ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (768.)
Предателят винаги е някой измежду хора от твоята черга: може да е твоят брат или твоят най-мил приятел, ала поради стечение на обстоятелства и малодушие, поради желание да постигне въображаемото си мизерно щастие, те предава. Най-чудното е, че същият този Каин при смяна на конюнктурата е пръв праведник. – Аноним (1947)*
15 mar. 2001
КАИНОВО СЕМЕ
Великолепието не е в издяланите върху камъка напътствия, а в нюанси на близост между сърцата, в преливанията между Истина и Илюзия, Вярно и Невярно... Разпнат, чувствам се по-близо до същността на Вселената. Страшно е да си замълчиш, когато отсреща очакват думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в този момент, и това е силната позиция при резки ситуации в живота; а всичкото останало си е хленч, обвинения, самолюбиви изблици, слабост, които няма да си простиш по-късно сам на себе си, ако приемаш себе си с уважение, но и със самоирония, което ще рече: без да се главозамайваш. Обвинявали са ме, че съм монолитен**, че твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на враг и на приятел, че не владея умението смирено да преживявам завоите на живота. Тъй е, но и не съвсем тъй: с ръка на сърце мога да кажа: онези, дето са ми създавали притеснения, съм ги чувствал по-близки до себе си. Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си... и на всички, които в страданието си живеят по-интензивно и са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги вълнение, бяс и страст.
Боли ли я косената трева?*** Боли я, разбира се. А където е била наранена, тревата избуява по-жизнена, най-разкошен е дъхът на младост и свобода. Това е изворът на моя оптимизъм – като заничам иззад гърбовете и туловищата на неприятностите, да проектирам слънчеви територии отвъд днешното отчаяние, че то е такава авантюра! Кой може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Толкова разкошно си, Утро! Всички пътища са открити към теб, Сърце. Не желая да съм крепостен, електорат, а и изобщо притежание, нито пък да притежавам когото и да било. Не са ми нужни трохи от чужда трапеза. Предпочитам себе си да съм, в съответствие с българската си порода. Това предпочитане отхвърля половинчатия избор. И се оттеглям днес от свойто вчера**** не като еретик, а по-плътно свързан с Вярата, която човеците преди нас изнамерили да ни вдъхва духовна сила, понеже сме уязвими, греховни, непостоянни, мимолетни.
Защо да соча лошото у човека като единствен начин и средство той да се замисли, та и сам да се поправя?! Колкото и благонамерен да съм, този човек е логично да си рече: Какви са ми на мен тези поправители на недъзите, не се ли самоизтъкват чрез моята мъка, на мой гръб? И мисля: Със злото у нас да се справим, ако действително желаем да помогнем, този е най-човечният начин – като му посочиш добрите страни и похвалиш добрите му качества, с внушение колко жалко ще е каца мед да съсипва за лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме почти всички), та ако срещу теб е нормален човек, сам ще се досети и не ще вземе подсещането за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и основания да е дал да му се дразниш, да го съдиш.
Събуждам се преди час и пред затворените ми очи още са низа постъпки на колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за редно и нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми самоназначил се прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле – съвсем ти се затули с мъртвешки облаци хоризонтът. И взех да подхващам от другия им край нещата. Казвам си: а този, дето ме ограби***** и ми се присмя, всъщност е добър човек, я виж, двама сина храни, облича ги, трепери им; та ако обстоятелствата дотам не са го притискали до стената, всъщност е тиха, незлоблива душа; лошотията му не произтича от неговия стил и нрав, а от моментна немарливост, може би малодушие; и за да уравновеси нараненото си самолюбие, да приспи свой някакъв си там комплекс за малоценност. Ами да! – говоря си в полусън и обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат така отвратително. – Ами да! Ако съм сторил подлост, то е заболяване, вирус, временно проникнал у мен. Какво ще ми е необходимо тогава? Да ме унижават с възмущението си, или да ме погледнат със съчувствие, че съм бил толкова слаб? Аз – човек по природа, не съм лош, замислен съм от Твореца (има ли го или не, е друг въпрос) като същество умно и благородно. Злото е отстъпление от мене си, каквито и временни ползи да ми носи с пълни шепи това каиново Зло.
Понякога си мисля, че едва ли бих оправдал, но и че нямам сила да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх: всичко калпаво обгръща с чар, аромат на пролет, тегли ни към Небесата. Който обича истински, по-склонен е да се смирява, да страда и да прощава със замълчаване. Чуя ли някой да хленчи и кълне на висок глас, да си дере с нокти лицето и ризата, да си скубе косите на площада, ясно ми е – любов няма у него; в момента той е по-нищ и от най-окаяния, понеже бесува, обвинява, за да не се види недоимъкът му, че бесовете го налетели, прегърнали го и го карат да ходи с подпухнала от злост внезапно погрозняла душа.
** Катя Митова, "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7 апр.1984 г.: Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към "черния свят" той се отнася с презрение, към "сивия" – със снизхождение и пр. Авторката на тези редове днес е професор по литература в Чикаго, уважавана дама в общността на българите-емигранти. Едва ли помни онзи период, когато литературната критика у нас беше принудена да се съобразява с указанията на БКП относно т.нар. идеологическа диверсия.














