ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (443.)
Днешни историци, като говорят срещу грандоманията на Фердинанд Кобургготски, забравят, а по-вярно, затрупват с отрицания едрите и здрави темели, които някога в основите на Българската държава полагал този непознат по мащаб първостроител. Войска – наперена, дисциплинирана, със съзнанието, че е каймакът на обществото; стабилна неподкупна държавна и местна администрация, плюс просперираща средна класа; интелигенцията – с претенции да се съизмерва с най-развитите по онова време държави в Европа. Това малко ли е?
За старий свят настават сетни дни;
разкъсват се верига след верига –
и над самите му развалини
на правдата олтарът се въздига.
Отсъствието на култура в политическите и в обществените дела влече ей до такива ми ти "олтари", "знамена", "търсен брод", "бряг в пурпурна позлата" и... "светла вяра в новия живот". А подобно отрицание на минало и настояще ще срещнем и у родения в Алтън Калофер Христо Ботйовъ Петковъ:
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
---------
...кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своя свещен конец...
Ще викнем ние: Хляб или свинец!
Сякаш духовните ни първенци са възпитавани единствено от Стария завет, където властва девизът "Око за око, зъб за зъб!" Тази нишка в мисленето – като че присъща на Балканската традиция, дали е изконно Българска черта? От Георги Раковски насам на нашия българин се внушава отмъщението, разрушението на всичко отминало, като начало за качествено новото и перспективното. Млади и сърцати, жизнени и неопитни в политиката са и гениалният Ботев, и нежният поклонник на френската отвлечена от реалния бит поезия Дебелянов. Нямали време да преосмислят тоталното отрицание в сюжети на съзиданието. Но какъв им е идеалът? Към какво се стремят? Първият – да види отечеството свободно, най-общо и образно казано: да загине достойно; вторият – устремен към "бряг от пурпурна позлата", накъсо – боядисан въздух; т.е., и двамата нямат конкретна идея какво да се прави, след като бъде извоювана свободата, когато "безбройната рат" открие "търсения брод".
Като Ботев разсъждава мнозинството от националните ни светци. Народът, мисля си, е по-мъдър от луди глави като Бенковски. За съжаление, в политиката – тъй като сме от младите не в исторически план, а по днешен модел държави от съвременния свят, и досега следваме завета на Ботев, но не завета на Левски – колко по-героично изглежда рушенето, загиването с песен на уста! Далеч по-малко театрално е да зидаш тухла по тухла, да отстояваш не само живота, но и стила, и енергията на Българската ни нация сред връхлитащите стопански и политически катаклизми. Ето в такъв план симпатиите ми са на страната на творци като Вазов, които със смирение се вглеждат и вслушват в посланията, идещи от дълбините на непразничния народен живот.
Уважението ми към фукльото Фердинанд е по някакъв си особен начин свързано с респекта ми към Българския ми мъченишки перущенски и калугеровски род. Какво ли значение в такъв случай да отдавам на обстоятелството, че Фердинанд Кобургготски, който по характер не ми е на сърце, бил издънка от някаква монархическа династия? И партизаните от антифашисткото съпротивително движение у нас в юношеството и младостта си ги виждах прекрасни, а трябваше да се осъществи бленуваното от тях, и по-точно: да се окажат най-горе парвенютата, които се възползваха и ги наследиха във властта след Десети ноември, когато станаха известни и очевадни кощунствата от т.нар. период на социалистическо строителство, че – след всичките там геройства, подвизи и саможертви, да проумеем и резултатите, и коя всъщност се оказва силата, тласнала пресметливо, хладно и безскрупулно неопитни в мнозинството пловдивски гимназисти в суровата зима на февруари-март 1944 г. към смъртта*.
Жестоко е да се каже, но това е същественото – светът се интересува от резултати, не от прекрасните ни намерения. А вероятно е възможно героизмът да съществува ей тъй, сам за себе си?!
Не съм склонен да нарека саможертвата на партизаните антонивановци през зимата на 1943 г. героизъм – то е по-скоро престъпление на онези, които преднамерено са ги пратили на смърт, планирайки политическия ефект от това чисто по сталински модел осъществено отвън мероприятие. Същия модел верноподанни партийни чиновници в години на уж народна власт демонстрираха със същата безскрупулност. Стига сме се правили на наивници!
Народът е по-велик от своите светци. Трудно е все пак не да умреш, а да живееш за своя народ и отечество, за идеята да продължиш, пренасяйки от миналото в днешно, посланията на Българската духовност и стил в модерната европейска цивилизация.
Историята ни е писана едностранчиво. Преклонението пред титани на Българския гений, като Раковски, Каравелов, Ботев, Бенковски нима е редно да затваря зрението ни както за лутаниците им, така и за обикновени на вид, а по-близки до мнозинството не по-малко стойностни строители на националното ни самосъзнание? Ала тях кой ги знае! Масовият българин сякаш си пада по шарениите, патакламите, гръмката фраза, трясъка, героическата поза и юнашките възгласи. Е, доста вече! Детството на което и да е общество не може да продължава вечно. Искам, когато хвърля око към вчера, да видя перспектива в стореното от поколенията българи, живели преди мен, не купища развалини, над които нови минарета или олтари на омраза се въздигат, а някой накуп всичко преди себе си гръмогласно отрича.
–––
Заловени от жандармерията, сред които и някои тежко ранени, но живи, партизани от отряд "Антон Иванов" преди разстрела. Отрязаните глави са на вече екзекутираните преди тях.
* През зимата на 1943 г. по-голямата част от отряда (143 души) се установява на лагер "Техеран" под връх Карлък (дн. Баташки снежник). На 22 февруари 1944 г. жандармерийски части блокират достъпа на отряда до населените места в околността. Група партизани успява да се промъкне през блокадата до Батак, за да вземе храна от ятаци там. След като е открита, приема сражението с превъзхождащ по сила противник в м. Търновица. Партизаните напускат зимния лагер и започват тежък преход в дълбоките преспи на Родопите, преследвани от 20-хилядни армейски и жандармерийски подразделения, и авиация. Отрядът е обкръжен и след няколко ожесточени сражения е разгромен в м. Сухото дере, в близост до коритото на реката Въча. Вж..https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D0%BF%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BE%D1%82%D1%80%D1%8F%D0%B4_%E2%80%9E%D0%90%D0%BD%D1%82%D0%BE%D0%BD_%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%E2%80%9C & https://duma.bg/vtoroto-batashko-klane-n142496?h=pdfarchive&pdfarchiveId=2895
Няма коментари:
Публикуване на коментар