ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1113.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1113.)

  Наковалня или чук? Ни едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими. – Аноним (1947)

  10 uni 1998

НА ГОСТИ У ПЕТЪР ПЕТРОВ

  Шест часа сутринта. Семейство Гаванкови* ми поставя задачка от етичен характер: синчето им не заслужава дори "тройка", нужна им била "петица", че идиотът щял да кандидатства нещо си някъде си... Десетина учители сме в стрес от издевателството. Идиотското е, че синчето на Гаванкови шета из училището, наляво-надясно разправя, че с връзки всичко на този свят се постига. Има вероятност посредствения "Мамин Ваню" да го изкараме пълен отличник. Та реши ли дяволът да те срита в карантиите, няма да го стори с копитото, ами с човешки крак! Същия ден около обяд приключвам оформянето на годишните оценки по български и литература в моя VIII-а клас. Ани – девойчето, от чийто записки, виждам, явно преписвал младият Гаванков, има от мен "четворка", маминият – поръчаната "петица". Леле-е, какво направих ли? Ами Ани че получи колкото си заслужава, според мен, а надутата с две единици оценка на Ванчо, при обстоятелството че семейството на Ани и фамилията Гаванкови живеят врата до врата в 14-етажния жилищен блок срещу училището – мисля си, чудесно се получава. Две нощи не мигнах докато измисля наказание, което да е един вид Пирова победа за наглеците, може пък и да си търсех оправдание заради мекошавостта! Представях си погнусата, която ще отрови идилията между двете семейства. Отказах се да се правя на съдник. Че кой съм аз! Прост даскал с възможно най-нисък статус в обществената йерархия, мизерен човечец без грам самочувствие. Да съм се облагодетелствал?! Не съм изкярил! И оставих отмъщението да пусне коренче, кълн и тихичко да зрее срещу нахалниците. Това оправдава ли ме? Не ме оправдава, разбира се. Но пък ми е жал за неизвестното умно българче, дето ще се окаже извън класацията им от някой тарикат подобен, издул се като плондер "Мамин Ваню"**.

   12 uni 1998  

  Преди Христос вървял гръмогласният многострадален Йоан Предтеча. Йоан тръбял за идещия подире му Месия. Психологически трик! Не бива книгата ми да се навира в очите. Нека да говорят, преди да са я видели. Стила й заимствах от древните лирици на Елада, като да кажем: Анакреон, Алкей, Анакреон, Пиндар, Сафо и пр., внушенията оспорват блатния животец от ерата на зрелия соц. заради изстраданото жизнелюбие.

  14 uni 1998

  След обяд гостувах у семейството Петър и Райна Петрови. От 10 до 13 ч. с приятеля Емил Калъчев (1932-2013) бъбрим за "Искрата", за идеята на Върба Чавдарова (1929-2022) да напише книга за "миналите през редакцията", както Върба се изрази. "За тези неща първо аз трябва да пиша" – кротко рече Емил. Оказа се, Коста Странджев (1929-1991) и неколцина, сред които е и Емил, са първите автори във вестника. Иван Панев (1933-1990), Димитър Бакалов и Йордан Акабалиев осигурили височайша подкрепа от пловдивската партийна управа, да види бял свят младежкият вестник на 5 ян. 1959 г.

  Пиша тези неща, и двете ми посещения някак се преливат едно в друго – откривам, че в разговора с Емил, от една страна, и с Петров – от друга, сме засягали все живота ни, кажи-речи, до един и същи исторически отрязък от 1945 до 1959 г. Емил се държи като пришелец в Пловдив от неговото Карлово, Петър Петров – със самочувствие на израснал в културното средище на България – в прашните уличките зад пивоварната "Каменица", чийто сгради и терен семейството Тотеви на бившия пловдивски кмет от партията ГЕРБ щастливо успя вече да присвои... Склонен съм да вярвам и на единия, и на другия. Въпрос на гледна точка, нали!

  Изглежда съм се поувлякъл, та на тръгване от Петрови побелелият вече 73-годишен домакин (напомня ми силно на актьора Марлон Брандо от култовия филм за мафията "Кръстникът": рехави мустачета, бялата косица, разпиляна на букли, същият бабешки ханш, забавени жестове) зина на изпроводяк:

  – Усещам, че има нещо затаеничко у теб. Гледаш, слушаш, мълчиш, съгласяваш се, ама има нещо скритичко, има! 

  Казвам лекомислено:

  – Може в това да ми е чарът. 

  А той сериозен продължава: 

  – Виж какво, моето момче! В отношенията ти с жените може и да е така, но в мъжка компания...? Стар съм вече, болнав съм, нямам я вече онази моя някогашна енергия да те поизпитам, както аз си знам. Ама пък и защо ли ми трябва! Сигурен съм, обаче, има несъгласие у теб, има у теб нещо недоизречено. Ще го разбера някой ден. 

  – Притеснява те вероятно вестникарският ми рефлекс – подхвърлям. 

  А той:

  – Знаеш ли какво ще ти кажа! Ти изискваш и изстискваш. Да-а, това е: хем изискваш, хем изстискваш. И аз всичко-всичко ти разправям, даже без да си ме питал. Ей това е!

  Всъщност, разправи няколко случки, където се оказал пряко замесен, и една от тях се откроява с печал, присъща на Чеховите сюжети, само че то е по-добро и от разказ на Чехов, че ухае на Балканския полуостров, не на Руската степ. Двама са героите: 16-годишен гимназист и около 40-годишният му учител по френски от католишкия колеж. Няколко месеца прорез между двата епизода в драмата: в първия епизод действието се развива в Търговската гимназия – сградата ми е позната, учил съм и в тази сграда, когато бях 14-16-годишен; вторият епизод е пред фото-студиото на пъпа на Пловдив, на ъгъла срещу Кино "Балкан". В резюме: месеци преди Девети (ІХ.1944.) учителят не писал "отличен" на твърде амбициозния ученик, според ученика, заради политически симпатии, които открил у младежа; но в касапницата след Девети, крайно притеснен, същият даскал среща бившия си ученик и го моли за помощ. Очевидно в негово лице открил единствения, който би го спасил от глутницата доносници, мекерета и убийци на новата власт... Помощта е гордо отказана – младичкият Петров нямал влияние над Народната власт, убеден е в нейната правота, не съчувства на даскала, който жестоко го подценил само преди месец-два. И се разделят: единият – удовлетворен, окрилен от щастие, че получил жадуваното възмездие, другият – със стъпките на сомнамбул, самото смъртно Отчаяние. Ден по-късно из пловдивската Главна се разнася слухът, че военен камион прегазил нехаен велосипедист. Досещате се може би, прегазеният се оказва учителят по френски. Дали сам се хвърля под гумите на онзи камион, или военният камион го преследвал и успял да го прегази? Спасение дебне отвсякъде!***

  Чудно ми е, че вече 73-годишният някогашен идеалист и възпитаник на престижния Френски католишки колеж в Пловдив, не е в състояние да се отскубне от историята: 

  – Ама аз така старателно се бях подготвил! – ломоти с издути, присвити като кокоше дупе устни, както кога се произнася френското т.нар. "затворено о"– Още помня онзи урок наизуст. Чуй! Слушай ме, бе! Що не щеш да ме чуеш? Урока си го знаех мо та мо (дума по дума).   

  15 uni 1998

ЗДРАВИТЕ СИЛИ

  

  Поскърцвайки с чистак новичките си кожени ботуши и в новичка военна униформа, членовете на правения в тила военновременен вестник "Щурмовак", нейде високо в австрийските чукари в ранната пролет на 1945 г. срещат интелигентен възрастен мъж, който мълчаливо ги наблюдавал с вид на паднал от небето. Споменава факта поетът Лальо Маринов - Ламар (1898-1974) в героичната си автобиография. На тръгналите да "освобождават света от отровната му плесен" (стих на Никола Вапцаров), всичко им било от ясно по-ясно, особено какво се случва, където под свистенето на куршуми и сред могъщия грохот на снарядите обезобразени се гърчат тела и души. Смахнатият австриец в планината изненадал нашите пишещи хора... Всъщност, какво ли знаем за австрийците? Същият силно изненадан Лальо с дата 15-16 март 1947 г., месеци преди да се родя в Пловдив, нанизал чудесно стихотворенийце – сияен опус на партийното нагаждачество в годините на соца, а и изобщо, когато иде реч за лек и приятен начин творецът на стихове да лъсне в розова светлина пред онези важни персони, които са си завоювали върховете на властта –

На Николай Райнов
Аз искам, драги Николай, да ти припомня...
Сега е друго време – непощадно твърдо,
аз гледам образа ти, твоя поглед чист,
и ние с теб вървим задружно пак прегърнати,
и ние с тебе сме борци и здрави комунисти. 

  Думата "здрави" тук ми направи впечатление. Тези "здрави" са от епохата на Чичко Сталин. Здрави са прогресивните сили на Партията-ръководителка, нейните мекерета и пр. Ами интелигенцията? О-о, тя е кекава, демек: нестабилна, болнава, изнежена. На "кекавата интелигенция" здравите сили не могат да разчитат... в никакъв случай няма как да й се доверят. Наперено звучащият лаф относно "кекавата интелигенция" с впит в кварталния агитатор на Партията БКП взор на сивееща маса отечественофронтовци иде от ранните ми детски спомени, когато живеехме в тъмната влажна изба на улица "Ниш" № 4. Събираха възрастните от махалиците между Моргата, източните склонове на Джендем тепе, Пещерско шосе и улица "Васил Априлов" в тъжно салонче на ъгъла зад зарзаватчийницата на Бай Наско пред най-проста маса, застлана с червено сукно, с окачени по стените дървени рамки и зад стъкло там като близнаци бяха подредени по двойки Маркс-Енгелс, Ленин-Сталин, Георги Димитров с шлифер и другарят Вълко Червенков без шлифер, и под тях – приковани с дълга тънка летва в стройни редици четирийсетина най-прости стола. Нашият партиен агитатор беше мършав и сив мъж в сив стар костюм, със стоманеносив остър поглед под пригладен плътно към черепа му сив перчем с цвета на захабен древен чаршаф. Заничали сме отвън чета от 5 до 7-годишни хлапенца, някак да разберем сивият мъж какво им говори на комшиите, и те защо си мълчат, пък той все като нещо да им се ядосва и от време на време размахва юмрук към таванчето, сочи им портрета на близнаците Маркс-Енгелс и Ленин-Сталин, хем яростно на някого там – на тавана с дивите гълъби и гугутките, се заканва.

  17 uni 1998

  "Арт-клуб" – вестничето на пловдивските културни дейци, се списва с хъс и апломб все около горно "до". Фалцетните напъни колко сме си гневни, колко нещастни, колко страдаме за Отечеството и унижените българи, мисля си, много як комплекс избиват. Съответстват на епичните борби на 73-годишния ми приятел, бивш счетоводител, при несъществената разлика че в целия си досегашен живот той наистина бил унижаван и има основание да е рязък и гневен, подписвайки се не с тъй стереотипното свое име Петър Петров, а със свежия псевдоним Василен Ведров. Подобен род примадони****, както научавам от статиите, стиховете, интервютата, спомените, тъпите им задевки, а и доколкото познавам не един и двама от тях, ще си умрат провинциалисти, напомнят ми Вазовите чичовци; Ботевия Кръстю Пишурка; Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина, Гуньо Адвокатина от Алековите фейлетони. Щрихи от груповия им портрет! 

  Добромир Тонев (1955-2001). Самовлюбен, галеник на бивши фактори от Живковия Писателски съюз. Пришълец от Ямбол в моя Пловдив. Стиховете му са метафорични римувани и ритмувани прехласвания пред собствения образ. Напоследък, както го е вършил и преди 1990 г., кръжи около новите властници – от ректора на Пловдивския университет проф. Огнян Сапарев до Бате Петьо, както гальовно бъзикат президента Петър Стоянов***** царе на пловдивската нежна ирония, майничките. С Бате Петьо си пил биричката, с Бате Петьо заглеждали мацки зад джамлъка на бирхале "Каменица".

  Огнян Сапарев (1942)******. Типично всеядно. Много неща – и винаги с рогата напред. Кандидатира се за президент, дори късо време беше шеф на Българската национална телевизия; защо го пропъдиха, обаче! Може би не им пасна на конюнктурата. И тогава го назначиха ректор на Пловдивския университет. По-малкия му брат Славян Сапарев в онези еуфорични месеци веднага след Десети ноември избраха за председател на местния Съюз на демократичните сили. Чудесно време беше, юношеският период на местната ни пардон-демокрация, на гневния седесарски вестник "Свобода" и на рояк  неосъществими надежди и блянове. Огнян Сапарев е духовен отец или гуру на група възпитаници на Пловдивския университет, като споменатия по-горе Добромир Тонев, Тодор Чонов (1945) и прочие, плюс неколцина пост фактум посветили се на кариера в политическия батак на местната ни общинска управа, като поета на приятни стихове Красимир Обретенов (1950-2016), например.

  Тодор Биков (1957-2016). Самоотвержения редактор на вестничето "Арт-клуб", бивш семинарист, влюбен в собствения си измислен образ. По сътворените от него ребуси с претенция за философска или дявол знае каква постна лирика разбирам, че го веят някакви приказни славянофилски мъгли, което дава облик и на вестничето му. Сред местните нафукани, горди и напети сноби пазарджиклията Тодор Биков се движи със самочувствие на артист с аристократично потекло, пък си е най-обикновен пришълец не само в Пловдив, но и в сферата на капризната госпожица Поезия.

  Георги Петров (1944). Някога Георги ни списваше досиетата в "Комсомолска искра". Изглежда човешки. Бивш секретар в градския комитет на ДКМС в Сливен, протеже на др. Дража Вълчева. Днес пак е шеф, но на "Марица", всекидневник с най-висок тираж в Южна България. От Кичук-париж е*******. Майка му, спомням си, я погребваха някога с искрено уважение, че е била ятак в антифашистката съпротива. Петров е авторът на ядовитата забележка към двама стереотипери в старата печатница на улица "Кракра" – Пешо Пуловера и Митето Митничаря, по време на нощното дежурство: "Вий защо го защитавайте Бояджиев! На Бояджиев баща му частник". Ядовитата реплика на Върба Чавдарова (1929-2022), с която девет и половина години съм делял редакционна стая в младежкия местен вестник "Тук заемаш мястото на някое наше момче!" със същото основание би могъл да я каже и синът на уважаваната от всички ни ятачка.

  Владимир Янев (1950). По-големият от синовете на др. Атанас Янев – зам.-кметът на Пловдив по времето на соца, която длъжност някога се наричаше Зам.председател на градския народен съвет. После другаря Атанас Янев го назначиха Главен редактор на местния партиен всекидневник "Отечествен глас". Владко Янев е върл почитател на Владимир Маяковски и на Прокълнатите френски поети. След като завърши с година по-късно от випуска университета, Владко честно отиде да учителства в Родопите – не се възползва от протекции. Майка му Моника Янева в представите ми – етичен, тих колега, остана журналистка в същия партиен "Отечествен глас", и след като съпругът й оваканти поста Главен редактор. Чедо на бившата пловдивска управа, лично на мен Владко ми е симпатичен, особено когато си припомням как нахакано се стремеше към приятелство с нашумелия в поетическите среди на онази готина София от 1965-1971 г. напористи млади бохеми и зли литературни побойници. Вакханалният от началото на осемдесетте години поет и мой набор Кирил Кадийски (1947) най-приятелски нежно го иронизираше заради опитите му да се прави на несретник. Киро – бохема и в червата, иронизираше фалша и Владковите амбиции да се уподобява, поне външно да замяза на неудобен за властта: "Виж го, бе! Кърпи си одеалото с ей такива кръпки, пък баща му е шеф във втория град на България". Професор Владимир Янев – днес обаятелен университетски преподавател по литература, вее байрака на всеславянството и във вестничето на културните говеда "Арт-клуб", и това, според мен, е същият до отврат познат стил на показност в умозрителната, експлоатирана от ловки политици теза за мисията на славяните в Европа и света. По своему честен, Владко искрено си вярва. Това си мисля, и леко ме досмешава за този исторически напън у днешния професор.

 Тези родни персонажи няма как да бъдат лице на огромното множество безименни, унижавани и оскърбявани в най-делничното си битие българи. Не ми дава сърце да ги съдя; писаното по-горе не е лична оценка. Отношението ми към тях иде от средата, която е истинското мое отечество. Могъщото подземно течение в живота на нацията ни няма кой знае какво общо с тези мамини и таткови рожби любави, които – носейки се по повърхността на събитията, живеят с представата колко са достойни, па и каква ценност за нацията е присъствието им в провинциалния ни общобългарски пейзаж.

  19 uni 1998 

  
  Вчера с Божидар Чапъров – археолог по специалност, честит горд собственик днес на мижаво, само от четири квадратни метра, магазинче за стари книги на кьоше срещу местния синдикален Дом на културата, точим сладичък мухабет в кафененцето срещу задния вход на училището, където си бяхме доскоро колеги. Сънувал ме предишната нощ как омайвам знойна колежка. "И ето, че днес се срещаме!" – реди ги такива едни ухиленият до уши Божо. Пресичам му радостта и ентусиазма: "Още не ми е минало за седесарския пловдивски вестник". А той, все тъй ухилен до уши: "Прав си, братле, не ми прощавай!" Божидар Чапъров (1941) през пролетта на 1990 г. се оказа причина да се размина с високата длъжност Главен редактор на местния им седесарски вестник "Свобода", политически орган, трибуна на новопокръстените демократи. Като фактор в назначената от т.нар. "Кръгла маса" тричленна комисия: Николай Казанджиев (1929-2000), Константин Аджаров (1960) и Божо Чапъров, зае страната на Казанджиев******** срещу неизвестния лидер на тогавашната Християндемократическа партия, някой си Аджаров; и туриха главен редактор неизвестния дотогава Здравко Атанасов, понеже Здравко наскоро бил излязъл горкият от пандиза (правеше се на дисидент), па и бил безработен, докато аз съм си имал постоянна даскалска работа. Изфуках се на Божо с отзива за "Кардиф" на лит.критика Исак Бехар, отпечатан в "Арт-клуб"-чето на Биков, и Божо разпери лапи: "Радвам се за теб, приятелю, само това да се чува!" Като съм го питал двайсетина лазарника след онзи злополучен конкурс, след като "пандизчията-дисидент" Здравко Атанасов (1946-2016) почти успя да загроби вестника на тукашните войнствени седесари, поради что не подкрепил кандидатурата ми, Божо дружелюбно рече, като ме гледаше едва ли не влюбено: "Много нежен ми изглеждаше бе, братле!"

  Чапъра е от едва оцеляващите в трудни за предприемача условия у нас, та съм си мислил напоследък край онова разминаване помежду ни, че не бива да му се сърдя, действително съм бил твърде наивен за точно такава креслива политическа трибуна в мътилката от боричкането след славния за партийци и доносници Десети ноември.

  Продължих с четенето на "Българския Великден" на Тончо Жечев. Много фин хумор откривам в книгата, както и мила ирония при портретуването на автентични образи от Българската ни история. Привидно разказвачът е въздържан в коментара, ала отзад се надсмива, сякаш се хили (неприятна дума, но тук, смятам, си е на място) с широко раззината уста над нашенските български простотии... Разкошен е Тончо-Жечевският образ на Стоян хайдутин, Стоян войвода – страховит хайдутин от Габровския балкан, преобразил се в мек като захарен памук архимандрит Йосиф, впоследствие игумен на основания с награбеното през годините хайдутлук Соколски манастир – накъсо, доста колоритен предтеча на Алековия Ганьо Балкански, но и вакханален с действителната си житейска драма, по-точно казано – трагикомедия! Което пак настоява, че животът е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия.

  ЗА ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ (1900-1980): 

  От някогашните ми хазяи леля Катя и бившия скромен чиновник чичо Гьорги, които в никакъв случай не бих нарекъл политически изкушени и в чийто дом на ул. "Петър Митов" № 8, най-горе на Слатински редут, живях три години като студент на квартира, съм слушал само добри думи за Вълко Червенков. Държал се скромно, не парадирал. Като кореняци, двамата възрастни, достолепни столичани дали биха се излъгали за човека! Обикновеният българин, мисля си, има по-набито око от коментатори с титла, че не обслужва предварителни политически или философски изящни схеми.*********

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 27 noe. 2022

Илюстрации:

- Разрушената чрез невежествена власт Аптека "Марица".

- Пожарът, изпепелил архитектурни шедьоври в Пловдив.

___

* Името Гаванкови прикачих, за да си нямам проблеми с реалните влиятелни тук хора.

** Отразява ролята на мама Роза в политическата кариера на г-н Иван Тотев (1975), криво-ляво завършил двегодишното някогашно професионално-техническо училище за младежи, на които ученето не им е най-силната страна на характера.

*** Петър Петров, вж. "Мосюто" от "В бездната на безверието", изд.1998 г.
**** Има ги във всички епохи, материал за сръдни, шеги и закачки сред пловдивчани.

***** Петър Стоянов, доносник на Държавна сигурност агент Виктор 
 вж. https://strogosekretno.com/228/8/%D0%94%D0%B0%D0%BB%D0%B8-%D0%9F-%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B5-%D0%92%D0%B8%D0%BA%D1%82%D0%BE%D1%80-%D0%B2%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D0%B0%D0%BA.html

****** Огнян Сапарев, доносник на Държавна сигурност агент Мартин, Шесто управление, отдел Борба с идеологическата диверсия и друга подривна дейност на врага по линия на интелигенцията. От 25 юни 1971 г., вж. https://agentibg.com/index.php/bg/2014-02-18-16-14-56/170-2014-12-05-19-02-20 

******* Пловдивски квартал, застроен от бежанци след ислямските погроми над българи във Вардарска Македония и Одринска Тракия в началото на ХХ век.
******** Николай Казанджиев, доносник на Държавна сигурност агент Страхил 

вж. https://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm 

  П.П.: През 1967 г., след подобна на съветския КГБ реорганизация някои подразделения на ДС са обособени в самостоятелно тайно Шесто управление за борба с идеологическата диверсия, контрареволюционните, националистически и други противодържавни прояви в страната. Основна задача – контрол на потенциално критични към режима групи, някои от които с относително голямо влияние върху общественото мнение – интелигенцията, младежта, религиозните и етническите малцинства. Към 1980 г. Шесто управление, известно като българското гестапо, т.е. политическа тайна полиция, разполага със следните отдели:

·         Първи отдел – художествено-творческа и научна интелигенция и средства за масова информация

·         Втори отдел – младежта, спортни организации и студенти

·         Трети отдел – духовенство, евреи, арменци, белоемигранти, паметници на културата

·         Четвърти отдел – протурски и проюгославски национализъм, турската интелигенция и студенти

·         Пети отдел – контрареволюционни остатъци (земеделци и социалдемократи, контрол на затворите

·         Шести отдел – антидържавни прояви

·         Седми отдел – тероризъм, бягства от страната, анонимна дейност, издирване на лица

·         Осми отдел – информационен анализ. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D0%B8%D0%B3%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82

  Тази структура на Шесто управление се запазва и през 80-те години, като основна промяна е обособяването на Девети отдел – за средствата за масова информация. През 80-те години категорията "осведомител" (т.е. доносник) е заменена с "доверено лице". Доверено лице, за разлика от онези, от които Партията вдигнала доверието си е, например, др. Юнал Лютфи (1944) от Харманли с агентурни имена Мурад и Сидер и 26 килограма. писани върху хартия доноси, за всеки от които донос Държавна сигурност съвестно му изплащала немалка сума, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AE%D0%BD%D0%B0%D0%BB_%D0%9B%D1%8E%D1%82%D1%84%D0%B8. 

********* Вж. https://trud.bg/%D0%B2%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0%D0%BB-%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BA-%D1%81-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B8/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1111.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1111.)

  Наковалня или чук? Ни едното, ни другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш и разбереш механизмите, които движат света, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание. Всички ние сме страшно уязвими. – Аноним (1947)

   9 noe. 1968

МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО

  Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма бяла черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, аз не ви познавам и нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за този свят наоколо. Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, изпитвам най-сладко блаженство, аз съм на Седмото небе и всички хора с техните грижи и дребни радости са ми чужди, защото – независим и от себе си, се издигам над всички, над всичко и... пея. Само че мелодиите ми не могат да бъдат чути. Чувствам ги у мен, а не съм сигурен как точно ги чувствам. Появяват се рядко, и до уши затънал в греховния материален свят, се усещам обзет от печал.

  Когато издъхна Дино, седмица подир смъртта му си наложих да бъда добър и мил. Ставах преди останалите, обличах се и бързо излизах навън. Опитах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На автобусната спирка заставах мирно и кротко, вгледан в себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах право пред себе си, като се стараех да си мисля безобидни неща – например, как добре му стои алената вратовръзка на онзи мъж край кофите с отпадъци. Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно и също място, при градската Чифте баня, строена през ХV или ХVІ век. Оттук поемах през града. Пътят ми не бе сложен, минаваше първо през една телефонна кабинка вдясно от новия тунел под Трихълмието. Аз влизах в кабинката, вдигах металната телефонна слушалка, вързана със синджир, набирах напосоки пет цифри, и когато мъж или жена отсреща се обадеше: "Ало, кой е?" – им казвах кротко: "Опомнете се, моля! Дино умря". В по-добрия случай чувах гласа на възрастен мъж: "Бог да го прости!" – но понеже никога не съм бил набожен, никога не съм вярвал, че Бог съществува, това ме натъжаваше още повече. Ами такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, като добре си знаем, че – въпреки усилията, удавникът ще се удави; той нали затова е удавник; но е така сантиментален онзи момент, когато обреченият посяга обнадежден към нещо, което го няма и не го е имало на света.

  И тъй, хората отсреща, с изключение на някое болнаво старче, люто ми се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме и с фрази, които трябваше да докажат колко не ги вълнува моята мъка, колко не ги интересува кой страда в объркания материален свят, псуваха ме дори. Изобщо, звучните ругатни и проклятия в прекрасния за пришълеца Пловдив съпровождат моите мелодии от най-ранно детство. Още втората сутрин един грубиян ми рече: "Върви по дяволите с твоя скапан мъртвец! Аз съм жив и не ме интересува нищо друго". На четвъртата сутрин мил женски глас унило ми рече: "Защо настоявате и ние да страдаме? Имаме тук две болнави дечица. Защо ни безпокоите? Достатъчно грижи си има всеки в този град и достатъчно болка. Не ни безпокойте! Нали не искам кой знае какво?" И така аз понасях тъгата по Дино. Вървях по тротоара сред увиснала непрогледно гъста мъгла и се съпротивявах полекичка на тъгата. Чувствах се в плен на едва ли не стипчива и сладка на вкус безбрежна печал.

  Беше странно, понеже мисълта за един мъртвец е нищо в сравнение с тревогата за живите. А живите ме обикаляха от всички страни – крачеха те задъхани по улиците и площадите, изпреварваха ме, изтласкваха ме от пътя си в някоя кална локва, без да ми се извинят, без дори да ме забележат, толкова съсредоточени в своя мираж или своя особено важна цел или мисия в живота! Сблъскваха се на някой ъгъл, със зъби, лакти и нокти воюваха помежду си. Случваше се да ги чувам как се налагат с жестоки думи и после с юмруци. Повечето бяха запъхтени и настръхнали. Опиянени от някоя своя лудешка идея, пресичаха срещу червените светлини на светофара, леките коли, камионите, автобусите, влаковете, изобщо всички движещи съвършени машини със съскане и свистене, и със занасяне на колелетата върху влажния паваж или релсите заковаваха муцуна насреща им. Тези пощурели странни хора рискуваха живота си за някоя глупост, само понеже тази фантастична глупост ще накара съседът да се пука от завист. Ами да, повечето си рискуваха живота с всяка непредпазлива стъпка, но бяха доверчиви, те вярваха, че Бог е над тях, че Ангелът Спасител е разперил чудно красивите си белоснежни крила, и през ум сякаш не им минаваше как рязко, как тъпо и глупаво може да приключи това шоу животът.

  Никой като че ли и не мислеше за какъв дявол сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това ходещо множество с хиляди лакоми уста, с хилядите си бели дробове пъхти, диша и мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, докато чака да докарат вестниците или чуе последните новини по радиото, и бърза да грабне някоя трошица преди някой друг, ще си строши нозете да препуска, само да докопа още малко власт, богатство или слава, преди врабчетата да им налетят. И защо, накъде се е забързало това множество от окаяни хора?! Но тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля кой знае колко дълбоко за тези неща, принуждаваше ме да се страхувам. Времето на моя най-обикновен живот разделих на две части: слънчево тихо детство и юношество до смъртта на Дино, и време на страха и мъглите след смъртта на Дино.

  Когато съм се появил на белия свят, Дино бил вече възмъжал физически и дори го наричали приятен мъж. Вземал ме в ръце, разглеждал ме като чуплива вещ, опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее една война и да начене втора – войната за моя и неговия живот. От първата, от Голямата война, се отървал с някои драскотини върху душата и с купчинка спомени, които с неохота ми разказваше понякога, след настояване и обещания от моя страна да стана послушен син, какъвто не само той, а светът още не е виждал. Ето една от тези изтръгнати насила истории.

  Взводът на Дино бил пратен да заеме позиция срещу известна с умението да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с десетина леки и няколко тежки картечници нашите атакували немците отсам реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Откосите в мартенската безлунна нощ светели в мрака като Коледни фойерверки. Докато направи първите няколко крачки, изскачайки от подгизналия окоп, всеки от взвода се страхувал да не го уцелят или да не загине; в разгара на сражението обаче, когато наистина били ужасно зле ранявани и убивани от немски куршуми, когато били разкъсвани от шрапнелите на врага, страхът изчезнал... Да се не начудиш как у тихия до преди миг уплашен кротък човек се буди хищникът, освирепял, ненаситен да убива всеки, оказал се пред дулото на оръжието му. И Дино толкова се увлякъл да се придвижва, пълзейки, стреляйки безразборно към врага, че сторил нещо, което онези плъхове в тила канцеларистите с малки и големи звездички върху пагоните описват във фронтовия дневник, изпъчили гърди, с помпозни фрази, като "постигнахме отличен пробив на локалния фронтови участък". А нямаше сега да ме има, да не бил прикладът на леката картечница MG42*. Куршумче дум-дум уцелило приклада на картечницата на Дино и го направило на трески, понеже дум-дум са умно немско изобретение, предназначено да раздробява кости, като се взривява повторно в костта на уцеления нещастник.

  И така започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните в онзи миг не усетил. Било изтрезняване като свежа утрин след нощ на тежко пиянство.

  Но и малката война се оказала не по-малко опасна... Двегодишен, у мен се появило твърдо намерение да се отърва веднъж завинаги и от пикливите си пеленки, както и веднъж завинаги да престана да слушам как Дино се горещи, че щял да ме изхвърли от втория етаж в къща под наем на пловдивската улица "Захари Стоянов" 17, където живеели в сиромашия, колко досадно ревливо и пикливо същество съм бил и как по цели нощи ме дундуркали на смени като войници в наряд, само да не рева. Преживял съм мимолетния изблик на отчаяние у него от собствената ми жалка посредственост, докато самият Дино едвам преживял малария. Спасили сме се като по чудо. Впрочем, за миналото ние рядко говорехме. И не понеже сме се страхували, а просто двамата с него много обичахме живота.

  Когато навърших моите десет години, той ми издаде голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това! Дино срещна една красива руса жена с големи сини очи. И жената май го хареса. За мен необяснимо, но двамата все потъваха в гориста някоя местност да се любуват един на друг, да се прегръщат и целуват, да се галят сред полянките и песните на щурците, сред полъх от пеперудени крилца и дъх на здравец.

  Губеше се с хубавицата по цели дни и нощи. Правех се отначало, че не забелязвам тези техни странности; един ден, обаче, ми стана непосилно повече да си подтискам самолюбието и му казах: или нея, или мен! И като помълча известно време, за пръв път Дино ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й да отбелязвам само с голяма буква)... та когато бил с Нея, мелодиите му зазвучавали, изпълвали го като голяма черква, очите му се отвръщали от обичайните хорски грижи, издигал се високо и все по-високо, като хлапе се радвал на дъгата, тревите, дъжда и слънцето, на луната и звездите, на ветреца, който рошел нейните дълги женски коси, на облака, който плува в небето, което в онзи миг изведнъж ставало копринено синьо, любувал се на земята, която пред очите му се откривала майчински ласкава с разкошните свои цветя, бистри ручеи в тучни поляни, храсти, насекоми, птици, риби, влечуги. В такива моменти плачел от щастие. Опитах се да го разбера тогава, но докато го виждах с Нея, криех се в някой ъгъл у дома, да изплача пред мишленцата в бедняшкото ни жилище моето детско нещастие и самотата на изоставен син.

  За бъдещето с него не говорехме. Ами, Дино никога не казваше: "Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо, вместо да мечтае. Спомням си как ходихме веднъж на лов. Тръгнали бяхме да стреляме по зайци, а край горския поток съгледахме вълк; и Дино рече: "Убием ли го, ще сторим нещо добро за света". Никой не ни беше учил как се убива вълк. И тогава аз тръгнах към вълка, придавайки си непукистки вид. В онзи момент бях примамка за вълка, затова и треперех от страх, а Дино трябваше да стори лесното: да стреля, но го видях как трепери, като че в пристъп на треска. Противно на очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. "Не бил вълк, ами куче" – радваше се като хлапе Дино и в онзи хубав момент лицето му беше рязко очертано и мъжествено. Това няма как да забравя.

  Имахме и ловно куче. Двуцевката си Дино държеше винаги окачена над диванчето в кухничката, а песът дремеше отвън пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към това куче той беше милостив – носеше му храна от работническия стол отсам стария мост над Марица, с кокалено гребенче по веднъж на ден разресваше козината на песа и го наричаше Джон. Джон беше едър сетер на големи черни петна върху сивата кожа, държеше се не като уличен помияр, какъвто беше, а като същински аристократ сред глутницата улични помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино – беше, че не джафкаше по заничащите иззад оградата столипиновски апаши, лаеше мощно нарядко и обикновено дремеше умислен като древен философ.

  И тъй, един ден в разгара на лятото Дино реши да умре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е време вече да си ходи от света, така да се каже – да освободи място за друг някой с още нежна кожа, изскочил с рев из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото – герой с осанка и красива нагла усмивка. И Дино стори това свое сбогуване с всички нас нехайно и кротко, както беше направено всичко, от което се състоеше животът му на обикновен българин: издъхна в съня си с усмивка, застинала върху вкамененото мраморно бяло лице и сълза изпод единия от едва открехнатите клепачи.

  Събраха се неколцина още живи негови приятели и някои близки. Настояваха да го погребем колкото е възможно по-бързо, докато не се е вмирисал трупът – скръбта си е скръб, но има природни закони, които не се съобразяват с настроенията ни! Това си бъбреха хората. Като едничък син обаче, не желаех да се разделя с Дино. Седях край трупа му и го гледах с кротка синовна обич и благоговение. Измина седмица, измина месец. Трупът подпухна и посивя. Уплашен, казах на онези хора, че е дошло време да го погребем. И като го вдигнаха на ръце от леглото му във всекидневната, те угасиха свещите, почистиха восъка от пода и отидоха да го заровят. Въпреки че не тръгнах с тях, всеки път при излизане от моите цветни сънища, аз тръгвах сам след скромната катафалка да го изпращам до старото общинско гробище край булеварда, който води към Цариград. Вървях си в онези мъгливи предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Но това с всеки отлетял в небитието час, ден, с всяка отшумяла седмица, месец или години, отшумели във вечността, вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една свежа пролетна утрин се сбогувах с мисълта да приличам на Дино.

  Започваха моите Малки войни.**

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 24 noe. 2022***

Илюстрации:

- Зимата на 1953. Петгодишен, на улица "Ниш".

- Януари 1968. Край пловдивската Гребна база.

___

* MG 42 има сред най-високите честоти на стрелба при едноцевните леки картечници – между 1200 и 1500 изстрела в минута, което води до отличителен звук при стрелба. Въпреки наличието на други автоматични оръжия със сходна огнева мощ по онова време, лентовото подаване и системата за бърза смяна на цевите му осигуряват възможност за по-продължителна стрелба в сравнение с други видове фронтово оръжие.

Тип лека картечница, с която баща ми воювал.

** В студентския вестник "Софийски университет" през 1969 г., когато главен редактор беше доц. Симеон Хаджикосев, текстът беше отпечатан при изрично условие да избягна внушението, че сюжетът е взет от България; затова нарисувах илюстрация – млад мъж пред телефонна кабинка със слушалка в ръка и над главата му на латиница: "Теlephone". "Писал си го в стил италиански кинематографически неореализъм" – беше коментарът на Симеон Хаджикосев (1941), та ми се наложи допълнително да ровя из речниците, да полюбопитствам що ли е това "кинематографически неореализъм". Два месеца по-късно този текст, заедно с още един ("Спомени... спомени за мъжество"), ми отвори внушителната обкована с бронз порта на вестник "Народна култура", а още месец по-късно стана повод да се срещна с Йордан Радичков (1929-2004), който през 1969 г. все още не беше придобил ореол на Големия писател. Посрещна ме благо усмихнат зад огромно като фурнаджийски тезгях бюро в колкото кибритена кутия стайче на официозния вестник "Литературен фронт", където май беше литературен сътрудник. Каза ми между другото: "Сега не му е времето да публикуваме този разказ. Поизчакай да му дойде времето". Та така! Години по-късно заключителния епизод с момчето, което все изпраща и изпраща, и изпраща своя любим баща-мъртвец, открих пресъздаден във филма "Лачените обувки на незнайния воин" от 1979 г. на Рангел Вълчанов (1928-2013).

*** Като чуеше по радиото у дома във всекидневната тази мелодия, майка ми винаги притихваше и от очите й се ронеха сълзи. "Това е баща ти, това е баща ти!" – повтаряше ми тихичко. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1110.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1110.)

  Лицето на врага ме поразява тогава, когато видя колко много прилича на моето. – Станислав Йежи Лец (1909-1966)* 

  На отвъдокеански задочен "френд", роден през 1953 г., някогашен кореспондент на финансираното от Конгреса на US Радио Свободна Европа, очевидно културен човек, който напоследък пише жлъчни статии и участва в нефелни политически проекти... С обич и омерзение! – Аноним (1947)

   7 noe. 2001

ОБРЕЧЕНАТА ВОЙНА НА МЪРФИ**

С други дертове зает, не с идиоти да воювам,
виждам ти се зъл, проклет, както ми се струва.

Моля да не ме виниш! Да ме разбереш опитай.
Дадени са свише дни не за да броим звездите,

не за да редя слова в стих за прелетните птички;
 не е от печал това, от любов се пише всичко.

Да си стиснем тук ръце – истината е стипчива,
а на честното сърце истината най отива.

Как ли да те виждам враг? Като мен и ти си,

и понеже нямам брат, малко ще ми липсваш.

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 22 noe. 2022

Илюстрации:

- Омразата не решава, а разпалва ненавист.

- Актьор с ирландско потекло (1932-2013)***.

––––

* Роден на 6 март 1909 г. в Лвов, в семейството на барон Бенон де Туш–Лец и Адела Сафрин, полско-еврейски ексцентрици, които впоследствие се обръщат към протестантската версия на християнството. Преди Първата световна война семейството се преселва във Виена, където малкият Станислав получава началното си образование. Дипломира се в юридическия факултет на Лвовския университет през 1933 г. Пише и публикува стихотворения. Според него поезията и политиката са неделими. През 1939 г. публикува два тома сатирична публицистика, след окупиране на Полша от хитлерова Германия е арестуван и пратен в Тарнополския нацистки концлагер. Получил смъртна присъда за втори опит за бягство, през есента на 1943 г. все пак успява да избяга на свобода, като убива екзекутора си с лопатата, дадена му да изкопае собствения си гроб преди онзи да го разстреля. 

Вж. https://luboslovie.bg/2017/03/07/%D0%B1%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%BD%D1%8A%D1%82-%D1%81-%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B8/ 

** Доколкото разбирам, в англоезичния свят Мърфи е образ на типичния чешит, към когото се отнасят с насмешка, както ние се бъзикаме с нашия Марко Тотев.

*** Вж. https://e-vestnik.bg/25441/prochuti-piyachi-pitar-otul-ot-butilka-na-eks-do-palen-trezvenik/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1109.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1109.)

  Коефициентът на интелигентност при разгневената тълпа е равен на коефициeнта интелигентност у най-тъпия в тълпата, разделен по броя на сбралите се тъпанари. – Тери Пратчет (1948-2015)

  16 dec. 2002

КОГАТО ПРИЕМАШ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА...

  Някога, когато бях 17-годишен, тъкмо бях започнал да се бръсна и се чувствах горд с едва покаралия под носа ми мъх или мустаци, някога си, значи, преди доста години, познавах товарен парен локомотив, който мечтаеше да е вагонче от въжената линия. Той бе изключително скромен, понеже съвсем естествено за него би било да мечтае, да кажем, да се види един ден презокеански луксозен туристически лайнер, е-е, нещо от рода на кораба "Титаник", но той се беше влюбил в тази своя мъничка мечта.

  Обикновено се стараем да изглеждаме по-внушителни, отколкото сме, та ето защо ми стана интересен този парен локомотив. И се постарах да узная с какво вагончето от въжената линия е по-достойно като мечта за едно така внушително чудовище като парния локомотив. Той, въпросният тежък господин, виждаше вагончето тапицирано отвътре с тъмноален плюш, копринени виолетови завески и светлосиньо боядисано таванче, а отвън естествено – зеленичко на бели и жълти точки и по средата от двете страни – яркожълта емблема на планинската туристическа компания, която емблемка представя мече върху бледорозов фон с разперени лапки и усмихната муцунка.

  19 dec. 2002

  Изкушавам се не от това, което знам, ами от всичко, което дотук ми е неизвестно; но в познатите неща, забелязвам, че се крият най-любопитни непознати подробности.

  27 dec. 2002

  Пушачът. Роди се в бедно семейство; толкова бедни бяха родителите му, че нямаха пари за хляб, камо ли за цигари. Пропуши в осемгодишната си възраст – лютеше му и му горчеше, но не се закашля: от инат. Когато навърши 56 години, вече имаше жестока кашлица, придобита от пушенето. Посъветваха го да зареже цигарите; накрая съвсем престана да пуши вредните цигари, започна да следи за здравето си и... взе, че умря. Накратко казано, целият му живот е поучителен пример за вредата от тютюнопушенето.

  06 jan. 2003

  Керван от делници в пустинята... Стрелките на живота ни въртят в кръг като сляпо конче на пресъхнал селски геран. Това ли е България? Преоблякъл се Илия, а сякаш някогашните управници са си пак там, че и по-лакоми.

  Ценното, което научих – да отличавам крясъците от шепота, нещо пренебрегвано.

  Когато приемаш предизвикателства, да не знаят, че приемаш предизвикателства!

  07 jan. 2003

  Най-жестока критика, мисля си напоследък, вероятно е мълчанието, а най-приятна реклама – яростната критика за каквато и да било работа. Не ни дразни безжизненото.

  Подлостта чети наопъки, решиш ли да узнаеш какво е чест и какво е достойнство!

  В тоталното отрицание откривам положителните обертонове към обекта на критика.

 Фактически фанатикът прилежно опровергава идеята, на която служи с крясъка си.

  Умозрителна теория е опровергавана като безсмислица именно от най-яростните си апологети.

  02 fev. 2003

 НЕ ЗНАМ ЗАЩО...

  Брадат бабаит* опердаши сред София млад полицай и Президентът на България** не знам поради какви причини и съображения връчи най-престижния държавен знак, Орден "Стара планина", на побойника, а баш шефът на полицията в "чистата и свята" Република България ген.лейтенант Бойко Борисов обдари побойника с боен патлак и го разцелува пред телевизионните камери – умилени, това го видяхме по национални телевизии и кабеларки.

  Дойде си след 45-годишно изгнание царят, който никога не е бил детрониран, юрна се народът да реве: Осанна! – демек: Да живей! И като му се нарадваха, хванаха се да му подвикват апапите: да се прибира откъдето е дошъл. Защото – поясняват, като се отделил от България, вече не разбира нашите батаци. Той ли не разбира? Хе-хе!***

  Баш поет****, като не пожела да го назначат за министър на културата, разкритикува отношението на държавата към културата... Та всички на терсене, пък ний – наопъки!

  Мутрите, кредитните милионери, банкерите, барабар с мародерите на България, се надпреварват да строят черкви, параклиси, манастири, да вдигат християнския кръст по гори и планини, да даряват икони и тави от злато все в името на... Иисус Христос.

  Защитници на ограбените и онеправданите българи, турци и пр. влязоха кльощави и гладни в Народното събрание... Днес са най-заможните хора в държавата.

  Някогашни харно поминуващи храненици на онази социалистическа Тодор-Живкова България жестоко се скараха кой да сътвори Списък на дисидентите*****, демек, кой да отличи с привилегии галениците на същата онази Тодор-Живкова управа.

  Нарекоха циганина ром, след като "ром" според най-разпространеното от няколко техни наречия, значи "човек"... Според същата желязна логика, останалите граждани на България какви му се явяваме на г-н Ром? ******

  Поповете се хванаха гуша за гуша******* канят се кръв да леят, ама се кланят на един Бог, който в основа на всичките дела ни учи да си служим с Любовта, не с омразата.

  Едни важни хора обещаваха да разтурят атомната електроцентрала в Козлодуй (І-ІV блок вкл.), после прокълнаха други важни хора, които изпълняват тяхното обещание пред Европейския съюз и господарите на света.

  Главният прокурор******** е най-мразената персона във властта, след като по статут е пръв защитник на закона и справедливостта в "чистата и свята република", мечтана от Левски.

  Най-големият мафиот у нас********* е месия за жителите на бедстващите ни селища.

  Защо се натискат да са по-близо до тавата с мръвки, след като ги трепят като мухи! На показни екзекуции по улиците и сокаците на България вече не се ли нагледахме?

  Съвестният гражданин заплаща сметките и на некадърния политик, и на крадливия държавен и общински чиновник, без да ползва неговите права, никой не го защитава. Това ли е да си електорат?

  След като бившите партайци – праведници, "най-верни синове и щерки на нацията" се самообявиха за първи демократи и се отрекоха от комунизма, проумяваме все по-определено, че соцът може и да не е бил стока, но поне сме имали държава.

  Седесарите до такава степен ненавиждат комунистите, че не желаят да замезват от една паница, когато си пият аперитива след яките кавги в Народното събрание и след като чудесно си мязат по увереност и самочувствие, като най-праведни в България.

  Смятат българина за будала и невежа, а му се гневят на всичкото отгоре защото не пожелал повече да го лъжат и не гласува за Иван-Костовци и компания.

  Наричат елит невежи, които някак "случайно" сякаш кацнаха най-горе в държавата.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 21 noe. 2022

___

* Скулпторът Вежди Рашидов (1951). Вж. https://www.vesti.bg/novini/vezhdi-rashidov-i-kolega-ot-ods-nabiha-policaj-349407 & https://www.mediapool.bg/boiko-borisov-predlozhil-nagradata-za-vezhdi-rashidov-news22175.html

** Историкът по образование Георги Първанов (1957). Вж. http://www.omda.bg/public/bulg/news/personal/parvanov.htm

*** Основно бяха хора от управата на СДС, които най му се радваха отначало. Вж. https://news.bg/crime/simeon-sakskoburggotski-osadi-balgariya-v-strasburg.html

**** Стефан Цанев (1936). Вж. https://bntnews.bg/bg/a/ostri-repliki-mezhdu-stefan-tsanev-i-vezhdi-rashidov

***** Сред тях блестеше Михаил Неделчев (1942), капацитет в литературната критика. Вж. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/

****** Вж. https://www.youtube.com/watch?v=OuGDM-l_p6o

******* Разделени на два синода, служители во имя Христа проляха кръв, убиха човек. Вж. https://afera.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%89%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B7%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B0%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%B0%D1%80%D1%85-%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8/

******** Иван Татарчев (1930-2008). Вж. http://skandalno.net/istinata-za-omrazata-mezhdu-andrey-lukanov-i-ivan-tatarchev-158199/

********* Илия Павлов (1960-2003). Вж.https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/6091525 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1108.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1108.)

  Когато е било любов, тя оставя белези в душата ти, които няма сила, която да изтрие, независимо какво ти се случило и кого си срещнал/а след това. – Аноним (1947)

  21 noe. 2014

САНТА ФЕ

На този ден и в този час

преди известен брой лета

ти, мила, се яви у нас

премръзнала от самота.

Ноември беше мразовит,

аз сложих в джезвето кафе

разпалих огъня си с вид

на мъж, пленен от Санта Фе*.

Ръце над пламъка простря,

загледахме се мълчешком;

навън си тръгваше денят

като монах на бавен кон.

Въздъхнах. Ти се притесни.

"Какво!" – ми рече с шепот тих.

Ах, мила, много зимни дни,

 а грош дотука не спестих.

"Какво значение, кога

за огън съчки си събрал,

нали ще сме до сутринта

увити в моя плетен шал?"

Загледахме се мълчешком

към мрака, стелещ се навън,

докато стана моят дом

като завивка преди сън.

Какво се случи след това

до днес така и не разбрах –

нахлу вихрушка, завъртя

и двама ни в такава страст,

че после рече ми: "Оле!

Мен, мили, губи ми се час.

Изпаднала съм като в плен

или изпаднала в несвяст.

Дотичах в твоя дом сама,

но дяволското ти кафе,

реша ли да си тръгвам аз,

все тегли ме назад към теб".

…Години доста оттогаз

отлитнаха като ята на юг,

и милата не е сред нас,

прахът й – в малка урна тук.

Явява ми се в някой сън

и пита мълком с поглед благ

щастлив ли съм, къде е вън

ноември с онзи лански сняг?

Ноември днес е мразовит,

та слагам в джезвето кафе,

да пламне огънят ми с вид

на мъж, пленен от Санта Фе.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 21 noe. 2022

___

* Санта Фе (от исп.): Светата Вяра. Бел.м., tisss.