ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1113.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1113.)

  Наковалня или чук? Ни едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими. – Аноним (1947)

  10 uni 1998

НА ГОСТИ У ПЕТЪР ПЕТРОВ

  Шест часа сутринта. Семейство Гаванкови* ми поставя задачка от етичен характер: синчето им не заслужава дори "тройка", нужна им била "петица", че идиотът щял да кандидатства нещо си някъде си... Десетина учители сме в стрес от издевателството. Идиотското е, че синчето на Гаванкови шета из училището, наляво-надясно разправя, че с връзки всичко на този свят се постига. Има вероятност посредствения "Мамин Ваню" да го изкараме пълен отличник. Та реши ли дяволът да те срита в карантиите, няма да го стори с копитото, ами с човешки крак! Същия ден около обяд приключвам оформянето на годишните оценки по български и литература в моя VIII-а клас. Ани – девойчето, от чийто записки, виждам, явно преписвал младият Гаванков, има от мен "четворка", маминият – поръчаната "петица". Леле-е, какво направих ли? Ами Ани че получи колкото си заслужава, според мен, а надутата с две единици оценка на Ванчо, при обстоятелството че семейството на Ани и фамилията Гаванкови живеят врата до врата в 14-етажния жилищен блок срещу училището – мисля си, чудесно се получава. Две нощи не мигнах докато измисля наказание, което да е един вид Пирова победа за наглеците, може пък и да си търсех оправдание заради мекошавостта! Представях си погнусата, която ще отрови идилията между двете семейства. Отказах се да се правя на съдник. Че кой съм аз! Прост даскал с възможно най-нисък статус в обществената йерархия, мизерен човечец без грам самочувствие. Да съм се облагодетелствал?! Не съм изкярил! И оставих отмъщението да пусне коренче, кълн и тихичко да зрее срещу нахалниците. Това оправдава ли ме? Не ме оправдава, разбира се. Но пък ми е жал за неизвестното умно българче, дето ще се окаже извън класацията им от някой тарикат подобен, издул се като плондер "Мамин Ваню"**.

   12 uni 1998  

  Преди Христос вървял гръмогласният многострадален Йоан Предтеча. Йоан тръбял за идещия подире му Месия. Психологически трик! Не бива книгата ми да се навира в очите. Нека да говорят, преди да са я видели. Стила й заимствах от древните лирици на Елада, като да кажем: Анакреон, Алкей, Анакреон, Пиндар, Сафо и пр., внушенията оспорват блатния животец от ерата на зрелия соц. заради изстраданото жизнелюбие.

  14 uni 1998

  След обяд гостувах у семейството Петър и Райна Петрови. От 10 до 13 ч. с приятеля Емил Калъчев (1932-2013) бъбрим за "Искрата", за идеята на Върба Чавдарова (1929-2022) да напише книга за "миналите през редакцията", както Върба се изрази. "За тези неща първо аз трябва да пиша" – кротко рече Емил. Оказа се, Коста Странджев (1929-1991) и неколцина, сред които е и Емил, са първите автори във вестника. Иван Панев (1933-1990), Димитър Бакалов и Йордан Акабалиев осигурили височайша подкрепа от пловдивската партийна управа, да види бял свят младежкият вестник на 5 ян. 1959 г.

  Пиша тези неща, и двете ми посещения някак се преливат едно в друго – откривам, че в разговора с Емил, от една страна, и с Петров – от друга, сме засягали все живота ни, кажи-речи, до един и същи исторически отрязък от 1945 до 1959 г. Емил се държи като пришелец в Пловдив от неговото Карлово, Петър Петров – със самочувствие на израснал в културното средище на България – в прашните уличките зад пивоварната "Каменица", чийто сгради и терен семейството Тотеви на бившия пловдивски кмет от партията ГЕРБ щастливо успя вече да присвои... Склонен съм да вярвам и на единия, и на другия. Въпрос на гледна точка, нали!

  Изглежда съм се поувлякъл, та на тръгване от Петрови побелелият вече 73-годишен домакин (напомня ми силно на актьора Марлон Брандо от култовия филм за мафията "Кръстникът": рехави мустачета, бялата косица, разпиляна на букли, същият бабешки ханш, забавени жестове) зина на изпроводяк:

  – Усещам, че има нещо затаеничко у теб. Гледаш, слушаш, мълчиш, съгласяваш се, ама има нещо скритичко, има! 

  Казвам лекомислено:

  – Може в това да ми е чарът. 

  А той сериозен продължава: 

  – Виж какво, моето момче! В отношенията ти с жените може и да е така, но в мъжка компания...? Стар съм вече, болнав съм, нямам я вече онази моя някогашна енергия да те поизпитам, както аз си знам. Ама пък и защо ли ми трябва! Сигурен съм, обаче, има несъгласие у теб, има у теб нещо недоизречено. Ще го разбера някой ден. 

  – Притеснява те вероятно вестникарският ми рефлекс – подхвърлям. 

  А той:

  – Знаеш ли какво ще ти кажа! Ти изискваш и изстискваш. Да-а, това е: хем изискваш, хем изстискваш. И аз всичко-всичко ти разправям, даже без да си ме питал. Ей това е!

  Всъщност, разправи няколко случки, където се оказал пряко замесен, и една от тях се откроява с печал, присъща на Чеховите сюжети, само че то е по-добро и от разказ на Чехов, че ухае на Балканския полуостров, не на Руската степ. Двама са героите: 16-годишен гимназист и около 40-годишният му учител по френски от католишкия колеж. Няколко месеца прорез между двата епизода в драмата: в първия епизод действието се развива в Търговската гимназия – сградата ми е позната, учил съм и в тази сграда, когато бях 14-16-годишен; вторият епизод е пред фото-студиото на пъпа на Пловдив, на ъгъла срещу Кино "Балкан". В резюме: месеци преди Девети (ІХ.1944.) учителят не писал "отличен" на твърде амбициозния ученик, според ученика, заради политически симпатии, които открил у младежа; но в касапницата след Девети, крайно притеснен, същият даскал среща бившия си ученик и го моли за помощ. Очевидно в негово лице открил единствения, който би го спасил от глутницата доносници, мекерета и убийци на новата власт... Помощта е гордо отказана – младичкият Петров нямал влияние над Народната власт, убеден е в нейната правота, не съчувства на даскала, който жестоко го подценил само преди месец-два. И се разделят: единият – удовлетворен, окрилен от щастие, че получил жадуваното възмездие, другият – със стъпките на сомнамбул, самото смъртно Отчаяние. Ден по-късно из пловдивската Главна се разнася слухът, че военен камион прегазил нехаен велосипедист. Досещате се може би, прегазеният се оказва учителят по френски. Дали сам се хвърля под гумите на онзи камион, или военният камион го преследвал и успял да го прегази? Спасение дебне отвсякъде!***

  Чудно ми е, че вече 73-годишният някогашен идеалист и възпитаник на престижния Френски католишки колеж в Пловдив, не е в състояние да се отскубне от историята: 

  – Ама аз така старателно се бях подготвил! – ломоти с издути, присвити като кокоше дупе устни, както кога се произнася френското т.нар. "затворено о"– Още помня онзи урок наизуст. Чуй! Слушай ме, бе! Що не щеш да ме чуеш? Урока си го знаех мо та мо (дума по дума).   

  15 uni 1998

ЗДРАВИТЕ СИЛИ

  

  Поскърцвайки с чистак новичките си кожени ботуши и в новичка военна униформа, членовете на правения в тила военновременен вестник "Щурмовак", нейде високо в австрийските чукари в ранната пролет на 1945 г. срещат интелигентен възрастен мъж, който мълчаливо ги наблюдавал с вид на паднал от небето. Споменава факта поетът Лальо Маринов - Ламар (1898-1974) в героичната си автобиография. На тръгналите да "освобождават света от отровната му плесен" (стих на Никола Вапцаров), всичко им било от ясно по-ясно, особено какво се случва, където под свистенето на куршуми и сред могъщия грохот на снарядите обезобразени се гърчат тела и души. Смахнатият австриец в планината изненадал нашите пишещи хора... Всъщност, какво ли знаем за австрийците? Същият силно изненадан Лальо с дата 15-16 март 1947 г., месеци преди да се родя в Пловдив, нанизал чудесно стихотворенийце – сияен опус на партийното нагаждачество в годините на соца, а и изобщо, когато иде реч за лек и приятен начин творецът на стихове да лъсне в розова светлина пред онези важни персони, които са си завоювали върховете на властта –

На Николай Райнов
Аз искам, драги Николай, да ти припомня...
Сега е друго време – непощадно твърдо,
аз гледам образа ти, твоя поглед чист,
и ние с теб вървим задружно пак прегърнати,
и ние с тебе сме борци и здрави комунисти. 

  Думата "здрави" тук ми направи впечатление. Тези "здрави" са от епохата на Чичко Сталин. Здрави са прогресивните сили на Партията-ръководителка, нейните мекерета и пр. Ами интелигенцията? О-о, тя е кекава, демек: нестабилна, болнава, изнежена. На "кекавата интелигенция" здравите сили не могат да разчитат... в никакъв случай няма как да й се доверят. Наперено звучащият лаф относно "кекавата интелигенция" с впит в кварталния агитатор на Партията БКП взор на сивееща маса отечественофронтовци иде от ранните ми детски спомени, когато живеехме в тъмната влажна изба на улица "Ниш" № 4. Събираха възрастните от махалиците между Моргата, източните склонове на Джендем тепе, Пещерско шосе и улица "Васил Априлов" в тъжно салонче на ъгъла зад зарзаватчийницата на Бай Наско пред най-проста маса, застлана с червено сукно, с окачени по стените дървени рамки и зад стъкло там като близнаци бяха подредени по двойки Маркс-Енгелс, Ленин-Сталин, Георги Димитров с шлифер и другарят Вълко Червенков без шлифер, и под тях – приковани с дълга тънка летва в стройни редици четирийсетина най-прости стола. Нашият партиен агитатор беше мършав и сив мъж в сив стар костюм, със стоманеносив остър поглед под пригладен плътно към черепа му сив перчем с цвета на захабен древен чаршаф. Заничали сме отвън чета от 5 до 7-годишни хлапенца, някак да разберем сивият мъж какво им говори на комшиите, и те защо си мълчат, пък той все като нещо да им се ядосва и от време на време размахва юмрук към таванчето, сочи им портрета на близнаците Маркс-Енгелс и Ленин-Сталин, хем яростно на някого там – на тавана с дивите гълъби и гугутките, се заканва.

  17 uni 1998

  "Арт-клуб" – вестничето на пловдивските културни дейци, се списва с хъс и апломб все около горно "до". Фалцетните напъни колко сме си гневни, колко нещастни, колко страдаме за Отечеството и унижените българи, мисля си, много як комплекс избиват. Съответстват на епичните борби на 73-годишния ми приятел, бивш счетоводител, при несъществената разлика че в целия си досегашен живот той наистина бил унижаван и има основание да е рязък и гневен, подписвайки се не с тъй стереотипното свое име Петър Петров, а със свежия псевдоним Василен Ведров. Подобен род примадони****, както научавам от статиите, стиховете, интервютата, спомените, тъпите им задевки, а и доколкото познавам не един и двама от тях, ще си умрат провинциалисти, напомнят ми Вазовите чичовци; Ботевия Кръстю Пишурка; Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина, Гуньо Адвокатина от Алековите фейлетони. Щрихи от груповия им портрет! 

  Добромир Тонев (1955-2001). Самовлюбен, галеник на бивши фактори от Живковия Писателски съюз. Пришълец от Ямбол в моя Пловдив. Стиховете му са метафорични римувани и ритмувани прехласвания пред собствения образ. Напоследък, както го е вършил и преди 1990 г., кръжи около новите властници – от ректора на Пловдивския университет проф. Огнян Сапарев до Бате Петьо, както гальовно бъзикат президента Петър Стоянов***** царе на пловдивската нежна ирония, майничките. С Бате Петьо си пил биричката, с Бате Петьо заглеждали мацки зад джамлъка на бирхале "Каменица".

  Огнян Сапарев (1942)******. Типично всеядно. Много неща – и винаги с рогата напред. Кандидатира се за президент, дори късо време беше шеф на Българската национална телевизия; защо го пропъдиха, обаче! Може би не им пасна на конюнктурата. И тогава го назначиха ректор на Пловдивския университет. По-малкия му брат Славян Сапарев в онези еуфорични месеци веднага след Десети ноември избраха за председател на местния Съюз на демократичните сили. Чудесно време беше, юношеският период на местната ни пардон-демокрация, на гневния седесарски вестник "Свобода" и на рояк  неосъществими надежди и блянове. Огнян Сапарев е духовен отец или гуру на група възпитаници на Пловдивския университет, като споменатия по-горе Добромир Тонев, Тодор Чонов (1945) и прочие, плюс неколцина пост фактум посветили се на кариера в политическия батак на местната ни общинска управа, като поета на приятни стихове Красимир Обретенов (1950-2016), например.

  Тодор Биков (1957-2016). Самоотвержения редактор на вестничето "Арт-клуб", бивш семинарист, влюбен в собствения си измислен образ. По сътворените от него ребуси с претенция за философска или дявол знае каква постна лирика разбирам, че го веят някакви приказни славянофилски мъгли, което дава облик и на вестничето му. Сред местните нафукани, горди и напети сноби пазарджиклията Тодор Биков се движи със самочувствие на артист с аристократично потекло, пък си е най-обикновен пришълец не само в Пловдив, но и в сферата на капризната госпожица Поезия.

  Георги Петров (1944). Някога Георги ни списваше досиетата в "Комсомолска искра". Изглежда човешки. Бивш секретар в градския комитет на ДКМС в Сливен, протеже на др. Дража Вълчева. Днес пак е шеф, но на "Марица", всекидневник с най-висок тираж в Южна България. От Кичук-париж е*******. Майка му, спомням си, я погребваха някога с искрено уважение, че е била ятак в антифашистката съпротива. Петров е авторът на ядовитата забележка към двама стереотипери в старата печатница на улица "Кракра" – Пешо Пуловера и Митето Митничаря, по време на нощното дежурство: "Вий защо го защитавайте Бояджиев! На Бояджиев баща му частник". Ядовитата реплика на Върба Чавдарова (1929-2022), с която девет и половина години съм делял редакционна стая в младежкия местен вестник "Тук заемаш мястото на някое наше момче!" със същото основание би могъл да я каже и синът на уважаваната от всички ни ятачка.

  Владимир Янев (1950). По-големият от синовете на др. Атанас Янев – зам.-кметът на Пловдив по времето на соца, която длъжност някога се наричаше Зам.председател на градския народен съвет. После другаря Атанас Янев го назначиха Главен редактор на местния партиен всекидневник "Отечествен глас". Владко Янев е върл почитател на Владимир Маяковски и на Прокълнатите френски поети. След като завърши с година по-късно от випуска университета, Владко честно отиде да учителства в Родопите – не се възползва от протекции. Майка му Моника Янева в представите ми – етичен, тих колега, остана журналистка в същия партиен "Отечествен глас", и след като съпругът й оваканти поста Главен редактор. Чедо на бившата пловдивска управа, лично на мен Владко ми е симпатичен, особено когато си припомням как нахакано се стремеше към приятелство с нашумелия в поетическите среди на онази готина София от 1965-1971 г. напористи млади бохеми и зли литературни побойници. Вакханалният от началото на осемдесетте години поет и мой набор Кирил Кадийски (1947) най-приятелски нежно го иронизираше заради опитите му да се прави на несретник. Киро – бохема и в червата, иронизираше фалша и Владковите амбиции да се уподобява, поне външно да замяза на неудобен за властта: "Виж го, бе! Кърпи си одеалото с ей такива кръпки, пък баща му е шеф във втория град на България". Професор Владимир Янев – днес обаятелен университетски преподавател по литература, вее байрака на всеславянството и във вестничето на културните говеда "Арт-клуб", и това, според мен, е същият до отврат познат стил на показност в умозрителната, експлоатирана от ловки политици теза за мисията на славяните в Европа и света. По своему честен, Владко искрено си вярва. Това си мисля, и леко ме досмешава за този исторически напън у днешния професор.

 Тези родни персонажи няма как да бъдат лице на огромното множество безименни, унижавани и оскърбявани в най-делничното си битие българи. Не ми дава сърце да ги съдя; писаното по-горе не е лична оценка. Отношението ми към тях иде от средата, която е истинското мое отечество. Могъщото подземно течение в живота на нацията ни няма кой знае какво общо с тези мамини и таткови рожби любави, които – носейки се по повърхността на събитията, живеят с представата колко са достойни, па и каква ценност за нацията е присъствието им в провинциалния ни общобългарски пейзаж.

  19 uni 1998 

  
  Вчера с Божидар Чапъров – археолог по специалност, честит горд собственик днес на мижаво, само от четири квадратни метра, магазинче за стари книги на кьоше срещу местния синдикален Дом на културата, точим сладичък мухабет в кафененцето срещу задния вход на училището, където си бяхме доскоро колеги. Сънувал ме предишната нощ как омайвам знойна колежка. "И ето, че днес се срещаме!" – реди ги такива едни ухиленият до уши Божо. Пресичам му радостта и ентусиазма: "Още не ми е минало за седесарския пловдивски вестник". А той, все тъй ухилен до уши: "Прав си, братле, не ми прощавай!" Божидар Чапъров (1941) през пролетта на 1990 г. се оказа причина да се размина с високата длъжност Главен редактор на местния им седесарски вестник "Свобода", политически орган, трибуна на новопокръстените демократи. Като фактор в назначената от т.нар. "Кръгла маса" тричленна комисия: Николай Казанджиев (1929-2000), Константин Аджаров (1960) и Божо Чапъров, зае страната на Казанджиев******** срещу неизвестния лидер на тогавашната Християндемократическа партия, някой си Аджаров; и туриха главен редактор неизвестния дотогава Здравко Атанасов, понеже Здравко наскоро бил излязъл горкият от пандиза (правеше се на дисидент), па и бил безработен, докато аз съм си имал постоянна даскалска работа. Изфуках се на Божо с отзива за "Кардиф" на лит.критика Исак Бехар, отпечатан в "Арт-клуб"-чето на Биков, и Божо разпери лапи: "Радвам се за теб, приятелю, само това да се чува!" Като съм го питал двайсетина лазарника след онзи злополучен конкурс, след като "пандизчията-дисидент" Здравко Атанасов (1946-2016) почти успя да загроби вестника на тукашните войнствени седесари, поради что не подкрепил кандидатурата ми, Божо дружелюбно рече, като ме гледаше едва ли не влюбено: "Много нежен ми изглеждаше бе, братле!"

  Чапъра е от едва оцеляващите в трудни за предприемача условия у нас, та съм си мислил напоследък край онова разминаване помежду ни, че не бива да му се сърдя, действително съм бил твърде наивен за точно такава креслива политическа трибуна в мътилката от боричкането след славния за партийци и доносници Десети ноември.

  Продължих с четенето на "Българския Великден" на Тончо Жечев. Много фин хумор откривам в книгата, както и мила ирония при портретуването на автентични образи от Българската ни история. Привидно разказвачът е въздържан в коментара, ала отзад се надсмива, сякаш се хили (неприятна дума, но тук, смятам, си е на място) с широко раззината уста над нашенските български простотии... Разкошен е Тончо-Жечевският образ на Стоян хайдутин, Стоян войвода – страховит хайдутин от Габровския балкан, преобразил се в мек като захарен памук архимандрит Йосиф, впоследствие игумен на основания с награбеното през годините хайдутлук Соколски манастир – накъсо, доста колоритен предтеча на Алековия Ганьо Балкански, но и вакханален с действителната си житейска драма, по-точно казано – трагикомедия! Което пак настоява, че животът е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия.

  ЗА ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ (1900-1980): 

  От някогашните ми хазяи леля Катя и бившия скромен чиновник чичо Гьорги, които в никакъв случай не бих нарекъл политически изкушени и в чийто дом на ул. "Петър Митов" № 8, най-горе на Слатински редут, живях три години като студент на квартира, съм слушал само добри думи за Вълко Червенков. Държал се скромно, не парадирал. Като кореняци, двамата възрастни, достолепни столичани дали биха се излъгали за човека! Обикновеният българин, мисля си, има по-набито око от коментатори с титла, че не обслужва предварителни политически или философски изящни схеми.*********

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 27 noe. 2022

Илюстрации:

- Разрушената чрез невежествена власт Аптека "Марица".

- Пожарът, изпепелил архитектурни шедьоври в Пловдив.

___

* Името Гаванкови прикачих, за да си нямам проблеми с реалните влиятелни тук хора.

** Отразява ролята на мама Роза в политическата кариера на г-н Иван Тотев (1975), криво-ляво завършил двегодишното някогашно професионално-техническо училище за младежи, на които ученето не им е най-силната страна на характера.

*** Петър Петров, вж. "Мосюто" от "В бездната на безверието", изд.1998 г.
**** Има ги във всички епохи, материал за сръдни, шеги и закачки сред пловдивчани.

***** Петър Стоянов, доносник на Държавна сигурност агент Виктор 
 вж. https://strogosekretno.com/228/8/%D0%94%D0%B0%D0%BB%D0%B8-%D0%9F-%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B5-%D0%92%D0%B8%D0%BA%D1%82%D0%BE%D1%80-%D0%B2%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D0%B0%D0%BA.html

****** Огнян Сапарев, доносник на Държавна сигурност агент Мартин, Шесто управление, отдел Борба с идеологическата диверсия и друга подривна дейност на врага по линия на интелигенцията. От 25 юни 1971 г., вж. https://agentibg.com/index.php/bg/2014-02-18-16-14-56/170-2014-12-05-19-02-20 

******* Пловдивски квартал, застроен от бежанци след ислямските погроми над българи във Вардарска Македония и Одринска Тракия в началото на ХХ век.
******** Николай Казанджиев, доносник на Държавна сигурност агент Страхил 

вж. https://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm 

  П.П.: През 1967 г., след подобна на съветския КГБ реорганизация някои подразделения на ДС са обособени в самостоятелно тайно Шесто управление за борба с идеологическата диверсия, контрареволюционните, националистически и други противодържавни прояви в страната. Основна задача – контрол на потенциално критични към режима групи, някои от които с относително голямо влияние върху общественото мнение – интелигенцията, младежта, религиозните и етническите малцинства. Към 1980 г. Шесто управление, известно като българското гестапо, т.е. политическа тайна полиция, разполага със следните отдели:

·         Първи отдел – художествено-творческа и научна интелигенция и средства за масова информация

·         Втори отдел – младежта, спортни организации и студенти

·         Трети отдел – духовенство, евреи, арменци, белоемигранти, паметници на културата

·         Четвърти отдел – протурски и проюгославски национализъм, турската интелигенция и студенти

·         Пети отдел – контрареволюционни остатъци (земеделци и социалдемократи, контрол на затворите

·         Шести отдел – антидържавни прояви

·         Седми отдел – тероризъм, бягства от страната, анонимна дейност, издирване на лица

·         Осми отдел – информационен анализ. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D0%B8%D0%B3%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82

  Тази структура на Шесто управление се запазва и през 80-те години, като основна промяна е обособяването на Девети отдел – за средствата за масова информация. През 80-те години категорията "осведомител" (т.е. доносник) е заменена с "доверено лице". Доверено лице, за разлика от онези, от които Партията вдигнала доверието си е, например, др. Юнал Лютфи (1944) от Харманли с агентурни имена Мурад и Сидер и 26 килограма. писани върху хартия доноси, за всеки от които донос Държавна сигурност съвестно му изплащала немалка сума, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AE%D0%BD%D0%B0%D0%BB_%D0%9B%D1%8E%D1%82%D1%84%D0%B8. 

********* Вж. https://trud.bg/%D0%B2%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0%D0%BB-%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BA-%D1%81-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B8/ Бел.м., tisss.