ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1120.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1120.)

  Шедьовърът на Природата, това е влюбената жена. – Николай Хайтов (1919-2002)

  24 jan. 1994

МЕЧО ПУХ

  – Здравей! Ка-а-акво правиш?
  – Кой! Аз ли? – попита мъжът плахо, благовъзпитано, докато с мокра длан държеше телефонната слушалка на педя от ухото, понеже тъкмо бе изхвърчал от тоалетната с отлично насапунисани бузи.

  След известно мълчание:
  – Е, как е, как е, питам, шегувайки се...
  – Оле-ле-е! – откликна на ехидния тон, дръпна щората да погледне как е временцето навън и приседна с озадачена физиономия.
  – А пък ние снощи бяхме на бар – продължи гласът от отсрещния край на линията. – Беше ужасно... Ужасно тъпо, искам да кажа... Мъжете през цялото време се наливаха с тяхното уиски. И все техните глупости: кучета, ножове, пистолети, коли, каратисти...
  – Какво друго да правят! – рече, па се пресегна, откачи хавлията и я наметна, защото беше абсолютно гол и вече започваше да зъзне.

  – Извинявай, ама ти... сега ли ставаш от сън? – като трънче го боцкаше свежият глас отсреща.
  – Ами не... Размотавам се. Нали ме знаеш!
  – А пък аз от пет часа съм на крак... Подредих, оправих леглото, правих му закуска и изпратих моя човек на работа. И така... Чакай, викам си, да ти се обадя!

  – Той усеща ли вече? – попита мъжът спокойно.
  – Що! Хайде де, че има ли повод? – възкликна възмутена. – Кажи де, защо мълчиш!
  – Казах го ей тъй – заоправдава се. – Инак мъжът ти е готин... И въобще. Мацките си мрат по такива мъже.
  – Кой казва, че не е готин? Казвала ли съм!
  – Не си, бе.
  – Тогава…?!
  – Искам да кажа, че мъжът ти е всичко, което аз няма как, пък и не мога да бъда.
  – И това знам.

  – Питам се само: какво толкова намираш у мен?
  – Хайде сега! – чу ядосания й глас.
  – Не, наистина. Аполон и Терсит*... Място за сравнение не виждам! – с нападателен тон продължи. И тъй като отсреща не последва отзвук, духна в слушалката веднъж и още няколко пъти. Притеснен: – Ало... алоооу... Чуваш ли ме?
  – Всичко чувам.
  – Е?
  – Че какво да ти кажа! Той наистина е готин и аз много го харесвам.

  – Друг на негово място отдавна да си е вдигнал задника да проучи какво става... Аз, например, не бих се стърпял... Като се знам, в един момент ми писва, и значи, вдигам си задника да разбера кой там ми се мотае... Не-е, не става въпрос да... Бо-о-оже, ами тя щом баш тоя жалък и изобщо – мизерен тип си го е пожелала, какъв смисъл има аз да... Нали!... Обаче на всяка цена аз трябва да го видя тоя кръгъл нещастник, дето... – хвърли око, ядовит и безпомощен, навън през замръчкавеното стъкло зад щората.

  – Той знае, че има някой около мен.
  – Наистина?!
  – Не знае кой е, ама и не се интересува. Веднъж му казвам: Увлякла съм се по един, седни да се разберем като нормални хора. А пък той... Тоооой! Знаеш ли той какво ми каза? "Какво е това любов, бе? – каза. – Що за глезотии! Виж какви сериозни събития стават по света и у нас... Хората виж как изнемогват в тая шибана сбъркана държава... Митинги и стачки, убийства, самоубийства, всеки ден катастрофи, патаклами, палежи, далавери-малавери, партии-мартии, бизнесът се скапа, реколтата мижава, всичко тук бъкано с пестициди, ядем боклуци, пък доларът пада, цените растат, някаква шибана комета тия дни предстои да се аканяса** в Земята. Дано не уцели баш нашия блок!"

  – Хм! Комета, казваш.
  – Какво да му говоря! Не го интересува, и толкоз. Инак отдавна да е... както спомена.

  – Дали те обича? – замисли се мъжът с насапунисаното лице, докато барабанеше с мръсни неизрязани нокти по нощното шкафче: трам-тарарам, трам-тарарам, трам-та, трам-та, трам-та, трам-тарар-р-р-рам.
  – Обича ме, как да не ме обича! Знам, че ме обича. Обаче в акъла му на първо място са кучетата, бизнесът. В крайна сметка, нали...!
  – Какво "нали"?!
  – Нали всичките си пари от кучкарника по мен харчи! Кога да съм му казала, че нещо ми е харесало, тича да го купи... И дали за мен ще даде и последните си парички, няма никакво значение за него. Да-а, той наистина е голям кавалер. Истински кавалер!
  – Разбирам.
  – Знаеш ли какви огромни букети с пресни алени рози ми е носил! – рече замечтано.

  След известно време мъжът със слушалката в ръка се разкашля... ей тъй, нарочно; стана му неловко, че зъзне и че виси като някой Бай Грую, Гюро Михайлов*** на пост, та рече бавно с внезапно задебелял глас:
  – Аз и цветя не съм ти носил... Нали, Мечо Пух!****
  – Виждаш ли – подхвана тя отново, – той е идеално готин съпруг. И въобще... Много ми е приятно да съм с него в компания. Винаги повтаря: "Моята жена така, моята жена онака. Мойта жена е върхът". Веднъж го пробвах, викам му: Ще взема да се разведа с теб, и той знаеш ли какво ми каза! Каза ми: "Патлак да ми опрат в челото, никога няма да се разделя с теб".

  – Ти наистина си върхът – вметна, колкото да спре отсреща потока от думи.
  – Изтрепва се да ме хвали и... разбираш ли... понеже е много висок, строен, силен: и телосложение, и лице, и мускули... Нали виждам жените как се въртят покрай него, как му се умилкват! А той... тооой... Ей така ще го присвие онова негово синьо око, и реже изкъсо. Която да е патката, ще я постави на място. И на всичките си приятели дава да разберат, че аз съм му на него слънчицето... Не дай си, Боже, някой да вземе да ми се прехласва, да ми дудне любезности. Уж нищо не прави, кротичко уж милия си седи на задника, обаче веднага го усещам какво мисли. 

  – Какво мисли?

  – Мисли си: И тоя мой приятел излезе боклук. Не боклук, а главният на боклуците.
  – Браво! Много точно казано. Невероятен мъж! Мъж-рицар... Всяка нормална жена си мечтае...
  – А каже ли го за някой, значи край на приятелството. Край, бе-е! Ако е въпрос да се сбият, много е силен. Ами че той само с вида си ги смазва свалячите. Като се изправи с неговите два метра ръст и напращели мускули, и оня отсреща си подвива опашката, мънка, пелтечи: "Ама аз само тъй, сега да не си помислиш нещо"... Мън-мън-мън, чак жал ми става. Знаеш ли какви досадници сред тия мераклии ги има!

  Мъжът отмести слушалката върху другото си ухо, яко я затисна с рамо и се зазяпа в новопоявило се огромно леке с лайнян нюанс върху вехтичкия персийски килим.
  – Пък аз май хванах да се бръсна – рече и разтърка брадичката си с длан. До тавана се разлетя засъхналата пяна. – Искаш ли да ти звънна след малко? Да, след мъничко, например, веднага щом се обръсна... А?!... – И понеже Мечо Пух от отсрещния край на линията не даваше признаци на живот, с мазен глас тихо попита: – Ти, например, сега какво ще правиш?
  Отсреща се чу дълбока въздишка. Наложи му се да добави:
  – Кажи де! Ти сега какво ще правиш?
  – Ами какво-какво!... Какво ли мога да правя! Ще почакам да се обръснеш – отвърна Мечо Пух р-р-р-решително. 

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 4 dec. 2022

–––

* Първият – древногръцки бог, образ на мъжка хубост и могъщество, чийто символ е Слънцето, вторият – свадлив гърбушко, единственият отблъскващ образ в Омировата "Илиада".

** Местен пловдивски жаргон: да се удари, да се блъсне.

*** Гюро Михайлов (1862-1880) – за местния пловдивчанин нарицателно име за доверчив и наивен честен българин, останал докрая на поста си и загинал в огъня, който изпепелил сандъците с архива на Източна Румелия. Нарицателното "Бай Грую" днес масово ползват като нарицателно за доверчив българин, когото мамят и се подиграват за честността и достойнството. O tempora, o mores! (О времена, о нрави!) – реплика на Цицерон. Вж. https://bulgarianhistory.org/gyuro-mihailov-podvig/

**** Говорещо пухено мече-играчка от едноименната книга за деца и възрастни на Алън Милн (1882-1956), https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D1%8A%D0%BD_%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BD 

В текста по-горе нищо не е измислено, а Мечо Пух бе по-красива дори от актрисата от двете илюстрации. Бел.м., tisss.