ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (768.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (768.)

  Предателят винаги е някой измежду хора от твоята черга: може да е твоят брат или твоят най-мил приятел, ала поради стечение на обстоятелства и малодушие, поради желание да постигне въображаемото си мизерно щастие, те предава. Най-чудното е, че същият този Каин при смяна на конюнктурата е пръв праведник. – Аноним (1947)* 

  15 mar. 2001

КАИНОВО СЕМЕ 

    

  Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези речени-недоизречени извивки на авантюристичното са и моята печал, и моят възторг. Не-е, ами не съм толкова елементарен, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно, живял съм повече със сънища и илюзии спрямо живота; когато треперя от слабост, тогава – разбирам го след време – съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя лична участ, че не ме оставяш щастливо да се плъзгам по повърхността. Преди време, почти още юноша, съчиних стихотворение, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" до днес ме съпътства. И нека е тъй, докато дишам! Защо ми е театрален грим по лицето; знае ли публиката, че у актьора гримът е засилен – грубо и едро нанесен, именно да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон?

  Великолепието не е в издяланите върху камъка напътствия, а в нюанси на близост между сърцата, в преливанията между Истина и Илюзия, Вярно и Невярно... Разпнат, чувствам се по-близо до същността на Вселената. Страшно е да си замълчиш, когато отсреща очакват думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в този момент, и това е силната позиция при резки ситуации в живота; а всичкото останало си е хленч, обвинения, самолюбиви изблици, слабост, които няма да си простиш по-късно сам на себе си, ако приемаш себе си с уважение, но и със самоирония, което ще рече: без да се главозамайваш. Обвинявали са ме, че съм монолитен**, че твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на враг и на приятел, че не владея умението смирено да преживявам завоите на живота. Тъй е, но и не съвсем тъй: с ръка на сърце мога да кажа: онези, дето са ми създавали притеснения, съм ги чувствал по-близки до себе си. Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си... и на всички, които в страданието си живеят по-интензивно и са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги вълнение, бяс и страст.

  Боли ли я косената трева?*** Боли я, разбира се. А където е била наранена, тревата избуява по-жизнена, най-разкошен е дъхът на младост и свобода. Това е изворът на моя оптимизъм – като заничам иззад гърбовете и туловищата на неприятностите, да проектирам слънчеви територии отвъд днешното отчаяние, че то е такава авантюра! Кой може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Толкова разкошно си, Утро! Всички пътища са открити към теб, Сърце. Не желая да съм крепостен, електорат, а и изобщо притежание, нито пък да притежавам когото и да било. Не са ми нужни трохи от чужда трапеза. Предпочитам себе си да съм, в съответствие с българската си порода. Това предпочитане отхвърля половинчатия избор. И се оттеглям днес от свойто вчера**** не като еретик, а по-плътно свързан с Вярата, която човеците преди нас изнамерили да ни вдъхва духовна сила, понеже сме уязвими, греховни, непостоянни, мимолетни.

  Защо да соча лошото у човека като единствен начин и средство той да се замисли, та и сам да се поправя?! Колкото и благонамерен да съм, този човек е логично да си рече: Какви са ми на мен тези поправители на недъзите, не се ли самоизтъкват чрез моята мъка, на мой гръб? И мисля: Със злото у нас да се справим, ако действително желаем да помогнем, този е най-човечният начин – като му посочиш добрите страни и похвалиш добрите му качества, с внушение колко жалко ще е каца мед да съсипва за лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме почти всички), та ако срещу теб е нормален човек, сам ще се досети и не ще вземе подсещането за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и основания да е дал да му се дразниш, да го съдиш.

  Събуждам се преди час и пред затворените ми очи още са низа постъпки на колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за редно и нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми самоназначил се прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле – съвсем ти се затули с мъртвешки облаци хоризонтът. И взех да подхващам от другия им край нещата. Казвам си: а този, дето ме ограби***** и ми се присмя, всъщност е добър човек, я виж, двама сина храни, облича ги, трепери им; та ако обстоятелствата дотам не са го притискали до стената, всъщност е тиха, незлоблива душа; лошотията му не произтича от неговия стил и нрав, а от моментна немарливост, може би малодушие; и за да уравновеси нараненото си самолюбие, да приспи свой някакъв си там комплекс за малоценност. Ами да! – говоря си в полусън и обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат така отвратително. – Ами да! Ако съм сторил подлост, то е заболяване, вирус, временно проникнал у мен. Какво ще ми е необходимо тогава? Да ме унижават с възмущението си, или да ме погледнат със съчувствие, че съм бил толкова слаб? Аз – човек по природа, не съм лош, замислен съм от Твореца (има ли го или не, е друг въпрос) като същество умно и благородно. Злото е отстъпление от мене си, каквито и временни ползи да ми носи с пълни шепи това каиново Зло.

  Понякога си мисля, че едва ли бих оправдал, но и че нямам сила да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх: всичко калпаво обгръща с чар, аромат на пролет, тегли ни към Небесата. Който обича истински, по-склонен е да се смирява, да страда и да прощава със замълчаване. Чуя ли някой да хленчи и кълне на висок глас, да си дере с нокти лицето и ризата, да си скубе косите на площада, ясно ми е – любов няма у него; в момента той е по-нищ и от най-окаяния, понеже бесува, обвинява, за да не се види недоимъкът му, че бесовете го налетели, прегърнали го и го карат да ходи с подпухнала от злост внезапно погрозняла душа.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited on 21 oct. 2021

Илюстрация:

- Пловдив, 1983 г. С Вера и Надя в старата квартира.

___

* Вж. "Февруари – срамен и позорен месец за пловдивските писатели", в. "Фактор" от 15.II.2015 г.

** “Крайният квартал”, от сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г., с. 6.
** Катя Митова, "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7 апр.1984 г.: Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към "черния свят" той се отнася с презрение, към "сивия" – със снизхождение и пр. Авторката на тези редове днес е професор по литература в Чикаго, уважавана дама в общността на българите-емигранти. Едва ли помни онзи период, когато литературната критика у нас беше принудена да се съобразява с указанията на БКП относно т.нар. идеологическа диверсия.

Проф. Катя Митова, Чикаго, САЩ

 Вж. в сайта Медиятаймсревю ("моята чудесна приятелка от Чикагския университет Катя Митова – поетеса, преводачка на поезия, човек с голямо сърце и не по-малък PR-талант"). 

 *** Свилен Панков (1956-1992), "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас", 28 авг. 1983 г.; 

**** Началният ред на "Косената трева" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г.., с.36.

***** От "Непоправимо", вж. http://jores-tisss.blogspot.bg/2015/12/ars-poetica_29.html 

****** Тодор Чонов (1945) от село Рогош, който се задължи да отпечата книгата ми "Ламски" и не я отпечата, независимо че две години изплащах заем 1500 лв. от оскъдната си учителска заплата по онова време и му платих. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (767.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (767.)

  Във Виетнам воюваха на хиляди мили от родината си над половин милион янки, от които повечето са ми набори, мои връстници. Говорехме си тогава в дивизиона защо на бойния пилот янки не му пука колко човека ще убие, натискайки някакъв си червен бутон в кабинката на хвърчилото, и после ще се върне при жена си и децата да им се радва, да окоси английската морава пред дома си и да седне да си пие следобедното уиски, като човек свършил добра работа този Божи ден. – Аноним (1947)* 

РАДИО БЕЙРУТ 

На о.з. ефр. Любомир Гешев от Сопот – радист на "сто и четворка"

в някогашния наш български ракетен дивизион 90180 край Хасково

Политиката служба не тика,
казваше нашият старшина;
бяхме наивни, дето се вика,
не мъже, ами градски лайна.

Маркс, Хрушчов, Ленин-Сталин,
арията си беше само една –
комунизмът за да прославим,
готвим се за Световна война.

Готвим се... ама с Любо от Сопот

тайно слушахме джаз от Бейрут**
и дъските ни взеха да хлопат,
та майорът ни спипа без труд.

Майор Марков бе смъртна досада:
плужек мазен, уж – много суров,

ужким пич, а душата ти вади
с педерастката своя "любов".

И прости ни***, ала за награда
рихме въглища цял следобяд – 

дето казват, за честта на отряда
двайсет тона напред и назад.

Бяхме просто две бойки момчета,
но след случая с тоз темерут
оттогава войнишката клетва
сякаш бяхме се клели в Бейрут.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 oct. 2021

–––

* Май 1966 г. в едно дъждовно утро ни строиха на плаца нас, състава на шестте ракетни комплекса, и тогава се появи ген. Славчо Трънски. ЗКПЧ-ето (зам.командир по политическата част) майор Стоянов вече беше ни предупредил – рече ли генералът има ли  доброволци за Виетнам, като един – всички ние, 80 войничета по на 18-20 години, да направим крачка напред. Но генералът само изкомандва "Здравейте, юнаци!" и ние ревнахме в отговор: "Служим на Народната република!" Месец по-късно по тайния информ-канал "Партенка" научаваме, че унгарският дивизион от същия тип като нашия, маскиран като склад за ГСМ (гориво-смазочни материали) сред половин дузина макети, пунтиращи ракетни площадки, е буквално превърнат на кайма от точните бойни пилоти на янките, разполагащи с прецизна техника, за да различат фалшивите макети от реалния ракетен дивизион.

** Само с леко завъртане на потенциометъра пренастройвах на честотата на Радио Бейрут и приемникът на военната релейка Р-401М ни зареждаше с "упадъчна" музика (рок, джаз и пр.) in live от нощните клубове на Близкоизточната перла Бейрут. След обяда старшините Генчо Налбантов и Димитър Карачев идваха в "моята" релейка да спят и ги слушах как гръмогласно хъркат като две дъскорезници, докато зорко им пазя спокойствието от чужди очи, скатал се на почетно разстояние от дъскорезниците.

.

Същият тип ракета, с която бе свален "U-2" над СССР.

*** Не ни издаде, та ни се размина "дисципът" за месец поне в т.нар. черни роти в Елхово или Звездец на Втора българска армия. Случва се това в разгара на движението на хипитата с онзи велик девиз "Make love, not war!" (Правете любов, не война!). През октомври 1967 г., когато тъкмо се бях уволнил, София ми изглеждаше рай. Днешните дезодорирани лекенца и кукли-панукли на чалгата не притежават нищо от онзи взрив на артистичност и свободолюбие, разтърсил света ни, след като 550-хилядната армия на САЩ, въоръжена до зъби с най-модерни средства за изтребление, яде пердах и поколението завърнали се у дома янки – мои връстници отвъд Атлантика, преживя шока да прогледне кой го прати на хиляди мили, за чия изгода и от какъв зор да се вре във Виетнамската джунгла и да избива, кажи-речи, беззащитното местно население. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (766.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (766.)

  Че до днес, вече трийсет години, окрадоха и съсипват държавата, е по-малкото зло. Трагедията ни, като нация, е, че ни унижават чрез Апостола на Свободата, а чудното е, че продължават да доразграждат с мълчаливото наше съучастие всичко, отвоювано с кръвта и градено с мерака на поколенията нашенци от Руско-турската война досега. – Аноним (1947) 

ПРЕД ПАРАДНИЯ ВХОД НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ 

  Как да преглътна, как да преглътна това, което членове на политическа партия, вече 12 години управлявала държавата, персони неслучайни, а любимци на медиите у нас, вече открито вършат, уж в името на истината! Лидерът на партията им поднася венци пред Паметника на Васил Левски в столицата София, придружаван от първите хора в държавата, почетна рота гвардейци, официални гости и лица, медии, множество най-обикновени хора, дошли на поклонението, и опечаления му, почтително сведен взор сред китки и венци; от друга страна, бъбривият "проф." Божидар Димитров (1945-2018) – историк-медиевист, бивш директор на Националния исторически музей и министър в едно от правителствата на същата партия, пише:

  "Няколко години след Освобождението никой не е помнил Левски. Нито Бенковски, нито другите балонджии (...). Точно в този момент най-големият български писател Иван Вазов решава, че е време да се създадат национални икони, нещо като народни супермени, които да укрепят националното самосъзнание на българите в прясно създадената им държава. Икони, пред които народът да се кланя. Така се ражда "Епопея на забравените". И забележете, тя се нарича "на забравените". Иван Вазов сам признава, че тези хора са забравени, и той пише, за да ги героизира и рестартира като исторически субекти. И тъй като Вазов е най-големият и четен български писател тогава, от "Епопеята" се раждат легенди, на които се кланяме и до днес.

  Априлското въстание доказва колко бутафорен герой е Левски. То се вдига от Бенковски, който се опира именно на комитетите на Левски. И какво се получава?... Надигат се само няколко села в Подбалкана.* Турците дори не ползват армията си за потушаване на бунта. Изпращат местните черкези и башибозук, и те бързо се оправят с няколкостотин въстаници. Забележете, че извън тия няколко села, в останалата част на България дори не са чули за въстанието. В Русе българите си отварят дюкяните и търговията си върви. В Македония няма пукнала дори една пушка. В същото време Левски е изкаран едва ли не титан на освободителното движение, който съборил Османската империя. Това е абсолютна историческа недомислица, а Иван Вазов днес можеше да е сценарист на "Жената-чудо" или на "Отмъстителите". Истински герой на България е не Левски, а далеч по-малко известният инж. Шевалас. Той е швейцарец и е строил пътища, железници и паркове. Именно той е съградил България. А днес продължител на делото му е Бойко Борисов. И ние, днешните българи трябва да оценяваме какво постига Борисов и да го подкрепяме".

  Запевът на Божо е подхванат от габровлията Христо Стоянов (1956), известен най-вече със скандалните си книги, когото т.нар. "национални" медии у нас ползват като извор за напътствия какво е достойно за днешните объркани граждани на България с чистак новите й европейски духовни ценности и какво не е. "Знам пред какво се изправям, но се надявам, че живея в една нова България, която няма да скочи срещу мен, питайки ме кой съм аз, че да представям по този начин образа на Левски", по повод новия му роман, от който роман се очаква да разтърси иначе спокойния дотук литературен живот в днешното ни общество. Авторът представя Апостола през очите на майка му Гина, която не може да спре да размишлява как синът й убил 14-годишно момче чираче от страх да не бъде предаден, развива изсмукано из пръсти твърдение, че причина за обесването на Левски е фактът, че убил дете, а не заради подготовката на въстание и създаването на комитети, заради които тайни комитети би трябвало да бъде осъден най-много на петнайсет години заточение в Диарбекир. "Самите ние по-скоро имаме сатанинска история и нямаме реална представа за историята. Нямаме историческа памет, нещо ни кара да забравяме случилото се. Не поглеждаме от чисто човешка страна на нещата, определяме един идол или една икона и не ни интересува абсолютно нищо друго – твърди Христо Стоянов от Габрово. – Книгата ми разглежда трагедията на една майка, която сама отглежда шестте си деца, от които пет умират. Аз не посягам към иконата Левски, а просто й давам плът" – допълва скромно един от любимците на партията, известен в днешна България поет, писател, общественик.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 oct. 2021

Илюстрации:

- Лидерът Б. връчва партийния билет на писателя Христо Стоянов**.

- Синът*** на бургаския поет Недялко Йорданов с лидера на партията.

–––

* Праправнук съм на Ангел Керемидов – млад мъж от Калугерово, оставил жена си Мария с шестмесечния им едничък син (моя прадядо Ненко), за да тръгне с Хвърковатата чета на Бенковски. Ранен в сражение с башибозук, довлечен в родното си село, дето за назидание, според религиозния ритуал на османлиите, е заклан на дръвник. Издирвана от конна потеря, първескинята Мария се крие с бебчето си под дървено мостче, а сетне през къра се добира до Пазарджик и е в основата на известния в Пазарджик т.нар. Дяволски род. Бащата на майка ми, Борис Дявола (1900-1972) е син на Ненко и неин внук. Какво се случи, че по план отвън отродници с научна титла или с писателски плам пренаписват историята ни?

** Лидерът на ГЕРБ заедно с Любен Дилов-син приветстваха писателя Христо Стоянов като член на партията. Бившият премиер му връчи членската карта, а писателят разкри, че това е първата партия, на която става член, след като три пъти е бил изключван от Комсомола. "Аз съм убеден, че интелектуалците ще въстанат първи срещу диктатурата, която се налага върху обществото" – заяви Борисов, използвайки случая да коментира политическата ситуация в страната.

*** Недялко Недялков (1964?), собственик на популярния интернет-сайт "ПИК". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (765.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (765.)

  Внезапното влюбване те удря като гръм от ясното небе, като стрела, изстреляна от най-неочаквано място, най-непредвидимо, най-коварно. Живееш си кротичко до този момент, и внезапно нещо те бие с камшик през коленете и те превръща в опасен луд. – Аноним (1947)

   3 avg. 2008

ПОД СТЕНИТЕ НА ТРОЯ*  

Щом царствена по пътя отминаваш,

дърветата се кланят до земята,

цветята там ухаят ароматно

и въздухът се пълни с луд копнеж

по едрите звезди над Фамагуста,

по острови полинезийски, 

по смуглата бразилска нощ.

И няма нищо в този миг по-важно

от твойта силна, гъвкава походка

на млада самка, търсеща си мъж. 

И аз – наред със другите мъже,

усещам как очите ми изтичат,

ръцете как протягат се сами,

и падам от любов сразен пред Троя.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 oct. 2021

–––

* От сб. "Порто Фино" (1999). Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (764.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (764.)

  За хлапаците от бедните крайни квартали на Пловдив, родени след края на Втората световна война, руският войник Альоша си остава паметник в чест на достойнството у обикновения българин, изправил се очи в очи с лицемерието на управляващите. – Аноним (1947)

   27 uli 1974

КРАЙНИЯТ КВАРТАЛ*

Тук живеят хора неизвестни,
които правят шумни сватби,
любят се,
деца създават,
умират без излишни драми,
като оставят във наследство
товар от грижи в този свят.

Тук, в крайния квартал,
добре се помнят футболните мачове,
някой интересен филм по телевизията,
Близкоизточната криза,
семейните кавги
и кражбите на онзи,
когото хвалеха във вестника
преди години.

За тях Историята – туй е почит,
каквато те не заслужават,
Историята – туй е празник,
където всеки с официална дреха влиза,
а те във всекидневните
се чувстват най-добре.**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 oct 2021

Илюстрации:

- Пловдив, изглед откъм Паметника Альоша.

- 1978. Надя, по-малката от двете ми дъщери.

___
* Из сб. "Сутрин рано" , изд. "Христо Г. Данов" (1983). 
** За този текст Катя Митова на трета страница на вестник "Литературен фронт" през април 1984 г. беше ме обвинила в един вид лицемерие и демонстрации срещу партийната линия на БКП. Години по-късно от живеещата в Чикаго Ина Караджова научавам, че същата Катя Митова (1949?) – вече като проф. д-р на философските науки, авторка на десетки монографии, статии, преводи г-жа Катя Митова, води курсове и лекции в Чикагския университет и е любим преподавател на студентите, но не бива да я питат за живота и делото й в родната България. Бел.м., tisss.  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (763.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (763.)

 "Влизам в ГЕРБ, защото не виждам злоба и реваншизъм там. И защото това, което са направили, може да се пипне, види и усети. Или – както е писано в Библията: "По делата ще ги познаете"... И за да не изневеря на принципите си да съм винаги с "унизените и оскърбените". Заради това. И не само заради това..." – Христо Стоянов (1956)*

   31 uli 1981

СТАРОТО ГРОБИЩЕ**

Видели ли сте лете как пробива
след огъня
най-острата трева?

След "жътвата"*** 

като пшенична нива

и аз така се учех да раста.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 oct. 2021

Илюстрации:

- Лидерът на ГЕРБ и Христо Стоянов.****

- Жена от Старо Железаре след пожара.

–––

* Христо Стоянов, автор на скандални книги: за част от населението в Родопите, за Васил Левски, за Исус Христос ("Скритият живот на една помакиня" - 1999; "Другият Васил Левский" -  1997; "Копелето – евангелие от Юда"- 1993.). За лъскавия нравствен облик на този поет, публицист, белетрист и пр.: вж. чрез гугъл-търсачката многобройните му участия по родни "национални" медии през последните трийсетина години, където г-н Христо Ст. обилно коментира, клейми, напътства и воюва за Истината.

** Последният текст в сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". Прибираме се с добруданския ми приятел от с. Гурково – поета Йордан Кръчмаров (1948-1986), след като цял ден сме скитали по плажовете между Балчик и Каварна, и в един момент от междуградския автобус виждам как горят стърнищата край отдавна занемареното изоставено турско гробище покрай умиращото село Брястово (някогашно Тартамуш). Още там в рейса го съчиних на ум така, както е по-горе. Мъчил съм се по-късно да добавя още редове, но текстът упорито ми се съпротивяваше. Някои приятели подметнаха, че било навеяно от Пеньо Пенев (1930-1959). Четох стиховете му по-късно в с. Тригорци, да се уверя дали има нещо заимствано, но преживяването си е лично мое, като метафора на живота ми в Пловдив по онова време, около 1981-1982 г. 

*** Уволнението ми от редакцията на местния вестник "Комсомолска искра" заради критична статия от май 1981 г. "Този човек повече да не го допускате до средствата за масова информация" – казал пред сътрудниците си по идейно-възпитателната дейност първият секретар на ОК на БКП в Пловдив, по думите на асеновградчанина Крум Марков (1945), зав. отдел в някогашната политическа управа на града. 

**** Писателят Христо Стоянов пожела да членува в ПП ГЕРБ. Той бе на среща с лидера на партията Бойко Борисов, който лично му връчи партийната членска карта. "Аз съм убеден, че интелектуалците ще въстанат първи" – заяви Борисов като коментар за ситуацията в България днес. Според Борисов, сега в България цари пълна диктатура на Президента Румен Радев. Бел.м., tisss.