Спомни си, Барбара, и моля те, прости,/ че без да се познаваме, говоря ти на ти –/макар за миг видени, макар и отдалече,/ обичат ли се двама, на ти със тях съм вече...
Спомни си, Барбара, и моля те, прости,/ че без да се познаваме, говоря ти на ти –/макар за миг видени, макар и отдалече,/ обичат ли се двама, на ти със тях съм вече...
27 uli 2005
СЕКСАПИЛ И ПИСАНЕ НА ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ
Четиво с продължение
Сънувах нагарчаща романтично-сексуална авантюра с момиче от кръга познати, и тъкмо посягам да запиша историята заради лепнещата печал, която ми припомни в каква зависимост бях изпаднал от бивша моя любима: същото русоляво безлично същество, безредно не, ами направо безогледно обслужващо се с мъжете, и точно заради това изкушаващо ме да го покоря. И така в съня, предизвикан и от моите си щури амбиции, едва не се оказах отново жертва на умела самка-ловец. Ловуващата самка привлича с чара на сексуалното изкушение, което за всеки нормален мъжкар с нормално либидо е жестоко предизвикателство. Така тя го улавя в тънките си мрежи като насекомо в нежна на вид, но изключително жилава паяжина.
О-о, любовните страсти съвсем, ама съвсем не са идилична хармония и смирение, както посредствени артисти се опитват нескопосно да я представят! Бих я оприличил на буйство подир здраво препиване с вино, когато разумът повече не може и не иска да те възпира, и доста уравновесени, важни, авторитетни иначе мъже започват да се държат като още слепи палета, приквичават немощно – лакоми, изгладнели, търсещи топлинка, търсещи... нянка да сучат. Не бих си позволил в никакъв случай, колкото и освирепял от желание, да преследвам безогледно момичето-самка, когато ловува.
Преследваш ли я, бяга; не я преследвай ти.
Почакай, не плаши я сама ще долети
съм писал в стихотворението "Жена" още преди над трийсетина години. Сексуалното привличане (не-любовта) е сражение между два типа воля и две страсти – женската и мъжката. Жената залага капани, препятствия, за да се увери, да е сигурна, че самецът насреща си заслужава да го допусне до себе си и да му се отдаде, т.е. да го приеме за водач, и едва тогава да му се подчини. Но женското подчинение е изискващо у нея. И ако мъжът престане да носи новота (в духовен смисъл), да поддържа онова особено неспокойствие у нея, което е именно тръпката на Любовта, тя просто ще го изостави и обръща очите, сетивата си, достойнствата си вече към някой друг*. Да не обвиняваме момичето, когато ни изненадва с любовната си авантюра извън отъпканите коловози на всекидневието. Женската изневяра е наказание за мъжката ни леност, за духовната инертност, за мъртвешката скука и еднообразие у партньора любовник или съпруг.
И от снощния си сън се измъквам като беглец от вражески плен. Та ето сега хем ми е тъжно, че потурчих**, т.е. унищожих аромата на изкушението, хем ми е ведро, че не залитнах да се затичам подир отлитащата, разперила крилца в еуфорията си по друг мъж самка. Наистина, екзотично съчетание от тези две настроения! Ето, значи, повод да включа и такъв цикъл от дузината стихотворения-газели*** от по шест двустишия всяко, писани сякаш специално за сборника "Порто Фино". Собственият ми живот на мъж подсказва чрез сънища как да си пиша текстовете.
Вчера по обяд, като поемах към училищното си дежурство – петчасово следобедно безделие в очакване някой да подаде някакви си там документи, които да впиша във входящия училищен дневник, гледам, сбрали се съседите от целия ни жилищен блок, а под козирката на съседния вход подпрян лъщи варакосаният капак на ковчег. На 58 години си отишъл Ванчо Локото – един от компания картоиграчи, смукачи на бира и ракия край тава мешена салатка, евтин салам или кюфтенца в късните летни вечери. Та ме жегна: какво ли у тези гласовити празни мъже, играещи белот покрай тавата с домашна салата, изстудена бира и домашна ракия ме дразни? Всеки си избира как, по какъв начин красиво да умира, нали? Въпрос на лична естетика.
Нарекъл ги бях "Групата на Шаро или осъдените на смърт", защото откривам: нямат вече мечти, предали се духом, отпуснали се, та и жената до тях повече не ги изкушава иначе освен като обект на циничните им приказки, все като изскочили от някое пошло тв-шоу, както и на повечето им просташки, изпълнени с разкривена муцуна, идиотски жестове и пресилено гримасничене (с претенцията да са смешни, но те не са смешни, а тъжни) печални шоута по българските ни тв-канали. Ех, как се кривят и преиграват с опулени зъркели, как си рецитират пошлостите и цинизмите! Каква ти духовност! И за какво човеколюбие и божествена тръпка говорим?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 21 maj 2021
Илюстрации:
- Амедео Модилиани (1884-1920)****, Полегнало тяло, 1917 г.
- Пиер Атенян (1525-1550) – изпълнител на мелодии за танци.
–––
* Граматически правилно е тромавото "към някого другиго". ** Толкова дълбоко в генетичната ни памет на българи е отвращението от всичко турско, че "потурчвам" в разговорния стил метафорично бележи унищожение, съсипването на каквото и да е ценно. "Потурчено" ще рече: престанало да е мое, изгубило ми се, но вината не е у турчина. *** Римувани и ритмувани музикално звучащи двустишия. **** Вж. http://webstage.bg/art/1496-amedeo-modiliani-shte-narisuvam-ochite-ti-kogato-opoznaya-dushata-ti.html Бел.м., tisss.
МОЯ МАЛКА ЛЪВИЦЕ От теб, малка лъвице,/ тъй кървяха ми раните,/ че нà, ето ме, хвърлих те/ на християните./ И това, двамата знаем го,/ не само виц е – прости ми за стореното,/ моя малка лъвице! – Жак Превер
Новата, независима, алтернативна телевизия трябва да се стреми към високо ниво на обективност, професионализъм и възприемчивост (...) С появата на независимата местна телевизия зрителят ще има много повече възможност да удовлетвори своята потребност от информация и сам да открива отговорите на актуалните въпроси. (...) В САЩ, където действа многопартийната система, едно или друго явление се осветяват чрез разни подходи, предоставяйки ни възможността сами да си правим изводите. – Елизабет Такър, сп. "Нюзуик", септ. 1990 г.
09.noe.1990.
ЧИЙ Е ВЕСТНИКЪТ...
Доскоро имаше между нас един, който с действията си ми подсказва, че едно е да говориш медени приказки за демокрация, демократизъм и демократично управление, а виж – опрат ли работите до личния интерес, т.нар. демократ по стръв и амбиция да съсипва може успешно да се сравнява с нашите "мили" комунисти. За вестника става дума. Тягостно е да си припомням изтеклите месеци от излизането на първия брой на вестник "Демократическо знаме", макар в горчилката да има и доста светли моменти. Все пак, обективно погледнато, какво значение имат моите тревоги и неприятности за света; нали вестникът живее, и дано продължи да живее и когато нас няма да ни има.
Да, ама не! Много дълго съм мълчал, много дълго съм си забранявал да говоря по тази тема, защото и аз съм бил възпитаван в тоталитаризма, във военния комунизъм, който от детството, та и досега все едно и също ми е набивал в мозъка: "Незаменими хора няма!", "Какво тук значи някаква си личност!" И крачех в строя – "безимен твой войник", но вече не в някакъв си войнишки строй, а сред онези, които първи вдигнаха глас срещу мракобесието на комунизма. И тъй като се радвах – сред общата еуфория, предоверих ли се, що ли – на едни хора, които твърде интелигентно ни разказваха за тоталитаризма и "новия зов на времето". Сърбяха ме ръцете за вестник, девет години какви ли не идеи съм подхващал все в тази насока, и ето... казах си: това е моментът, това са хората, това е нашето общо дело. Та седнах край компютъра със специалист* от фирмата "Комвариант" и четирийсет и осем часа (той казва, че са 51) не станахме, докато не измътихме графичното и всякакво там друго оформление на първия брой. Регистрирането, обезпечаването на печатна база и необходими материали за печата осигури Спас Гърневски (1953)** – той, заедно с Теодор Димитров (1951-2007)***, знае най-добре как се почна тази работа. Между другото, Теди се беше зарекъл, че за един следобед ще направи на домашния си компютър графиките на осемте страници, ама след като двамата останахме до късно с макета само на първа страница, точно в три и половина след полунощ вдигна белия байрак. Все пак и това бе нещо, защото беше първият ни опит, пък за опит не се плаща, нали! Макар че ние с Теди платихме с една нощ безсъние. Не знам как е било по-сетне за него (потъна за 8 месеца в своя бизнес); за мен това беше началото на купища безсънни нощи, първом – с макетите, после – с набора и лепенето, още по-после – с дертовете за материали, сътрудници и т.н.
Докато се печеше първият брой, бяхме двама-трима. Напоследък Спас ми припомня едни думи, дето тогава съм му ги казал: "Спасе, докато е трудно, ще сме сами, но като потръгне работата, ще видиш колко хора ще се навъртят наоколо!" Казал съм го с яд, за жалост съм познал. Когато от ротомашината потекоха първите бройки с качествен отпечатък, отнякъде се появи бутилка шампанско, появи се и сума ти народ: и всички искрено се радваха. Един изпрати за фотоапарат, и ето сега, след толкова месеци на недоразумения, подлости зад гърба ми, кавгаджийско крещене и открити заплахи, че ще ми запалят къщата – всичко като похват на един единствен сред нас, след всичко изтърпяно, гледам тази фотография, на която сме четирима – Илия Кожухаров (1949), Арон Амар (1949), Спас Гърневски (1953) и аз (1947). Много готина снимка, честичко си я разглеждам напоследък!
Откъде се замъти водата, та нали толкова чист беше ручеят при извора! Започна се привидно с нещо съвсем дребно: някой не искаше в брой 2. да се появи репродукция на рекламна фотография с полуголо момиче; и този някой доведе още двама и почна една обсада, която трая четири часа. Четири часа в най-усилното ми време през деня, заради които работихме с Янко от фирма "Комвариант" четири нощни часа. Тези хора са страшни! – рекох си. Бяха надонесли около две хиляди страници луксозни цветни списания "Плейбой" и пр., уговаряха специално за целта с някой си фотограф актова фотография (после тя пак се появи като предложение за следващия ни брой); ходиха напред-назад из Пловдив, въртяха някакви там телефони, леле-леле...! Поне сто пъти изкачиха стълбището до третия етаж, до компютъра: слизаха, пак се връщаха! А най-тъпото – никой от тези прясно изпечени естети даже и хабер си нямаше от неписаните правила, на които се подчинява вестникът.
До третия брой два пъти писмено и много пъти устно поставях въпроса да се уреди щатът и банковата сметка на вестник "Демократическо знаме". Отговаряше ми се ей-тъй, с апломб: "О, да, разбира се, ама това не е толкова лесна работа. Ти какво, да не би да ни нямаш доверие?!" След третия брой поставих въпроса ултимативно и онзи, на когото трябваше да имам, пък и за мой срам! – доскоро имах доверие, реши, че за известен период вестникът няма да излиза, защото времето е едно такова никакво, и какво ще стане с обединението на Демократическата партия не е твърде ясно, нека да поизчакаме. Брой 3. се появи с дата 7 юни, брой 4. с дата 28 юли. Между тези две дати предложих на приятели от управата на Демократическа парти – Пловдив, като тема за размишление, някой друг да си турят главен редактор. Просто длъжен бях да проверя какво мислят отсреща по този въпрос. А отсреща действията си бяха недвусмислени. Без мое знание уреждат среща с трима чудесни любители в журналистиката. Спас ми съобщава часа и мястото на срещата им. Отиваме двамата със Спас... и разваляме за момента подготвения сценарий да бъдат назначени трима новоизлюпени вестникари с трудов договор за три месеца и заплата от по 300 лв. месечно, плюс хонорарите.
Пред мен тържествено се обявява, че вестникът няма да се печата без мое знание, докато отсъствам от Пловдив; обаче – още на втория ден след разговора тримата са назначени при споменатите вече условия. Така излиза на бял свят брой 4., с който – като главен редактор, нямам нищо общо, независимо че името ми е наред с имената на новоназначените, така както нямам нищо общо и с брой 5, 6 и 7. За сметка на това, вестникът се беше сподобил с "Политически директор", префасонирано после в по-сдържаното "Директор". Сдобил се бе вестникът и с касиер-счетоводител, една доста симпатична студентка по Българска филология, пред която очевидно лежи дълъг път през дебрите на учрежденските математики. Гледах грешките – графични, правописни и всякакви, в оставения за работа в печатницата брой 5. и откривах, че онова, което с толкова труд и старание дотук беше постигнато, с лека ръка се разваля. Нарушена бе концепцията за графичното оформление, липсва логото на Демократическата партия, свалили бяха и девиза над главата на вестника: "Истината носи спокойно сърце" на Уилям Шекспир, монтираните снимки дублираха илюстративен материал, ползван от друг вестник тези дни, и то личи по сходството на обекта и гледната точка...
Ами не, то не е обвинение към хората, които са правили четирите броя на вестника. Явно е, толкова могли! Обърнах се към членовете на Издателския съвет инж. Симеон Доминов, Арон Амар, Спас Гърневски, стария адвокат Димитър Кожухаров наново да бъде преправен макетът, уточнени – назначенията. Нямаше го Директорът и съгласно мнението на първите трима, плюс стария Димитър Кожухаров, реших да не създавам проблеми със себе си, макар всъщност да ставаше дума за проблемите във вестника. После какво се случи ли? После тримата зад гърба ми назначени сами си отидоха.
Спирам дотук. Тонът ми е вероятно прекалено личен, но пред мен са броевете от 8. до 17., които подготвях за печат абсолютно сам. Росито (Арусяк Агопян) ми помагаше при коригирането, стоя дни и нощи на компютъра, носила е макетите и ръкописите за набора до печатницата и обратно. И името на Катя Кунчева – момичето, което работи на компютъра, и това име го няма в карето на редакционния екип. Това сме! Двамата с госпожица Агопян не сме вземали хонорар, не сме вземали заплата. Избран съм на национален форум на тази партия, която г-н Стефан Савов успя да разсипе, но и ние по онова време сме били в мнозинството си палета с наивната доверчива представа, че демокрацията ще тури най-сетне край на възгордяването, на пренебрежението, а и изобщо на струпеите в човешката ни природа. Онзи, който доскоро се държеше като собственик и господар на вестника, само преди няколко седмици около полунощ се задъхваше край Централната жп-гара Пловдив с лице, озарено от вдъхновение: "Аз... аз съм причината да не вземеш нито стотинка досега. Ти си комунистическа подлога". Потупваше се с длан по гърдите, сладко усмихнат. Като че ли нямахме място за спор. Вестник "Демократическо знаме" е достижение на цялата демократично настройваща се България.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 20 may 2021
Илюстрации:
- Страница първа на в. "Московские новости" от 19 авг. 1990 г.
- Празник в някогашната пловдивска печатница, 19 май 1990 г.
–––
* Двуметровият Янко Янков, бивш партиен секретар на ДСО "Тютюнева промишленост" – син на известния основател на Катедра по микробиология и имунология към ВМИ Пловдив проф. Елисей Янев (1906-1988?), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%B9_%D0%AF%D0%BD%D0%B5%D0%B2
** Прелитащия от партия в партия Спас Гърневски кой у нас още не го знае, кой не е чувал за него!
25 години от брой I на вестник "Демократическо знаме"
РЕКВИЕМ ЗА ЕДИН ВЕСТНИК
Очевидно вече няма кой да си спомня за този някогашен неумел опит за независима журналистика в условията на всенародна еуфория месеци подир вътрешнопартийния преврат в управляващата БКП, обявен за начало на (хе-хе!) демокрацията в България. Между четиристотинте депутати във Великото народно събрание, на които безплатно пращахме по 200 екземпляра от всеки брой, той бе известен като "Хубавото Знаме".
Просъществува едва 19 (деветнайсет) броя – от 19 май 1990 до 26 януари 1991 г., от които четирите (бр. 4, 5, 6 и 7) са правени без мое участие и съгласие, зад гърба ми (независимо че бях главен редактор, утвърден на конгрес на ДП в София), докато от края на юли за двайсетина дни докъм средата на август 1990 г. съм бил край Балчик с двете ми дъщери. Като се прибрах от морето в Пловдив, освободих се най-напред от двама тогавашни придошли самозванци (Пламен Асенов, 1958*; и Маргарита Асенова от Кърджали**, днес известни журналисти), а после възстанових концепцията на този политически вестник, замислен като уравновесена обществена трибуна по време, когато служители и доносници на страховитата Държавна сигурност и новоизлюпени гласовити парвенюта громяха "врага на демокрацията" по площадите на България.
** Експертът Маргарита Асенова: Не България, Путин спря Южен поток (3 юли 2018 г.), вж. https://bnr.bg/kardzhali/post/100991227/margarita-asenova-uchastieto-na-rusia-v-dostavkite-na-gaz-v-evropa-e-43 Бел.м.,tisss.
Спомни си, Барбара, и моля те, прости,/ че без да се познаваме, говоря ти на ти –/ макар за миг видени, макар и отдалече,/ обичат ли се двама, на ти със тях съм вече...
16 uli 2005
СЕКСАПИЛ И ПИСАНЕ НА ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ
Четиво с продължение
Всяко нещо си има период на узряване, та моята мечта за книга продължава да зрее. Топи се животът и вече не съм сигурен, че тази моя мечта изобщо си струва толкова усилия, това търпение и смиреност. Всичко останало пренебрегнах – любов, кариера, семейство, децата си, и защо ми е тази книга! Позачетох се в стиховете на Жак Превер (1900-1977) сутринта, и ме порази пак онази дивна вакханалия на словото, което диша, вълнува се, руши каноните на строгата класическа форма, ала вае изящния пейзаж на неподкупната човешка душа именно чрез детайли, които често не забелязваме.
Голяма школа ми е Превер, точно противоположното на строгостта във формата у връстника му Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен и жизнелюбив като гейзер или като горещ фонтан е французинът; сдържан и човеколюбив – янкито сър Ърнест. Хора като Превер живеят сравнително доста дълго и умират от досадна, често скучна смърт, докато перфекционистите на стилистичната форма случва се да се самоубият драматично показно с любимата си ловна пушка, и то точно на 3 юли, само ден преди Националния празник на отечеството си.
20.07.2005.
Тази сутрин постоях на верандата откъм юг, с изглед към Родопите – поне половин час се любувах на пищната зеленина, на нежния бриз от свежест. Цветята ми цъфтят, полудели в артистична безреда. Листа си нямат толкова, колкото китки. Полях ги, па седнах на северното балконче посред клоните на липата да погледам изгрева – това чудесно космическо събитие, което – унесени в делничната унила сивота, преставаме да забелязваме, захванем ли да страним, да задушаваме от глупост детето у себе си. Липата срещу кухнята ми се извишила над метър и половина над металния парапет, а мушкатата в бяло и ярко червено греят ли, греят! Сварих си кафето, отпивам първа глътка и си мисля: "Тъй величествено подреден, спокоен и тих си, Живот! Да не ми се пречкаха неприятните хора, доста повече да съм постигнал". Двама, които ги имах за приятели, ме измамиха. Откривам внезапно как наоколо сякаш като по правило всеки получил мъничко власт и влияние, съсипва всичко онова, което успее да докопа. Та и кърви в космичното* утринно небе тревожният въпрос: Какво постигнаха всички тези объркани хора, поради суета обзети от манията на властта; по-щастливи станаха ли с тази власт, паднала им от небесата с възможности и влияние над останалите човеци?
А може би така – както ми се съпротивява, мечтаното като ми попречиха и пречат да осъществя, мечтата ми по-силна се укрепва у мен, тропа с краче и присвила устни ме гледа с пламтящи оченца. Живея си като монах-отшелник напоследък. Само кандилце и икона ми липсват! Опипвам, оглеждам внимателно света наоколо и пак ми е хубаво, макар и без тръпката по жена. Жените изобщо са особени същества – силно зависими от биологичния си часовник, който им нашепва кога мъж да си потърсят, кога (и дали) деца да родят, сетне по рожбите си да чезнат, да се състаряват в делнични дреболии, облицовайки семейното гнездо с вещи, в плен на Времето, което при тях много-много по-бързо лети и отлита.
Мъжете, постигнали висини – Иисус, апостол Павел, Васил Левски, Карол Войтила – споминалият се римски папа, дори изчадия като Йосиф Сталин, Бенито Мусолини или Адолф Хитлер, са изключителни самотници, монаси в личния си живот на мъже. Това закономерност ли е?
Мечтата за книга ме е обсебила дотам, че пренебрегвам май разпиляването по жени; започна да ми изглежда едва ли не унизително да си губя времето с тяхната чаровна, интуитивна и нежно настойчива компания. Същият хлапак съм си в отношението към момичетата; само дето малко по-дълбоко зарових у себе си изкусителната страст към прегръдки, галене и целувки. Да, от време на време изпитвам страхотна потребността от галене и прегръдки, да милвам по косите и по кожата тръпнещо знойно момиче, но все повече се убеждавам, че именно самотата е обичайното състояние на духа.
Гледам жените как ловуват и си мисля: Леле-е, колко са зависими от материалното! Колко силно ги привлича лъскавото, успехите у мъжа! Но точно с тези две не мога да се похваля, пък и защо ми е сврака, която ще посегне да ме превръща в придатък на материалния си живот в плът. Двете ми дъщери, дали и те не са същите? Доколкото ги преценявам, самостоятелни са и са свободолюбиви, но не мога да си ги представя в сътрудничество с мъж, заради когото биха пренебрегнали своя вроден мил, чисто женски егоизъм.
Вчера захванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно съчетанието от нехайство, самоирония, печал, което излъчват текстове, като "Парашутист", "Герберът", "Рогата" и прочие. Подтекстът – нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно; всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на този свят; всичко е динамика, търсеща хармония, но и рушаща установени вече граници и забрани. Стиховете от сборника "Порто Фино" наподобяват в стила си грубо издялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност и представа за едрите неща, като стойност в съзнанието ни, в душата. Този подход заимствам от Превер, но с разликата, че французинът Превер е повече сантиментално-патетичен – Щом двама се обичат, на тяхна страна съм**, предадено тук по смисъл. Лирическият ми двойник, моят шепнещ резоньор не би го изрекъл така категорично, видимо е по-отдалечен, а и по-ехиден, мисля си. Но тази дистанция е, за да оставя героите по-самостоятелни, по-непредвидими в чудатата си логика на образи от действителния живот.
Това, както и при Превер – син на Париж и на Франция на интелигентните артисти с добро самочувствие, са сюжетни стихотворения (при цялата условност на понятието "сюжет" в случая) и случката, като въздействаща атмосфера, е оставена повече сама да говори, без моята авторска намеса. Не навсякъде, обаче! Тук-там се изкушавам да хвана бика за рогата. Ами тъй е – изключенията подкрепят правилото! В показността на нехайството към рима и ритъм – ако е умело сторено, се таи деликатно вслушване в тоновете на сърдечния ритъм. Никой нормален човек не бъбри в мерена реч, нали!
А това нехайство е само трик, заблуждаваща маневра – за да се изкуши четящият и да реши да оспорва автора, като институция свръх-обективна, подобен на самия Господ Бог, немилостив към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено изкуство.
Нежността на текстовете "Порто Фино" би трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването, в нехайство към т.нар. висок поетичен слог. Такава ми е мен идеята за формалната страна на сборника, който сякаш продължава сам да се пише. Стихотворенията се натрупват, подреждат се в екзотични колонии като коралов риф и мен не ми остава друго освен да се радвам как пред удивените ми очи се появяват от делничната пяна като Афродита, като нещо оголено и красиво, поне по замисъл. Следва
– tisss, удоволствие е да се четат Ваши текстове. Скромното ми мнение е, че имате дарба да създавате хармония в словото, изковавайки една умереност при отразяване на "стакатото" и не непременно грозното във възприятията ни, но онова – чепатото в реалността. Това кара някои художници да бъдат сюрреалисти, предполагам: като не успяват да разберат и осмислят толкова "оксиморона", абсурдите в заобикалящия ни екзистенциален хаос. В размислите Ви по чудноват начин се съчетават както дълбок философски трагизъм, така и особена благост в усещането, мъдрост при улавянето и отсяването на цветното в инак заобикалящото ни клише, наречено скучен живот. Като резултат се получава прекрасна живопис. Indifferent Suns#2814578 - 06.07.2011***
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 19 may 2021
–––
* В първичния смисъл на гръцката
дума "коsmos".
** В превода на Валери Петров (1920-2014)
тази идея звучи ето как в музикалното стихотворение "Барбара":
Спомни си, Барбара, и моля те,
прости,
че без да се познаваме, говоря ти
на "ти" –
макар за миг видени, макар и
отдалече,
щом двама се обичат, на
"ти" със тях съм вече".
Във френския оригинал музикално стиховете
възпроизвеждат ромоленето на дъжд по тенекиите на покрива с разнообразни
повтарящи се съчетания на сонорната съгласна "р".
Спомни си, Барбара, и моля те, прости,/ че без да се познаваме, говоря ти на ти –/макар за миг видени, макар и отдалече,/ щом двама се обичат, на ти със тях съм вече...*
07 dec. 2013
ПРОПУСНАТИ ПОЛЗИ
Не, не зная дали за теб съм роден и едва ли – нали! – ще си чула за мен,
видях те в сумрака с блестящи очи
и чух в мене сякаш химн да звучи,
и чух ангел сякаш внезапно с крила ми казва: Глупако, не търчи след пола
да усетиш по устните свежест на нар, за миг да усетиш, че не си вече стар,
че – усетил се влюбен, отново си млад
с измамната лудост на женския свят.
Не послушах аз ангела и продължих, сам дописа се някак този щур стих,
хем без измама и хем без екстаз:
където са двама, това да съм аз –
щом бурно целуват се той или тя,
да се преструвам, че хич не скърбя
и хич не ми пука за страсти и грях,
с които дотука щастливо живях.
.jpg)
