ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1117.)
Наковалня или чук?! Нито едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света ни, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими. – Аноним (1947)
30 noe. 2000
МОИТЕ ХОРА
Пораснаха и двете дъщерички:
едната въглен, другата пшеничка.
Отлитнаха... И стаята ми няма,
откривам, стана много по-голяма.
И вече няма за какво да споря,
да се гневя, досадно да мърморя,
и всичко се оказа тихо, равно,
помръкнало и някак си безславно.
Къде останаха въздишки, врява,
и всъщност вече що ли ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено слонче
с кафенцето в ръка, с онази книга
за четене, която пак не стига
уж времето, а ето, има време
да я чета, но вече не ми дреме,
та мисля да поспя, очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше кален-прашен,
а пък у мен хлапакът тъй безстрашен,
че влизаше в двубои най-различни
естествено, и с жестове цинични,
и после го пребиваха до кръв,
но си остана пак герой и пръв,
че никога без бой не се предаде...
Рискуваме, нали, кога сме млади,
а днес, уви!... ни плаши самотата,
та губи смисъл даже суетата.
Децата – отлетели от гнездото,
и ти ненужен виждаш се, защото
ти липсва някогашната им врява
и само спомените ти остават.
Наоколо гъмжи от идиоти,
ала дали това ни е животът
на българи от скапана държава,
която и сълза не заслужава!
Пловдив – културна столица на Европа
Plovdiv, edited on 30 noe. 2022
едната въглен, другата пшеничка.
Отлитнаха... И стаята ми няма,
откривам, стана много по-голяма.
И вече няма за какво да споря,
да се гневя, досадно да мърморя,
и всичко се оказа тихо, равно,
помръкнало и някак си безславно.
Къде останаха въздишки, врява,
и всъщност вече що ли ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено слонче
с кафенцето в ръка, с онази книга
за четене, която пак не стига
уж времето, а ето, има време
да я чета, но вече не ми дреме,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше кален-прашен,
а пък у мен хлапакът тъй безстрашен,
че влизаше в двубои най-различни
естествено, и с жестове цинични,
и после го пребиваха до кръв,
но си остана пак герой и пръв,
че никога без бой не се предаде...
Рискуваме, нали, кога сме млади,
а днес, уви!... ни плаши самотата,
та губи смисъл даже суетата.
Децата – отлетели от гнездото,
и ти ненужен виждаш се, защото
ти липсва някогашната им врява
и само спомените ти остават.
Наоколо гъмжи от идиоти,
ала дали това ни е животът
на българи от скапана държава,
която и сълза не заслужава!
Пловдив – културна столица на Европа
Plovdiv, edited on 30 noe. 2022
Илюстрации:
- Щерките ми Вера и Надя в редакцията.
- Четиригодишната Вера край Марица*.
–––
* Внушават ни, че годините на соца били ужасно
време за обикновените българи, ала въпреки всичко, по същото гадно време бяхме
млади и изпълнени с вяра и надежда, че животът може да бъде и хубав, които вяра
и надежда днес вече липсват. Шепа откровени идиоти и мекерета на чуждия интерес с лека ръка ни отнеха и вярата, и
надеждата, че в България обикновеният човек може да бъде щастлив. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар