ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (768.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (768.)

  Предателят винаги е някой измежду хора от твоята черга: може да е твоят брат или твоят най-мил приятел, ала поради стечение на обстоятелства и малодушие, поради желание да постигне въображаемото си мизерно щастие, те предава. Най-чудното е, че същият този Каин при смяна на конюнктурата е пръв праведник. – Аноним (1947)* 

  15 mar. 2001

КАИНОВО СЕМЕ 

    

  Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези речени-недоизречени извивки на авантюристичното са и моята печал, и моят възторг. Не-е, ами не съм толкова елементарен, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно, живял съм повече със сънища и илюзии спрямо живота; когато треперя от слабост, тогава – разбирам го след време – съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя лична участ, че не ме оставяш щастливо да се плъзгам по повърхността. Преди време, почти още юноша, съчиних стихотворение, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" до днес ме съпътства. И нека е тъй, докато дишам! Защо ми е театрален грим по лицето; знае ли публиката, че у актьора гримът е засилен – грубо и едро нанесен, именно да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон?

  Великолепието не е в издяланите върху камъка напътствия, а в нюанси на близост между сърцата, в преливанията между Истина и Илюзия, Вярно и Невярно... Разпнат, чувствам се по-близо до същността на Вселената. Страшно е да си замълчиш, когато отсреща очакват думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в този момент, и това е силната позиция при резки ситуации в живота; а всичкото останало си е хленч, обвинения, самолюбиви изблици, слабост, които няма да си простиш по-късно сам на себе си, ако приемаш себе си с уважение, но и със самоирония, което ще рече: без да се главозамайваш. Обвинявали са ме, че съм монолитен**, че твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на враг и на приятел, че не владея умението смирено да преживявам завоите на живота. Тъй е, но и не съвсем тъй: с ръка на сърце мога да кажа: онези, дето са ми създавали притеснения, съм ги чувствал по-близки до себе си. Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си... и на всички, които в страданието си живеят по-интензивно и са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги вълнение, бяс и страст.

  Боли ли я косената трева?*** Боли я, разбира се. А където е била наранена, тревата избуява по-жизнена, най-разкошен е дъхът на младост и свобода. Това е изворът на моя оптимизъм – като заничам иззад гърбовете и туловищата на неприятностите, да проектирам слънчеви територии отвъд днешното отчаяние, че то е такава авантюра! Кой може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Толкова разкошно си, Утро! Всички пътища са открити към теб, Сърце. Не желая да съм крепостен, електорат, а и изобщо притежание, нито пък да притежавам когото и да било. Не са ми нужни трохи от чужда трапеза. Предпочитам себе си да съм, в съответствие с българската си порода. Това предпочитане отхвърля половинчатия избор. И се оттеглям днес от свойто вчера**** не като еретик, а по-плътно свързан с Вярата, която човеците преди нас изнамерили да ни вдъхва духовна сила, понеже сме уязвими, греховни, непостоянни, мимолетни.

  Защо да соча лошото у човека като единствен начин и средство той да се замисли, та и сам да се поправя?! Колкото и благонамерен да съм, този човек е логично да си рече: Какви са ми на мен тези поправители на недъзите, не се ли самоизтъкват чрез моята мъка, на мой гръб? И мисля: Със злото у нас да се справим, ако действително желаем да помогнем, този е най-човечният начин – като му посочиш добрите страни и похвалиш добрите му качества, с внушение колко жалко ще е каца мед да съсипва за лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме почти всички), та ако срещу теб е нормален човек, сам ще се досети и не ще вземе подсещането за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и основания да е дал да му се дразниш, да го съдиш.

  Събуждам се преди час и пред затворените ми очи още са низа постъпки на колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за редно и нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми самоназначил се прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле – съвсем ти се затули с мъртвешки облаци хоризонтът. И взех да подхващам от другия им край нещата. Казвам си: а този, дето ме ограби***** и ми се присмя, всъщност е добър човек, я виж, двама сина храни, облича ги, трепери им; та ако обстоятелствата дотам не са го притискали до стената, всъщност е тиха, незлоблива душа; лошотията му не произтича от неговия стил и нрав, а от моментна немарливост, може би малодушие; и за да уравновеси нараненото си самолюбие, да приспи свой някакъв си там комплекс за малоценност. Ами да! – говоря си в полусън и обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат така отвратително. – Ами да! Ако съм сторил подлост, то е заболяване, вирус, временно проникнал у мен. Какво ще ми е необходимо тогава? Да ме унижават с възмущението си, или да ме погледнат със съчувствие, че съм бил толкова слаб? Аз – човек по природа, не съм лош, замислен съм от Твореца (има ли го или не, е друг въпрос) като същество умно и благородно. Злото е отстъпление от мене си, каквито и временни ползи да ми носи с пълни шепи това каиново Зло.

  Понякога си мисля, че едва ли бих оправдал, но и че нямам сила да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх: всичко калпаво обгръща с чар, аромат на пролет, тегли ни към Небесата. Който обича истински, по-склонен е да се смирява, да страда и да прощава със замълчаване. Чуя ли някой да хленчи и кълне на висок глас, да си дере с нокти лицето и ризата, да си скубе косите на площада, ясно ми е – любов няма у него; в момента той е по-нищ и от най-окаяния, понеже бесува, обвинява, за да не се види недоимъкът му, че бесовете го налетели, прегърнали го и го карат да ходи с подпухнала от злост внезапно погрозняла душа.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited on 21 oct. 2021

Илюстрация:

- Пловдив, 1983 г. С Вера и Надя в старата квартира.

___

* Вж. "Февруари – срамен и позорен месец за пловдивските писатели", в. "Фактор" от 15.II.2015 г.

** “Крайният квартал”, от сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г., с. 6.
** Катя Митова, "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7 апр.1984 г.: Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към "черния свят" той се отнася с презрение, към "сивия" – със снизхождение и пр. Авторката на тези редове днес е професор по литература в Чикаго, уважавана дама в общността на българите-емигранти. Едва ли помни онзи период, когато литературната критика у нас беше принудена да се съобразява с указанията на БКП относно т.нар. идеологическа диверсия.

Проф. Катя Митова, Чикаго, САЩ

 Вж. в сайта Медиятаймсревю ("моята чудесна приятелка от Чикагския университет Катя Митова – поетеса, преводачка на поезия, човек с голямо сърце и не по-малък PR-талант"). 

 *** Свилен Панков (1956-1992), "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас", 28 авг. 1983 г.; 

**** Началният ред на "Косената трева" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г.., с.36.

***** От "Непоправимо", вж. http://jores-tisss.blogspot.bg/2015/12/ars-poetica_29.html 

****** Тодор Чонов (1945) от село Рогош, който се задължи да отпечата книгата ми "Ламски" и не я отпечата, независимо че две години изплащах заем 1500 лв. от оскъдната си учителска заплата по онова време и му платих. Бел.м., tisss.