Какво е Иисус Христос? Не е ли една спечелена битка на човешкия дух с
човешката ни егоистична природа! Че е мъдър, мъдър е, но е холерически
темперамент, което ще рече – повече от другите склонен към
честолюбие, страстна убеденост в своето и заядливост. Какъвто съм си аз самият.
Ако сляпото преклонение, овчата доверчивост е целта на този бог, няма как да съм
сред поклонниците Му. Тая желание да Го виждам във фантазиите си, да си говоря по човешки с Него – както стопанин разговаря със стопанина, а не каквото многовековната практика се опитва да ми наложи: с ратайско преклонение пред небесния пратеник. И каква ли скука, какви ли прозевки са да живееш заобиколен от богомолци,
обладани от фанатичен екстаз?
Та ми идва на ум стихът "и в
несъпротивлението падам като в целувка без любов". Приобщен към християнството, това да, а не закопчан! Искам да усещам
хоризонти на неизвестното и непостигнато, не стените на обор, пък с колкото ще разкошни инкрустации да са украсени стените на обора. Предусещам, пред нас има и по-нататъшен, неизвървян път в стремежа на човешкия
дух към божественото; говоря не за съвършенство, а за процес на
усъвършенстване. Защото, според мен, "съвършен" ще рече свършен, и "съвършенство", ще рече свършек, край, вечен покой и мир на праха му. Християнската
идея възприемам както лъч и подтик, ала съвсем не и като сфера от
светлина, в която се гърча като насекомо, омаяно, омагьосано от убийствен пламък.
Поначало в нашето човешко съзнание нямаме образ за безкрайността; може би затова
Библията в познатия наш ограничен, краен свят се явява продукт на човешка невъзприемчивост към безкрайността и безкрайното за образ на вселената. Инак в черквата, синагогата, джамията има уют, благоухания, иконите или фреските са великолепни метафори
на укротени и впрегнати бесове; и все пак живият живот извън храма е далеч
по-многолик, варварството – много по-разнообразно, пък схватките с него – непредвидими, и
никога не знаеш коя как ще приключиш.
28.08.1997.
Едно от малкото ми преимущества е,
че не съм се стремил да властвам; разбирам, стремежът към власт е заложен в
човешката греховна природа, произтича от вродения ни егоизъм и егоцентризъм. Азът у всекиго от нас е сърцевина и средоточие на космоса (на усета ни за красивото, доброто, хармоничното) от
най-ранно детство. И личните несполуки не ми смачкаха честолюбието, но ме
приобщиха като че ли към океана от страдащи, които с печална погнуса се отнасят
към паплачта от катерещи се и боричкащи се един върху друг самовлюбени слепци, запътили се
да стават властници.
А вероятно притежавам известна способност да манипулирам чуждото съзнание; властолюбието, обаче, ми е органически яко противно и чуждо, вероятно понеже израснах
сред унижавани и оскърбявани от властта най-обикновени българи. За "моите" българи успехът
е продукт не толкова на комбинативен усет как да се представиш в пространството
на държавния и обществения интерес, а резултат от много труд, пот и малко шанс. Това
е нашето самоограничение. Мястото ми е втората, третата редица или
по-назад. Когато прекосявам площада, не се дивя, съзнавам, че площадът не е
построен специално аз да мина по него. Привързаността и съчувствието към нещастника в беда у мен не са ни любовно чувство, нито господарска надменност, а желание за съучастие и за разговор, макар по-често да съм рязък, отколкото отстъпчив събеседник точно към изпадналите в беда.
И това си знам: от онези съм, които първи загиват в сражение – та не им е съдено да маршируват с гъвкава походка и чупки в кръста на Парада на
победителите. Имам проклетата способност да настройвам обществата от страхливци
или по-точно казано, от малодушни, насрещу си – вероятно ги притеснявам с моята си припряност или тягостно замълчаване. Повече от личните ми акции са
импулсивни, породени са от моментната ситуация, не са планирани, нито старателно
обмисляни; това е една от причините да не направя кариера в журналистиката, в
политиката, дори в личните си дела.
Любопитен съм, хем силно любопитен. Мога да анализирам, но оценките ми за личности и събития
по-често са неточни поради умозрителност или очевидно пристрастие към собствените
ми илюзии. Всъщност, харесва ми да съм това, което съм – нагарчащ или стипчив нрав. Моята злопаметност е дълготрайна, бих казал: хилядолетна, от време на време прокървява
по-силно. Не-е, не съм състрадателен, по-скоро съм хладен чешит; в големи нещастия не
съм имал случай да губя ориентация – напротив, нещастието ме тонизира. Смъртта, чуждата смърт не ме разпилява, съсредоточава ме. Преживях смъртта на
родителите си – баща ми: в шейсет и първата, майка ми: в шейсет и третата й година, когато съм бил 36–41-годишен. Преживях смъртта им с почти хладен разсъдък, а после – години вече,
водя някакви много лични разговори с тях, особено с баща ми.
И новата прослойка заможни – доколкото ги познавам, не ме изненадват.
Смятам, че са успели и успяват благодарение на способности, плюс липса на скрупули.
Самолюбието ми на раснал по прашните пловдивски улици и катерил се като диво козле
по скалите на Джендем-тепе някогашен хлапак надушва воня, излъчвана около значителна част
от тези жалки щастливци с разточително обзаведените им частни дворци, строени
специално за да се любуват охолно и пълноценно на алчността и глупостта си.
Когато народът наоколо бедства, арогантност и гротеска е гримасата на самодоволния отегчен в елегантността и с обноските си възпитан идиот и говедо с отработен по западния маниер възторжен фалш. Това е! Хиляди страници могат да бъдат написани по темата, хем естествено без особена полза. Истината е, че се преобърна смисълът, който носеше увереност
у нормалния (у бедстващия) гражданин на републиката. Свобода, братство, равенство?! Облечени в богатство и власт, видях как се измениха дарени с упорство, талант
и шанс мои познати, бивши приятелчета. И откривам в демонстрациите на стабилност от тях едва прикрито разочарование, че не намерили, ах, Боже мой! –
щастие в парите, славата, властта. Мили Боже, гърми откъм жестовете им, от
изстудяваните като в дълбок зимник пошли каменни физиономии, толкова се мъчихме да ги докопаме тези благини, а защо сме си същите? Пред очите ми са Валентин Моллов
(1954)*, Евгений Бакърджиев (1955)** в този момент, по своему дълбоко нещастни и скучни дори на самите себе
си. Което личи от километри.
По времето, когато днешният мил премиер*** беше финансов министър, г-н Моллов, нашепва мълвата, наел оркестър от двайсетина чалгаджии да свири и пее от утрин до здрач в крайморския му дворец само за да мачка фасона на отмарящия на ведомствени начала в отпускарския сезон пръв финансист на държавата ни. Е, ми това са им на тях задевките, това са им развлеченията! И това пак е България. Съставяме я всички ние – богати и бедни, талантливи и некадърници, разсъдливи хора и простаци, палета с големи амбиции и престарели разбойници с големи пари, прости хорица и сложни негодяи с тъмно минало не толкова за похвала. Но България, това е общият ни манталитет, нашата обща ахилесова пета. България е общият наш дом и живот в безредие, когато не виждаш край себе си нищо здраво, нищо точно, когато опасността те дебне отвсякъде, най-много откъм твои приятели, от твои близки по род. Това сме всинца ние – талантлив народ, яко задръстен от плевелите на лошото възпитание. Заничаме за чуждото, своето не ценим!
Кому е нужно българи да воюват срещу българи! Левски е митичният ни
Учител, голямата фигура: да си кажем кривиците и да се поправим, ако ще вървим
наедно, ако сме човеци. Цитирам го приблизително! Страшно, ама и хубаво ми звучи.
Този наш български корен доста е бил нападан, доста е бил оскърбяван от чужди, още повече: от свои; и кой ли друг му е говорил с такава строга любов и угриженост както
карловеца, от 12-годишен сирак, Васил Иванов Кунчев? Апостола не случайно се отделя от
онази показна – ритуално религиозна страна на Вярата; народът усетил, че е Апостол, ала апостолството му излиза вън от канона, за да продължи по християнската
философия. Мисля си, че – ако съществува, Иисус ще е доволен от такива човеци на вярата, които в спор с официалния клир продължават работата на триединството Бог-отец, дух, син над
общественото съзнание у човека.
Почитта на българина към Господ няма общо с черковните ритуали; тя е на
по-съкровено място; и чат-пат трябва да ни се напомня, за да започнем трезво
себе си да приемаме. Посланията на християнския бог разчитат на самоуважението, не на страхопочитание, както е в исляма. Който сам себе си цени, няма да си
позволи идиотщини да върши, нали! Другояче казано, само с гласуване на закони и наредби работа не се върши. Обикновеният нашенец трябва да е убеден в себе си,
в своята нравствена сила, а не да е притискан от Закона, създаден за удобство
на адвокати и на интелигентни измамници. Между другото, подозирам, повечето от законите, гласувани в Народното ни събрание, ги правят не за
човеците, спазващи Десетте божи заповеди, а за да може замогналият се наглец в Съда да доказва колко са му чисти делата, позовавайки се на удобно монтирани вратички в
закона.
Илюстрации:
- Иисус подир бичуването,
преди да го качат на кръста.
___
** Вж. https://btvnovinite.bg/predavania/evgenij-bakardzhiev-s-ivan-kostov-ne-kontaktuvam.html
*** Иван Костов (1949). Бел.м., tisss.
