Новата, независима, алтернативна телевизия трябва да се стреми към високо ниво на обективност, професионализъм и възприемчивост (...) С появата на независимата местна телевизия зрителят ще има много повече възможност да удовлетвори своята потребност от информация и сам да открива отговорите на актуалните въпроси. (...) В САЩ, където действа многопартийната система, едно или друго явление се осветяват чрез разни подходи, предоставяйки ни възможността сами да си правим изводите. – Елизабет Такър, сп. "Нюзуик", септ. 1990 г.
09.noe.1990.
ЧИЙ Е ВЕСТНИКЪТ...
Доскоро имаше между нас един, който с действията си ми подсказва, че едно е да говориш медени приказки за демокрация, демократизъм и демократично управление, а виж – опрат ли работите до личния интерес, т.нар. демократ по стръв и амбиция да съсипва може успешно да се сравнява с нашите "мили" комунисти. За вестника става дума. Тягостно е да си припомням изтеклите месеци от излизането на първия брой на вестник "Демократическо знаме", макар в горчилката да има и доста светли моменти. Все пак, обективно погледнато, какво значение имат моите тревоги и неприятности за света; нали вестникът живее, и дано продължи да живее и когато нас няма да ни има.
Да, ама не! Много дълго съм мълчал, много дълго съм си забранявал да говоря по тази тема, защото и аз съм бил възпитаван в тоталитаризма, във военния комунизъм, който от детството, та и досега все едно и също ми е набивал в мозъка: "Незаменими хора няма!", "Какво тук значи някаква си личност!" И крачех в строя – "безимен твой войник", но вече не в някакъв си войнишки строй, а сред онези, които първи вдигнаха глас срещу мракобесието на комунизма. И тъй като се радвах – сред общата еуфория, предоверих ли се, що ли – на едни хора, които твърде интелигентно ни разказваха за тоталитаризма и "новия зов на времето". Сърбяха ме ръцете за вестник, девет години какви ли не идеи съм подхващал все в тази насока, и ето... казах си: това е моментът, това са хората, това е нашето общо дело. Та седнах край компютъра със специалист* от фирмата "Комвариант" и четирийсет и осем часа (той казва, че са 51) не станахме, докато не измътихме графичното и всякакво там друго оформление на първия брой. Регистрирането, обезпечаването на печатна база и необходими материали за печата осигури Спас Гърневски (1953)** – той, заедно с Теодор Димитров (1951-2007)***, знае най-добре как се почна тази работа. Между другото, Теди се беше зарекъл, че за един следобед ще направи на домашния си компютър графиките на осемте страници, ама след като двамата останахме до късно с макета само на първа страница, точно в три и половина след полунощ вдигна белия байрак. Все пак и това бе нещо, защото беше първият ни опит, пък за опит не се плаща, нали! Макар че ние с Теди платихме с една нощ безсъние. Не знам как е било по-сетне за него (потъна за 8 месеца в своя бизнес); за мен това беше началото на купища безсънни нощи, първом – с макетите, после – с набора и лепенето, още по-после – с дертовете за материали, сътрудници и т.н.
Докато се печеше първият брой, бяхме двама-трима. Напоследък Спас ми припомня едни думи, дето тогава съм му ги казал: "Спасе, докато е трудно, ще сме сами, но като потръгне работата, ще видиш колко хора ще се навъртят наоколо!" Казал съм го с яд, за жалост съм познал. Когато от ротомашината потекоха първите бройки с качествен отпечатък, отнякъде се появи бутилка шампанско, появи се и сума ти народ: и всички искрено се радваха. Един изпрати за фотоапарат, и ето сега, след толкова месеци на недоразумения, подлости зад гърба ми, кавгаджийско крещене и открити заплахи, че ще ми запалят къщата – всичко като похват на един единствен сред нас, след всичко изтърпяно, гледам тази фотография, на която сме четирима – Илия Кожухаров (1949), Арон Амар (1949), Спас Гърневски (1953) и аз (1947). Много готина снимка, честичко си я разглеждам напоследък!
Откъде се замъти водата, та нали толкова чист беше ручеят при извора! Започна се привидно с нещо съвсем дребно: някой не искаше в брой 2. да се появи репродукция на рекламна фотография с полуголо момиче; и този някой доведе още двама и почна една обсада, която трая четири часа. Четири часа в най-усилното ми време през деня, заради които работихме с Янко от фирма "Комвариант" четири нощни часа. Тези хора са страшни! – рекох си. Бяха надонесли около две хиляди страници луксозни цветни списания "Плейбой" и пр., уговаряха специално за целта с някой си фотограф актова фотография (после тя пак се появи като предложение за следващия ни брой); ходиха напред-назад из Пловдив, въртяха някакви там телефони, леле-леле...! Поне сто пъти изкачиха стълбището до третия етаж, до компютъра: слизаха, пак се връщаха! А най-тъпото – никой от тези прясно изпечени естети даже и хабер си нямаше от неписаните правила, на които се подчинява вестникът.
До третия брой два пъти писмено и много пъти устно поставях въпроса да се уреди щатът и банковата сметка на вестник "Демократическо знаме". Отговаряше ми се ей-тъй, с апломб: "О, да, разбира се, ама това не е толкова лесна работа. Ти какво, да не би да ни нямаш доверие?!" След третия брой поставих въпроса ултимативно и онзи, на когото трябваше да имам, пък и за мой срам! – доскоро имах доверие, реши, че за известен период вестникът няма да излиза, защото времето е едно такова никакво, и какво ще стане с обединението на Демократическата партия не е твърде ясно, нека да поизчакаме. Брой 3. се появи с дата 7 юни, брой 4. с дата 28 юли. Между тези две дати предложих на приятели от управата на Демократическа парти – Пловдив, като тема за размишление, някой друг да си турят главен редактор. Просто длъжен бях да проверя какво мислят отсреща по този въпрос. А отсреща действията си бяха недвусмислени. Без мое знание уреждат среща с трима чудесни любители в журналистиката. Спас ми съобщава часа и мястото на срещата им. Отиваме двамата със Спас... и разваляме за момента подготвения сценарий да бъдат назначени трима новоизлюпени вестникари с трудов договор за три месеца и заплата от по 300 лв. месечно, плюс хонорарите.
Пред мен тържествено се обявява, че вестникът няма да се печата без мое знание, докато отсъствам от Пловдив; обаче – още на втория ден след разговора тримата са назначени при споменатите вече условия. Така излиза на бял свят брой 4., с който – като главен редактор, нямам нищо общо, независимо че името ми е наред с имената на новоназначените, така както нямам нищо общо и с брой 5, 6 и 7. За сметка на това, вестникът се беше сподобил с "Политически директор", префасонирано после в по-сдържаното "Директор". Сдобил се бе вестникът и с касиер-счетоводител, една доста симпатична студентка по Българска филология, пред която очевидно лежи дълъг път през дебрите на учрежденските математики. Гледах грешките – графични, правописни и всякакви, в оставения за работа в печатницата брой 5. и откривах, че онова, което с толкова труд и старание дотук беше постигнато, с лека ръка се разваля. Нарушена бе концепцията за графичното оформление, липсва логото на Демократическата партия, свалили бяха и девиза над главата на вестника: "Истината носи спокойно сърце" на Уилям Шекспир, монтираните снимки дублираха илюстративен материал, ползван от друг вестник тези дни, и то личи по сходството на обекта и гледната точка...
Ами не, то не е обвинение към хората, които са правили четирите броя на вестника. Явно е, толкова могли! Обърнах се към членовете на Издателския съвет инж. Симеон Доминов, Арон Амар, Спас Гърневски, стария адвокат Димитър Кожухаров наново да бъде преправен макетът, уточнени – назначенията. Нямаше го Директорът и съгласно мнението на първите трима, плюс стария Димитър Кожухаров, реших да не създавам проблеми със себе си, макар всъщност да ставаше дума за проблемите във вестника. После какво се случи ли? После тримата зад гърба ми назначени сами си отидоха.
Спирам дотук. Тонът ми е вероятно прекалено личен, но пред мен са броевете от 8. до 17., които подготвях за печат абсолютно сам. Росито (Арусяк Агопян) ми помагаше при коригирането, стоя дни и нощи на компютъра, носила е макетите и ръкописите за набора до печатницата и обратно. И името на Катя Кунчева – момичето, което работи на компютъра, и това име го няма в карето на редакционния екип. Това сме! Двамата с госпожица Агопян не сме вземали хонорар, не сме вземали заплата. Избран съм на национален форум на тази партия, която г-н Стефан Савов успя да разсипе, но и ние по онова време сме били в мнозинството си палета с наивната доверчива представа, че демокрацията ще тури най-сетне край на възгордяването, на пренебрежението, а и изобщо на струпеите в човешката ни природа. Онзи, който доскоро се държеше като собственик и господар на вестника, само преди няколко седмици около полунощ се задъхваше край Централната жп-гара Пловдив с лице, озарено от вдъхновение: "Аз... аз съм причината да не вземеш нито стотинка досега. Ти си комунистическа подлога". Потупваше се с длан по гърдите, сладко усмихнат. Като че ли нямахме място за спор. Вестник "Демократическо знаме" е достижение на цялата демократично настройваща се България.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар