ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (444.) – Беше як и страстен
като животно. Преди да си срещнал подобни типове в живота, никога не би
предположил, че съществуват. Към петдесетгодишен. Къса сребристо-лъскава не коса, ами глиганска четина. Присвити очи, скрити под надвиснали вежди като в
катерича хралупа. Среден на ръст и с издължено тяло, кривокрак – единият му крак
по-къс, та другия крак го замята настрани. Ръцете му – Боже, опази! На канадска
борба само един бая як манго от старозагорския пандиз можеше да му се опре. Левак. Дясната му не бе така силна, ама с левачката
съм го виждал шестнайсеткилограмова пудовка да подмята както котка – клъбце.
Веднъж го пратиха да копа в зеленчуковата градина, а той взе, та натроши
саповете, че пръстта била спечена.
Отде му идеше тази сила, дявол го знай, щото
нагъваше и той от същата храна, ама на нас не ни личеше. Викахме му ние Японския булдозер.
Когато проправяхме пътя за Шишманци, докарали беха таквази една машина, има-няма
колкото двуетажна къща, с шип пред муцуната, къс, закривен нагоре, от рапидова
стомана – с тоз шип обръщаше бая канари. Японска техника – нашенския бензин
гълта като ламя: сигур й се е виждал като нашта мила затворническа кухня, дето с месеци само постно
нагъваме. Аз май се отплеснах, ама ще извиняваш, ама в тез заведения с таквизи ми ти чешити се срещаш, че колкото и да си чапрашък, от един
момент нататъка захващаш да гледаш малко по-притеснено на света. Само който не е
бил, само той знай! Та...
На двайсет и няколко лазарника бил, когато го осъдили. За изнасилване и убийство. Четиринайсетгодишно момиченце. Завлякъл го в гората,
и там както мечките: ам-ам... имаше момиченце, няма вече момиченце... Какво го е правил – пречупва му гръбнака. Хвърля го в неква пещера и затуля отвора й с камъни. Подир година
и нещо по туй го открили: таквизи ми ти едри скали друг не би могъл да дотъркаля.
Как отървал куршума не мога да ти кажа, а пък требе
и да е наистина малко куку; по таз рецепта ще да е отървал бесилото или куршума.
Осъждат го на максимума, двайсет и пет
годинки. От тях дванайсе вече лежи, и така се сраснал с дранголника, все едно си е в цивилизацията. Обаче наближи ли пролет, очичките му започват да шарят, сумти,
мърда едното рамо, мечтае, демек. Тъй прави, кога мисли... И се дигне, та пак драсне от пандиза. Къде ще
иде, освен при жена и при майка си на село. Харно, ама дъртата се споминала,
другите й наследници катурнали съборетината, напъдили и жена му с дъщеричката...
А дъщерята му емен-емен изпълва шестнайсет, хем сакато, парализирано от кръста надолу. И жена му с щерката, оладжак, остават там под открито небе. Жената – кръгло сираче, и такъв мъж като й се случил –
идилия! Идилия, ти казвам! А че туй сме ний... Нали мъж й се прочул като
душманин, избикалят ги тез там двечките – майка и щерка, като да са прокажени.
Какво е виновна женичката, нали! А дъщерята!? Ама на! Като се рекло
еднъж...
Намира ги, значи, Булдозера насред къра край
село, зад циганската махала, на гола пръст от рогозки и слама колибка си стимарили, чак манговците ги окайват. Ма смеят ли да им помогнат? Е-е-ей,
страшно е, кога народът те намрази. Страшно е, ти казвам!
И се хванал наместо колиба дом да им гради. Денем
се крие: землянка изровил, под земята маскирана, с коминче на двайсе метра
встрани; нощем камъни сбира, пренася, на купчини ги реди. Пясък от дерето с
чували мъкне. Вар, цимент. Де се е пазарил, как ги довлякъл, сам си знай. За два месеца без малко къщица вдига до
покрив. И вместо дялани греди за ребрата, от клисурата на три километра извън
селото мешови дърве пренесъл. И всичко – с две голи ръце, на гръб.
По туй никакво време от управлението де ли го не
дирят. Наште колко ги разкарваха обяснения да дращят! Говорим си нощя: тоз
път няма да му се размине, може и да си спомнят за първата му присъда, понеже явно
хептен разлютени беха. А и как да се не разлютят, като бръмчаха двайсе
ченгета из окръга да го дирят, за мезе стана властта!
Та така и аз намазах. Пуснаха ме в отпуска
уж... да го диря, че земляци бяхме почти, селата ни – едно връз друго. Върви,
вика ми отрядният Караниколчов, да го проучиш, и умната ей!... Да не се издадеш, че може и
ятаци да има.
Какви ятаци, бе-е-е! Седем-осем пъти да е
бегал за тез ми ти дванайсе годинки – по за седмица-две, пък и, нали ти казвам! – те
жена му, детето му не щат да видят, та за неговия хал ли да ги е еня хората,
дерт да му берат!?
Е, спипаха го накрая. Издаде го църен манго един,
неговата мамица кюмюрджийска продажна, ех!... Сгепцаха го, окован го водят. Ама
подир два месеца пак духна. Викат, следите му право към оназ пещера с
четиринайсетгодишното водели. И туто финита, къде ли рови сега под земята
Булдозера? Чак и не мога да повярвам: такъв чешит да се
затрий. Ей я къщицата му отвъд циганския катун, стои си непокрита и непокътната над четвърта година вече. Жена му и щерката, онуй де – сакатото, и те се запилели
на майната си, никви ги няма.
Съдба човешка! Пък ми мъчно за него, макар че
не бива да ми е жал. А!?... Ти що ще речеш? Бива ли за един такъв да ми е мъчно!
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар