкуса, с възгледите си за човеците и живота. От Ърнест Хемингуей заимствах съчетание на сбито описани събития само с намек за емоционалното им въздействие. Не ми беше трудно да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентен читател сам може да допълни. Допълвайки описания как изглеждат героите ми, как тече повествованието с детайли от личния си опит, читателят ми става вече не обект, не просто читател, а сътворяващ субект, сам излъчващ духовна енергия. Разказът престава да е лично преживяно, превръща се в лично преживяване и за четящия. Четири са ми тук нещата за размишление.

  1. Ако не можеш да напишеш по-добре нещо, вече написано, или нямаш с какво да допълниш написаното от някой друг, по-добре не се залавяй, не си губи времето!
  2. Поначало изкуството е оптимистично по природа, напомня водещото начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, води човеците към Божественото в греховната ни душа.
  3. Добрият автор създава, учи своите читатели, през тресавища и блата ги води към облян от любов Оазис на духа, не се държи грандомански, не се изживява като месия и праведник, крачи редом с множеството грешници и не се срамува от слабостите си, увлеченията и заблудите, които го връхлитат. Този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвестта и Греха, между страстите на грешната ни плът и подсъзнателния духовен стремеж да сме великодушни.
  4. Изкуството (литературата в по-ясен вид) е тревога и оптимизъм, че животът и на злодея носи скрит положителен смисъл. Така че демократичното, като уважение към човека, трябва да взема надмощие и в най-мрачните подземия на отчаянието.

  05 oct. 2006

 "Тебе никой не те обича – беше ми казал на четири очи преди четирийсетина години (когато бях 32-годишен) колега** от редакцията на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска искра". – Не ти ли прави впечатление, а?! Това не ти ли говори нещо?"
Родителите ми не са ме глезили; галене, прегръдки, мили думички, каквито и да било знаци на благоразположение останаха приказен филм, предназначен за други дечица, за друг някой. Мен ме нямаше в този приказен филм... По-късно съм си давал сметка, че майка ми и баща ми помежду си са изпитвали страстна любов, а и към мен съвсем не са били безразлични, както са ми се показвали. Вероятно такава била представата им за възпитание. А защо сестра ми, която беше красиво момиче, беше обкръжена от тяхното внимание, благосклонност, колкото и строги да са били към нас, двамата със сестричката ми? Каквото и да се случеше, докато не са били вкъщи, виновният бях аз, не моята неопитност, не заядливите надменни хазяи, изобщо – яко неприятни хора, с които, нормално, случвало се е да си създавам проблеми.

  Имаше в махалицата на улица "Ниш" по-едро от нас, дребосъците, ячко момче, син на хамалина Михал и върлинестата чистачка Кръстана. Тошо Белята съм запомнил с изключително злостния му характер; бе от редкия тип хлапаци, за които казват, че са зли по рождение. Майка му беше кокалява женица, баща му – здравеняк, с походка, с жестове на побойник. От бедняшката им къщурка – преустроена барака за въглища и дърва, състояща се от стая с антренце, откъм двора срещу нашата изба на "Ниш" № 4 нощем долитаха закани и ругатни, циврене, ечеше боботещият глас на Михал... Шест-седемгодишно хлапе, чудел съм се как още не са се избили онези нещастни хора. Та единственият им син – шестокласник вече, пет или шест години по-голям, по-едър и силен, веднъж ме спъна, бутна ме в прахоляка посред уличката; налага ме с юмруци по гърба и главата, с коляно ме затиснал, тържествуващ крещи: "Яж пръст, мамка ти! За тая земя баща ти се е борил". 

  Разплакан, едва отървал се от побоя, с лице изкаляно, охлузен, изранен, тичам да се оплача на майка ми – да заровя очи в скута й. Пък тя се затворила в барачката ни на двора: пере в голямото дървено корито. Купчина пране бе струпала в единия край на бетонната мивка. Втурвам се при нея и притискам лице да я гушна. През хълцане, задавен от току-що преживяното, едва дишам през конвулсиите и шепна: "Майко-о-о, Тошо Белята ме накара пръст да ям". А тя се отдръпна, гнусливо с лакът ме оттласна и такава яка плесница ми извъртя със сапунена длан, че ухото ми звънна. Изплющя шамарът през лицето ми и я чувам да говори: "Теб кой те изпрати с Тошо Белята да играеш? Ако не си го дразнил, нямало да те бие, да те кара пръст да ядеш!" И дотам... Прескачам деветте стръмни стъпала надолу, към тъмната ни умирисана на ацетон и талаш от дърводелската работилничка на баща ми в тясната кухничка, хвърлям се върху детското си легло да хълцам, да се наплача и никой да не ме види разтерзан.

  Страхотен урок***, от онези, които цял живот помниш! Оттам насетне ми е обеца на ухото, че каквото и да ми се случи, у себе си първо повода и причината да търся; не са ми виновни другите, че са такива, каквито са, у мен е вината за всичко, което ми се случило; не друг, аз не съм преценил кой е насреща ми... Ама да тръгна да хленча, че с нищо не съм предизвикал Тошо Белята****, кой ще чуе, па и каква ли полза от хленч!
А Любовта... О, Любовта! От невръстен в любовта все съм се чувствал пренебрегнат. През следващите години вероятно ще продължа по тази тема; сега спирам с хладния извод, че колкото повече се стремиш към Любовта, толкова по-жестоко те наранява.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 29 noe. 2022 

Илюстрации:

– Пловдив – ул. "Ниш" през зимата на 1953 г.

– Майка ми, когато е 15-годишна през 1940 г.

___

* http://www.bgbook.bg/%C8%ED%F2%E5%EB%E5%EA%F2%F3%E0%EB%F6%E8%F2%E5-%CF%EE%EB-%C4%E6%EE%ED%F1%FA%ED_2862.html

** Поетът Николай Заяков (1940-2012) от село Врабево в Троянския балкан, който съчиняваше речите на властни партийни персони през соца в Пловдив. Вж. https://liternet.bg/publish23/n_zaiakov/index.html

 Избата на улица "Ниш" № 4

*** Споменал съм вече случая, няма как да не го спомена и тук. Снимката е от 2009 г.
**** По-късно, 12-годишен, Тошо Белята издъхна от тетанус. Чоплил си с гвоздей разваления зъб. Бел.м., tisss.