ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1119.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1119.)

  ...И си предадох сърцето, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и доста досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библия

   27 fev. 1997

БАЙ ГРУЮ

В памет на дядо ми Борис Дявола (4.VIII.1900-26.VIII.1972)* 

  – Световната любов ли? Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов?! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я: "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали... Ей толчав здравеняк бех, по панаирите с пехливаните се надборвах. Че корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха измежду нас. И жените... а-ах, жените!

  То беха други жени туй, наште съпруги. Ама то, да ти роди деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, па ще ли се върнеш, че и на кой хал ще се прибереш, то си бе едно на ръка. Таквиз беха те, нявгашните невести, имаха ни страха, и не че не са съскали и мърморили, то има ли женско да не мърмори или да не мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ ми ти женска мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, нали ти си й царят-господарят, майка й си ти и Светият синод.

  Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли покрай тебека, ти цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток гаче те бий в кръста, омекват ти коленете, а зъркелите ти ще изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да подлуди, че да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За такваз женска войни са се водили, царства са се залагали само заради изкушението да й се любуваш, с мерак да я галиш таз сладка Божествена хубосия...

  Имах аз девет гърла вкъщи: четири щерки – все дребни дечурлига, и син гърчав, та крехък, двамина калфи, невяста, барабар с тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал, еще кожухче от драни котки, рокли бархетени, папуци атлазени, обаче ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го разделиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах се, момченца, и аз по чуждо.

  Ама па гиздава беше, мамицата й. Двайсетинагодишна, хем че и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-махала немахме по-кипра и по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – бичета цели; па то – писано яйце, навикнало да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв дерт има освен да ни изкушава! Ама и по гръб не ляга пущиното. Изгори сума ти сърца. Двамина авери в чужбина забегнаха раните си да ближат, ма пуста хубост, как се забравя! Дяволицата ай тъй ги усуква по нея си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки; всекиму ясно, на мен обаче не! И ме подгони амбицията. Най-верният ми авер, Кирето Ламбиния, пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-а-ак в далечна Австралия, овце да гледа, заряза дребни дечица и парализиран баща. И зарад Кирето, дечурлигата му и парализирания му баща освен другото, се заклех: А-а-ах, кучко-о-о, ще ти дам аз да се разбереш!

  В онез луди-млади години биеше ме парата. Имах трийсетина декара плодна земя – бахчи, лозя, ябълкови градини, плюс два дюкяна стока: велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга една – на пъпа на Перущица. Велосипеди давах под наем, левче за час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – и те мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам; пращя аз от сила, и не за пари, ами от пусти мъжки бяс, подир работа пак коноп чуках у дома, на двора. В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех кат същи хайгър, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола: "Бъхта се кат грешен дявол", зееха по мен. Як бех, ербап бех, окумуш бех, а германците на Хитлер на крака ми идат, по петите ми вървят да ме кандърдисат с грамофоните, електрическите фенерчета, устните им хармонички, та и с шевните им машини да търгувам. Че грамофонът и устната хармоничка беха мода.

  Къщата ми пълна с челяд, калфите покорни, ратаите – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче туй от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си може и да избягаш, ала от орисията си няма как. Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка любава, как с дрънкулки и медени лакърдии я подмамвах сума ти време, как месец и нещо лежах в драни агнешки кожи, дорде се пооправя от юнашкия кьотек с онез двамата дзверове, братята й! С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме е радвало, в ума ми само ей туй – как й раздиплям шестте фусти една по една, как косите й разпилявам връз мене си, устните й как емен-емен с мерак до кръв ще ги заръфам, ама инак нежно ги поемам като същинска нафора по Великден... Вдигнах аз палат на кьоше, с царска спалня, мраморна баня и три балкона, с широка веранда на запад и лозница с грозде афуз, за сянка посадена. В нейна чест го сторих, та по всяко време надвечер да мога при нея да се отбивам, кога ме връхлети мерак да я любя.

  И тя ме очакваше в таз къща-палат къпана, нагласенка, кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам при нея аз със здравец зад ухо, и сред чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни. Дедо ми насред Калугерово на дръвник чалмалиите го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Едно е обаче джагали на дръвник да те колят, друго е сам да се кълцаш, хем и джигерят отвътре да те гори. И тя мойта стана една – мътна и кървава стана тя! Кой не идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол на главата, жената хукна по врачки, току открия под възглавницата я сплетени пучи косми, я стрита суха конска фъшкия... По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкарите ме налетяха и ми се криеха в сламата в плевника да ги храня, докато джандари за оружие и бомби сайванта ми претършуваха, кобилата ми се ожреби, руснаците на Сталин за втори път прецапаха Дунава и площадът пред читалище "Виделина" в Пазарджик внезапно една сабахлен осъмна в кармъзъ байряци, акана аджамии изпъплаха гаче от нищото и ни зауправляваха державата, и от Царство България на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, властта вдигна сума концлагери, наблъска ги с учен народ; мен ми конфискува бахчите тая наша чудна държава, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с такъмите и двата ми коня, кобилата Лишо и сурия пайтак Дорчо, колоездачните ателиета в Пазарджик и Перущица, дюкяна ми за немските грамофони куче марка, двайсетте велосипеда, двете ми къщи, дето с ей тия ръце съм ги строил...

  И ми върза ръцете Новата власт, всичко-всичко ми секвестира най-човеколюбивата под слънцето Държава. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се състари, сбръчка се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е сега, на чий чужд господар ръка цалува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола за калпавата ми орис прекръстиха ме Бай Грую*, като анджък завалия. Имането ми се изниза както речен пясък из пръстите, всичко мое насрещу ми застана – на нищо вече се не надам, в нищо вече не вярвам – ни в Бога, ни в Царя, ни в папата, нито в патриарха. Останаха ми само Пена Папучкина и жребчето от кобилката Лишо, и аз пак, Господьо Боже мой, и аз пак щастлив-щастлииив... Адски щастлив. Щото без любов какво щастие е то!

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 3 dec. 2022

___

* Бай Грую в някогашните бедняшки махалици на Пловдив кръщаваха завалия, комуто не върви в живота и картите, понеже не успява да се ориентира в реалността. Моят лют дядо, комуто е посветен този донякъде измислен – донякъде основан върху действителни събития текст, обаче бе от онзи род българи – изчезващ вече вид от ерата на ГЕРБ и устатите седесари, Росен Плевнелиев и Митю Пищова, лорд Бул, дебелаците Ути, Азис, Фънки, Гробаря, Дони и Графа, мазните сериали, Софито Маринова, Николета Лозанова, плеяда професори от университета, автори на "обновената" история на България, предназначена  за младежта по поръчка отвъд Голямата вода.

Борис Дявола, ок. 1939 г.

  Проклет човек беше дядо ми – бащата на майка ми и правнук на заклания на дръвник насред Калугерово трийсетинагодишен тежко ранен Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски. Май съм единствен от внуците му, който го обича, както само малко хлапе безусловно може да заобича някой серт и сербез чешит, сирак израснал от 12-годишен, че баща му Ненко, синът на Ангел, не се завърнал от Балканската война, ами там някъде по фронтовете край морето си оставил кокалите за тази същата България и никой не знае де му е гробът и от какъв зор се писал доброволец, за да дойдат пак мекеретата на власт. Бел.м., tisss.