вторник, 19 октомври 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (766.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (766.)

  Че до днес, вече трийсет години, окрадоха и съсипват държавата, е по-малкото зло. Трагедията ни, като нация, е, че ни унижават чрез Апостола на Свободата, а чудното е, че продължават да доразграждат с мълчаливото наше съучастие всичко, отвоювано с кръвта и градено с мерака на поколенията нашенци от Руско-турската война досега. – Аноним (1947) 

ПРЕД ПАРАДНИЯ ВХОД НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ 

  Как да преглътна, как да преглътна това, което членове на политическа партия, вече 12 години управлявала държавата, персони неслучайни, а любимци на медиите у нас, вече открито вършат, уж в името на истината! Лидерът на партията им поднася венци пред Паметника на Васил Левски в столицата София, придружаван от първите хора в държавата, почетна рота гвардейци, официални гости и лица, медии, множество най-обикновени хора, дошли на поклонението, и опечаления му, почтително сведен взор сред китки и венци; от друга страна, бъбривият "проф." Божидар Димитров (1945-2018) – историк-медиевист, бивш директор на Националния исторически музей и министър в едно от правителствата на същата партия, пише:

  "Няколко години след Освобождението никой не е помнил Левски. Нито Бенковски, нито другите балонджии (...). Точно в този момент най-големият български писател Иван Вазов решава, че е време да се създадат национални икони, нещо като народни супермени, които да укрепят националното самосъзнание на българите в прясно създадената им държава. Икони, пред които народът да се кланя. Така се ражда "Епопея на забравените". И забележете, тя се нарича "на забравените". Иван Вазов сам признава, че тези хора са забравени, и той пише, за да ги героизира и рестартира като исторически субекти. И тъй като Вазов е най-големият и четен български писател тогава, от "Епопеята" се раждат легенди, на които се кланяме и до днес.

  Априлското въстание доказва колко бутафорен герой е Левски. То се вдига от Бенковски, който се опира именно на комитетите на Левски. И какво се получава?... Надигат се само няколко села в Подбалкана.* Турците дори не ползват армията си за потушаване на бунта. Изпращат местните черкези и башибозук, и те бързо се оправят с няколкостотин въстаници. Забележете, че извън тия няколко села, в останалата част на България дори не са чули за въстанието. В Русе българите си отварят дюкяните и търговията си върви. В Македония няма пукнала дори една пушка. В същото време Левски е изкаран едва ли не титан на освободителното движение, който съборил Османската империя. Това е абсолютна историческа недомислица, а Иван Вазов днес можеше да е сценарист на "Жената-чудо" или на "Отмъстителите". Истински герой на България е не Левски, а далеч по-малко известният инж. Шевалас. Той е швейцарец и е строил пътища, железници и паркове. Именно той е съградил България. А днес продължител на делото му е Бойко Борисов. И ние, днешните българи трябва да оценяваме какво постига Борисов и да го подкрепяме".

  Запевът на Божо е подхванат от габровлията Христо Стоянов (1956), известен най-вече със скандалните си книги, когото т.нар. "национални" медии у нас ползват като извор за напътствия какво е достойно за днешните объркани граждани на България с чистак новите й европейски духовни ценности и какво не е. "Знам пред какво се изправям, но се надявам, че живея в една нова България, която няма да скочи срещу мен, питайки ме кой съм аз, че да представям по този начин образа на Левски", по повод новия му роман, от който роман се очаква да разтърси иначе спокойния дотук литературен живот в днешното ни общество. Авторът представя Апостола през очите на майка му Гина, която не може да спре да размишлява как синът й убил 14-годишно момче чираче от страх да не бъде предаден, развива изсмукано из пръсти твърдение, че причина за обесването на Левски е фактът, че убил дете, а не заради подготовката на въстание и създаването на комитети, заради които тайни комитети би трябвало да бъде осъден най-много на петнайсет години заточение в Диарбекир. "Самите ние по-скоро имаме сатанинска история и нямаме реална представа за историята. Нямаме историческа памет, нещо ни кара да забравяме случилото се. Не поглеждаме от чисто човешка страна на нещата, определяме един идол или една икона и не ни интересува абсолютно нищо друготвърди Христо Стоянов от Габрово. – Книгата ми разглежда трагедията на една майка, която сама отглежда шестте си деца, от които пет умират. Аз не посягам към иконата Левски, а просто й давам плът" – допълва скромно един от любимците на партията, известен в днешна България поет, писател, общественик.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 oct. 2021

Илюстрации:
- Лидерът Б. връчва партийния билет на писателя Христо Стоянов**.
- Синът*** на бургаския поет Недялко Йорданов с лидера на партията.

–––
* Праправнук съм на Ангел Керемидов – млад мъж от Калугерово, оставил жена си Мария с шестмесечния им едничък син (моя прадядо Ненко), за да тръгне с Хвърковатата чета на Бенковски. Ранен в сражение с башибозук, довлечен в родното си село, дето за назидание, според религиозния ритуал на османлиите, е заклан на дръвник. Издирвана от конна потеря, първескинята Мария се крие с бебчето си под дървено мостче, а сетне през къра се добира до Пазарджик и е в основата на известния в Пазарджик т.нар. Дяволски род. Бащата на майка ми, Борис Дявола (1900-1972) е син на Ненко и неин внук. Какво се случи, че по план отвън отродници с научна титла или с писателски плам пренаписват историята ни?

** Лидерът на ГЕРБ заедно с Любен Дилов-син приветстваха писателя Христо Стоянов като член на партията. Бившият премиер му връчи членската карта, а писателят разкри, че това е първата партия, на която става член, след като три пъти е бил изключван от Комсомола. "Аз съм убеден, че интелектуалците ще въстанат първи срещу диктатурата, която се налага върху обществото" – заяви Борисов, използвайки случая да коментира политическата ситуация в страната.
*** Недялко Недялков (1964?), собственик на популярния интернет-сайт "ПИК". Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1563.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1563.)  Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в заб...