Събрани на стъгдата, що очакваме? Та варварите трябва да пристигнат днес!
Константинос Кавафис (1863-1933)*
12.08.1980.
ВАРВАРИТЕ**
Не чухте ли, нощес преплували морето
и лъскавите им очички светели
зловещо като вощеници в мрака.
А днес отвън, на улицата спря се
един освирепял баща и се разкряска:
"Да знаете, пера и пух ще хвъркат!"
И друг попита: "Но къде са?"
"Не знаем ний – отвръща му тълпата, –
но всички туй говорят. Господи,
нима след май Декември се задава?
"Войската спи ли?" Бодро отговарят:
"Не спи войската, будни сме и пазим".
"А да не би там нещо да ви липсва?"
"Да, липсва – нямаме си опит."
И гражданите – ясно – в паника
и смут търчат, пазара пресушават,
по цели нощи вестниците гризкат;
и люшка се назад-напред Градът.
Ще дойдат варварите. Как! Ще дойдат?
Най-личните мъже до късно светят,
но всякакви решения сега ни
изглеждат слаби пред опасността;
Градът като мравуняк е настръхнал.
"Те вече тук били. Маскирани и умни.
Сред нас, представяте ли си! И никой
без уреди не би ги отличил..."
"Тогава дайте уреди, и нека видим
какво ще кажат мозъците електронни."
Уви, засича техниката скъпа;
науката,и тя! – примигва късогледо.
"О, да! Напразно вярвали сме ние" –
роят се самозвани философи;
младежите се гаврят със страха,
крещят: "Варвари-и-и, къде сте?"
И всеки срещнат плахо гледа,
сърцето си захлопнал с трясък.
И ето ни в средата на света,
в очакване на варварите.
Любов! Къде си ти?
Как опустяха площадите,
до вчера пълни с влюбени!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 1 noe. 2020
Илюстрации:
- Разбиват древна култура с каменарски чук.
- Почти аналогия за атака на древна крепост.
____
Кава̀фис е грък с британско гражданство, живял в Египет.
* Фразата "породено от
Кавафис стихотворение" използва за първи път елинистът Савидис. А за
Савидис "породени от лириката на Кавафис" са творби, пряко или
косвено вдъхновени от някоя от композициите на Кавафис. Антологията от Центъра
за гръцки език включва 1531 стихотворения, чийто пряк повод се оказва Кавафис.
При куп стихотворения централен е образът на самия Кавафис или влизат в диалог
с него. Кое превръща Кавафис в световен
поет и дава възможността да събеседва и вдъхновява мислещите от всички възрасти
толкова години след смъртта му? Това е иронията! У. Х. Одън говори за тон и
уникалност, Йосиф Бродски – за "оголената му от емоционалност"
поезия, Сеферис – за парадокса на поезията му да вълнува поетически чрез
непоетичен език. "Кавафис – твърди Вагенас – ползва иронията като основен
механизъм за създаване на поетика. Особената драматична и трагична ирония у
Кавафис формира плътна словесна насмешка в текстовете му и предизвиква
вълнение, прави излишна каквато и да било сантименталност".
Кой финансира ИДИЛ и кому ИДИЛ служи?
Два реда от "В очакване на
варварите" на Константинос Кавафис използвах за мото, а кой подгони
или изпрати тълпите бягащи от родния си край мюсюлмани и с каква цел към
християнска Европа е тема на дневен ред от началото нa XXI век. ** От сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г.
Данов", Пловдив (1983).
Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.
12.01.2002., прод. КАТАСТРОФАТА (7)
По телефона чувам гласа на Емил: "Какво става, бе; много говориш, от половин час телефонът ти дава заето!" Съседите, с които съм вързан чрез дуплекс, са блокирали линията. Къде ли е моята половинка сега? Какво ли прави, като момиче с присъщите на жената дяволии и капризи? Възможно е да сме се разминали някога някъде и вече никога да не я срещна повече! Докато дишам, докато съм плът и кръв, и нерви, ще се надявам, че съществува, ще я усетя някой ден иззад неприятности и батаци. Само ще ни се засрещнат очите, и пространството ще се изпълни с мирис на тучни поляни. На този свят съм, за да творя, следователно няма начин да не бъда обичан; тя е някъде в този живот, само трябва да запазя достойнството си на мъж, увереността в себе си.
13.01.2002.
Наложих си ограничения при връзки с останалия свят. Освен с двама-трима познати или приятели, не разговарям с други освен със себе си. Човекът в сянка, човекът зад завесата съм, "подземният човек", според пращящото от самочувствие определение на успешния господин, присадил се край Re. и предадено лично пак от нея. Личността може да бъде разбрана най-пълно чрез любовта. В любовта нашата индивидуалност се осъществява най-откровено. Виж човекът как обича, и ще знаеш сигурно колко или до каква степен е посредствен. Величието и посредствеността се бият у нас, в случаи когато честолюбието ни е болезнено засегнато. В съзнанието на мъжа ценностите са степенувани по различен начин отколкото при жената. Момичето е по-гъвкаво, повече склонно да се приспособи към променящото се. Женствеността се прикрива именно в отстъпчивост и затаяване – умее да изчаква, за разлика от Негово предизвикателство мъжа, силно развитата интуиция я предпазва от груби грешки. Но тъй ли е наистина?
Мъжът е, от когото се очаква да обяви на всеослушание категорично присъствието и претенциите си, своите амбиции, своите посегателства. Големият жест, истинският избор обаче е всъщност работа на жената: тя определя с кого да е, и това определяне е резултат от наблюдение и пресмятане на плюсовете и минусите у кандидата. Тя е в състояние да ни изненада, да обърне една спечелена битка в поражение, и – обратно. Преди години в Пловдив бе нашумяла следната история... Пищно сватбено тържество в най-луксозния по онова време ресторант "Тримонциум". Хубавицата и сияещият от кеф младоженик приемат поздравления, дарове, значителни суми от близки и колеги, от приятели. Парите хубавицата прибира в кокетната си бяла чантичка. И необяснимо защо, изчезва в един миг от празненството. Шаш, сватбата се разтуря, всички изпадат в паника, уведомени са съответните власти. Започва издирване. Търсят се мотиви и пр., и пр. професионални дейности на властта. След по-малко от седмица става ясно, че събраната от сватбарите пара е похарчена до шушка с истинския любим в скъпите заведения на Пампорово. Пловдив нарече това предателство, но не мисля, че нещата са били толкова прости.
Първо, никой не си е поставял въпроса "Предателство спрямо любовта ли е то или предателство спрямо добре направените умозрителни проекти за живот в лицемерие с нелюбим мъж?" За мен случаят е показателен, отрицание на всякакъв род сделки в тази много специално сфера. У жената е заложена сякаш склонността да проституира, да се предлага като стока за продан. Любовта обаче е неспокойно птиче, то не е така податливо на опитомяване в дворец и клетка. Заможният, устроеният в обществото самец, победителят, разбира се, силно изкушава за лов. Уловен веднъж, впримчен в спиралата на женските капризи, той лесно се превръща в бита карта: че винаги е под ръка, винаги на разположение, способен да осъществи всякакви желания и капризи. Това удобство противоречи на природата на любовта, която – като висша творческа сила, се разпалва преди всичко от ограничения и препятствия, от всяка съпротива, а и любовната страст носи качества, необясними за обичайната логика.
Сърцето се възторгва от неща, необясними за разума; докато диша, човек се стреми не толкова да бъде обичан, колкото той да обича някого. Обект на любовта трябва да е движеща се цел, да носи около себе си проблеми и нерешени въпроси и винаги да е недокрай изяснен и установен в пространството. Защо? За да предизвиква копнежи и мечти, да разширява кръга на личния хоризонт с възможност за избор. Обречени сме на неспокойствие и тревоги: животът поначало е жажда и страдание по непостигнато. Постигната, целта престава да е цел. Любовта най-силно ни връхлита в катаклизмите, в съпротивата спрямо вече завладяното и превърнало се в материална субстанция. Ценим високо непостигнатото, там са и мечтите. Духът умира, спрем ли да мечтаем. Семейството, като форма на съжителство, по-често е компромис, понеже ограничава периметъра за авантюри и рискове. Моя позната, да я наречем Марияна, десет години не погледнала друг мъж, по думите й, очаквайки изневерилият й съпруг да се върне в гнездото, да си легне отново при нея; когато изгубила всякаква надежда, се втурнала в сексуални истории, без да подбира с кого си ляга, за какъв дявол ляга. А неверника обичала, докато множеството случайни гастрольори не. Някак бързо им се насищала, не се усещала привързана към друг. Предложили й брак, отхвърлила предложението.
14.01.2002.
Кажи сбогом! Спокойно го кажи. Животът? Ами това са промените. Всичко се движи, преобразува се в нещо различно. Разкошен е не застиналият пейзаж, а напреженията, които се натрупват за нещо различно като форма, цвят или идея. Връзката мъж-жена е динамично равновесие. Сексуалното привличане се храни с илюзиите за хармония; това са нетрайни, мимолетни конструкции от духовен порядък. Обвързаност за утре? Колко трайна е, ако единият от двамата вече е изчерпал любопитството си, енергиите си! Появилият се трети не е причина за срива на една Любов, тъй че не го мисли и не го обсъждай. Просто кажи сбогом и продължавай нататък.
Понеже животът не спира, освобождавай се от досегашното както дървото съблича старата си шума, изсъхналата си довчерашна премяна. И това е процес на очистване: ако ги няма есента и зимата, що за Пролет ще е? Вържи с червена или синя лентичка спомените и ги заключи в подсъзнателното, ще ти потрябват – това е натрупан ценен опити ти не бива да гледаш към него с печал и горчивина, защото е залог може би за бъдеща щастлива любов. Нямаш ли предчувствие за нова, по-романтична авантюра? В скучните наглед печални дни на равносметка ти, драги, си се обновявал, подготвял си се неусетно за онова, което приижда като бистър планински ручей към теб. Още не знаеш какво е то, но няма да те размине. Тъй че кажи сбогом, и започни да източваш оръжията си за нови подвизи и поражения, които ще да дооформят релефа на твоята личност като нещо уникално, един единствен екземпляр, който никога повече няма да се повтори в света ни под безмълвната божествена красота на звездното небе.
15.01.2002.
"Мислех да си водя дневник не за събития, защото такива няма да има, а нещо като хроника на случайни мисли и ежедневни наблюдения: моята философия, мои мисли (pensees) върху фона на простички описания на времето и други природни явления." Навира ми се в очи (с.6) ей този пасаж от книгата на Айрис Мърдок "Морето, морето", бълг.изд. 1987 г.; дали от записките ми дотук, посветени на една отлитаща любов, не би излязъл роман? И ще го нарека... да речем, "Страданията на младия Вертер"* или за този случай подходящо да е "Сбогом, любов! Здравей, Любов!"
ЕПИЛОГ
Има победи, които по-добре никога да не си постигал. Най-малко съм си пожелавал да унижа моето момиче. Очевидно не аз, а то само се срина от пиедестала, изграждан къс по къс старателно и с толкова възхищение. В течение на десет години извайвах у себе си илюзията, а ето живата, жизнена, неспокойна Re. ме опроверга, принуди ме да почна да изтрезнявам, да опитам някак да проумея как дълбоко съм се лъгал. Нещо – обичайно за всеки влюбен мъж! Е, вече всичко си идва на мястото. Да смятам, че съм прогледнал, а защо ми е успех, победа над илюзиите у мен! Постепенно милият образ избледнява и заема формата на най-обикновен, делничен случай от живота. Дали ще се осъществи пожеланието да се види устроена, смятам, вече съвсем няма значение за мен. Сбогом, любов! Благодаря, че дълго време ми беше светлинка, и да зависеше от мен, предпочел бих да си остана Летящия холандец в морето на илюзиите.
Не обвинявам. Твърде слаби сме, всички се поддаваме на различен род изкушения и в крайна сметка, един по-рано, друг след повече съпротива, всички ставаме в някой объркан мъглив ден предатели на самите себе си. Да се примирим със съдбата си на простосмъртни, да забравим, че известен период в живота сме били крал и кралица. Няма да те търся. Няма да тръпна в очакване да чуя пак звънливия глас. Разминават ни се пътищата, и какво от това! Има някъде, стара като света съвсем близо, любов.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 1 noe. 2020
Илюстрации:
- Емил Калъчев (1932-2013), приятелят.
- Идилията – мечтата на всяко момиче.
___ * Из ранното творчество на Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832).Бел.м.,tisss.
Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.
10.01.2002., прод. КАТАСТРОФАТА (6)
Обичам ли я? Наложих си да не се виждаме и чуваме, за да изболедувам раздялата. Ето, повече от седмица не ми е звъняла дори по джиесема като знак "Мисля те", както сме се уговаряли през декември, например. Но раната от време на време прокървява, болезнено усещам липсата й по разни поводи. Би трябвало вече да съм спокоен и по-хладно да премислям станалото. Това, което кърви, честолюбие ли е или любов? Как мога да кажа! По обяд звъни телефонът, обажда се колегата Митко Радев. Е, видяхме се, бъбрихме за това и онова в едно от кафенетата срещу селскостопанския институт. Изпратил току-що жена си в посока Швейцария, където вече пет години била лекарка. Предполагам, изживява някаква лична драма, но не питам. Оплака се, че съпругата му била много ревнива. "Какво иска – рече, – да не е вчерашна, та да й обяснявам, че сам без жена не мога да живея? И тя, сама жена, нищо чудно е да си има там някой мъж..."
– Защо не се съберете – предлагам, – защо не заминеш при нея? – На този етап за нас двамата с нея не е възможно – рече сухо.
Гони фустите, кара си я веселяшки през просото: секс, женски компании през вечер, шведска тройка. Разправи ми каква вакханалия е, когато с приятели се забавлявали с една мацка в леглото. Ама не му е твърде весело май, като го гледам, колкото и да се хвали с подобен род "подвизи". Леле, какво им става на младите момичета! Губя вкус към такъв род авантюри, от които се събуждаш на следното утро с горчилката между зъбите, че си правил не любов, а физкултурни упражнения с някоя палава Месалина*. Неусетно Re. все по-малко я мисля като сексуален обект; липсва ми момичето, което да усещам, че се вълнува за мен. Отвратително е да откриваш празнота и студенина там, където доскоро туптяло едно сърце за теб. Не ми е повече нужно тялото, плътта й; жената като специален много близък човек ми липсва. Иначе приятелствата с жени много, но между тях я няма единствената, няма го "моето момиче". Колкото и хубави, интелигентни, сладки на вид да са, то са все чужди момичета.
Приключих и с препрочитането на "Златният телец" от Иля Илф и Евгений Петров. Веселичко върви, накрая разбираш: печална история си чел; животът, драги, сякаш ти шепнат двамата руски автори, е трагична работа.
11.01.2002.
Плътна и бяла почти, като кисело мляко е мъглата зад прозорците. Едва се виждат гаражите отсреща, пред входа на блока ни. Липата под балкона на кухничката, където съм се сврял с чаша току-що направеното кафе, е цялата в скреж, прилича на голяма новогодишна сурвачка. Врабци, зиморничаво нафунели, кълват трохите от снощното ми ядене, напомнят пухкави подскачащи топчици по балкона. Самотно, пусто, глухо... Докога? Оттук-нататък все тъй ли ще е!
Огромен трактор с гребло, висок колкото едноетажна къща, рине снежните купчини, избутва ги настрани от паркинга днес надвечер. Отвори се просторно място там, дето бяха непроходими дълбоки по над метър преспи. Дали спокойно изреченото сбогом не би ми отворило отново хоризонта към света? Кой жали по руините от вчерашната вълшебна приказка! Нещо празнично има у нас, изправени безучастни като свидетели на чудото. С огромните си гумени колелета, диаметърът им – човешки бой, машината ни освободи от излишни драми и колизии. Но сега пред вратите на гаража ми, където старателно бях почиствал, като дрипави парцали са се прострели няколко късчета от могъщите до преди малко снежни преспи. "Не си отивай, Любов! – чувам хлапенцето у мен. – Носи ми разочарования, само не си отивай; най-нещастният съм без теб!"
Гостува ми съседката. Седим, пием чай в хола и бъбрим. Съседката е седемдесет и двегодишна, много мил човек, сама изгледала двамата си сина, които са почти на моя възраст. Родена е на същата дата както Re.
– Ще й простиш, знам – казва ми, – ако се върне при теб. – Не я обвинявам – отвръщам не с моя си глас, – но доколкото се познавам, вътре в себе си никога повече няма да я пожелая като жена, и значи, не виждам как би могло да се възстанови онова, което беше доскоро.
12.01.2002.
Наивник ли съм? Въртя се в моя си свят, който изглежда толкова обикновен, беден откъм събития и прелести! Издигам в култ неща, от които кой ли вече се интересува... Отрезвявам, и пак не се отказвам от своето – човек живее истински с простите велики сечива на живота: вярата, любовта, надеждата, оптимизма на бедния простосмъртен. Като обмислям света наоколо и вътре у самия мен, предизвикан от падащите отломки на рухнала любов, откривам какъв простор за разума преоткривам, когато си готов да защитиш Любовта, именно това, което най-силно те наранява. Как иначе бих разбрал що е любов! – устойчивостта или промяната са преобладаващото в любовта, с други думи, творческото начало или бесовете на реалния живот чрез инстинктите ни? Щом тази материя любовта се поддава на обсъждане и преценка, трябва да съм оптимист, да откривам спокойствие сред вълните на бушуващия хаос с огромните връхлитащи вълни, сред боричкащи се всеки за своето щастие. Това е територия на моето щастие: тук мога да се видя уравновесен, цялостен като огромен симфоничен оркестър, от който долавям разкошната мелодия на живота.
Тема и сюжет са ми: какво печели човек, когато губи, има ли начин да си съхраниш любовта, като стимул за работа в момент, когато човекът до теб е сторил всичко, за да го отхвърлиш, да те разочарова, а ти не желаеш да приемеш това разочарование и си повтаряш: "Каквото се случи е добро, от мен единствено зависи да не изгубя вяра в този именно греховен и изкушил се мой любим".
Вярата не е обърната към миналото, а към бъдещето. Нищо не спира да се развива, нещата съществуват на приливи и отливи: отливът на едно води до прилив на друго; същественото е да проумееш зараждането на ново качество, на ново добро в морето от сълзи, овации, хлипания, хленч, предсмъртни хрипове и възторжени следродилни възклицания. Всичко се движи оттук напред към утрешните дни, години, десетилетия, нови епохи в живота на човечеството, и не престава да се движи в морето от съдби. Предателството е стъпка към нравствения подход; да го нямаше предателя, едва ли бихме узнали що е Иисус, божественото у нас не бихме усетили, ако не съществуваше животинското. И така егоизмът и алчността очертават у нас образа на добродетелите, научаваш кой си в борба с онова, което те отрича или тръгва да ограничава. Любовта се зарежда с духовна енергия не в затишия, а когато поставят препятствия на пътя й.
Не знаем изпитвала ли е Лаура** някакви чувства към обожествяващия я Франческо Петрарка; оказва се, това изобщо не е важно за нас; важното е, че от облика на онази двайсет-двайсет и четиригодишна реална матрона влюбеният е сътворил образа на своята Любов – илюзия, по-конкретна днес от отдавна изгнилата плът на хубавицата. Практично устроеният ще каже: но това е глупост! И може би е прав. Глупаво е да не търсиш изгода за себе си. Глупост е да загърбиш плътското, материалното. Оказва се обаче, че в това загърбване се е съхранила и до ден-днешен свежестта на чувствата. И какво от това, че днешният човек едва ли помисля какво изпитвал Петрарка, когато се любувал на физическата хубост у омъжената Лаура?
Животът ни е низ от загуби и поражения, преливане от пусто в празно. Не е ли това животът на всекиго от нас, родените на тази планета! Дом градих, съсипаха ми го; две дъщери отгледах, няма ги при мен; пък и защо ли да са при мен?! Няколко са жените, които съм обичал, и всяка отмина по своя път в своето си време, отиде другаде да се устройва, другаде да си гони щастието. Защо съм се родил, като поражения и загуби ме преследват, а не ще река, че съм сред онеправданите! Какъв е смисълът на дотук всичко преживяно и дотук изболедувано, не съм наясно. Дотук криво-ляво добре, а по-нататък? Следва мизерната част от живота, това поне – със сигурност. И остава, мисля си, илюзията, която съхранявам внимателно: че някому съм нужен за нещо си, макар този някой да не се е още родил още може би, или да не го науча никога кой е той, как изглежда, мъж ли е или жена, дете или старец.
Безсмислено тече животът без любов, че любовта на всичко придава чар и смисъл. Без любов душата ти е пещера, чийто съкровища са ограбени и разпилени. Понякога заместваме отсъстващата любов със съчувстващ нечий поглед; суетно е да хленчиш, лошо е живият да се оплаква, над себе си надвесен като над изсъхнал стар кладенец. Остава смирението да приемеш участта, каквато ти е дадена, да изболедуваш докрай поражението, но сам, а не пред нечии състрадателни артистично кършещи се пръсти.
Любов, къде си ти? Как опустяха площадите до вчера пълни с влюбени!***
В най-мразовитите дни на живота как още по-силна е мечтата да си отново любим и отново влюбен, готов на пренебрежения към своето заради някого другиго!
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 31 oct. 2020
Илюстрации:
- Месалина, символ на женската неудовлетвореност.
- Франческо Петрарка за пръв път се среща с Лаура.
–––
* Валерия Месалина (17-48 г. сл.Хр.) Едва четиринайсетгодишна, Валерия Месалина – дъщерята на Марк Валерий Месала и Домиция Лепида, бедни роднини на Юлиите – влиятелен римски род, била наясно: или ще се омъжи за богат, макар и възрастен мъж, или ще приключи живота в грижи по децата на някой беден провинциален служител. След преценка на по-възможните кандидати, все дъртаци, вдовци или разведени, спряла се на сенатора Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, с трийсет и шест години по-възрастен от нея. Две са причините за избора й: Клавдий е богат, по-важното: стар, недодялан и почти постоянно болен. Името й става нарицателно за развратна жена.
** Франческо Петрарка (1304-1374). Събитие, което преобръща живота и творчеството му, е посещението на Разпети петък 1327 г. в църквата "Сен Клер" в Авиньон. За първи път там се среща с Лаура и тя заема основна роля в съзнанието му дълги години. Лаура е двайсетгодишна красива омъжена девойка. Осъзнал невъзможната си любов, Петрарка изживява изпепеляващи чувства и страст, от която се раждат общо 336 неозаглавени стихотворения и 317 сонета.
*** Финал на текст, озаглавен "Варварите", в сборника "Сутрин рано" от 1983 г. на изд."Христо Г. Данов". Бел.м., tisss.
Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.
09.01.2002., прод. КАТАСТРОФАТА (5)
Вчера някъде към девет и трийсет сутринта Re. ми звънна по джиесема и изключи. Отговорих по същия начин: "Жив съм, не съм си изключил достъпа до света". Нямам желание да се виждаме; не ми носят положителни емоции срещите ни от два месеца и половина насам. Нали никой не бяга от приятното, от доброто! Нищо приятно и добро не съзирам край нея. Нямам повече желание за авантюри там, където прагматизма са възкачили върху трон от слонова кост и копринени драперии. До трийсет и третата си година нормално е мнозинството човеци да сме идеалисти и духовно ориентирани, и романтици по душа. Оттам-насетне страхът от задаваща се на хоризонта, далечна все още, но неминуема старост (особено при момичето) го прави предател спрямо мечти на младежката възраст – от склонни да рискуват заради мечтата си "революционери, воюващи срещу рутината", превръщаме се малко неочаквано и бързичко в уседнали счетоводители, с костеливи треперещи пръстчета устройващи предимно личното си удобство. Което е нормално, но и доста тъжно.
През последните три-четири дни дори мисълта за преобразилата се току пред очите ми Re. ми носят отрицателна енергия, по-точно изречено, отнемат ми от оптимизма да продължавам да живея, следвайки моя стил. Очевидно катарзисът ми е бил нужен, за да се изпробвам (за кой ли път!) какъв съм, защо съм на този свят. Хубавото момиче взе да се очертава в представите ми напоследък както емблема на посредствеността. Пътечките ни се разминават, не мога да имам нищо общо с типичната за преуспелите наглост и пошлост в чувствената сфера. Звучи като присъда и не искам да е присъда. Такива хора се сгромолясват в едничък миг, независимо че публиката екзалтирана им ръкопляска и ги обгражда с облазяване и кротка завист. И си мисля, Омир не е могъл да отговори на онази гатанка, понеже не познавал Мечтата. Ами да, мечтата е онова, което – постигнем ли, губим го, а не го ли постигаме, следва ни вярно по петите, или по-точно казано – пред очите ни е като Звезда Керванджийка. Митът за титана Сизиф е оросена от пот древна притча за мечтата, която осмисля живота. Нали щастието не е да стоиш на върха като Паметник на Незнайния воин, сполучил някак да си изтика илюзията до самото й овеществяване!
Има прозрачна, по-тъничка и от ципа, но непреодолима стена между Дух и Материя. Наказаният Сизиф всъщност е непрестанно изкачващият се към Небесата. Снощи пак забих показалец напосоки в онази част от Библията, където са евангелските текстове. За трети път попадам на пасаж, богат на възможности за размишление. И понеже тези дни все обсъждам нещата през призмата на сбогуването ми с една Любов – ето какви послания открих. Значи, с.1265: в евангелието от Лука, гл. 5, ст. 29-39, някой си Левий дава гощавка в дома си за Иисус, апостолите, а и "много митари и други, които седяха на трапезата с тях". Учените (книжници и фарисеи) роптаят: защо вие ядете и пиете с грешници? На което Христос отговаря: "Не съм дошъл да призова праведници, а (съм дошъл да призова) грешници към покаяние" – грешникът е обектът на християнската философия, не обзетият от самочувствие, че не греши! За да влезеш в ума му на този грешник, следва да се уподобиш сам с него, да седнеш на трапезата, когато празнува успеха си, в случая – когато гуляе на сватбата в присъствието на Младоженика. И тук мъдростта влиза в нов коловоз, в ново послание. "Младоженикът" е самият Христос; сега е тук, сред тях, за да почувстват отсъствието му, когато им бъде отнет досегът с Него. Чиста психология! Отстраняването, отстранението, отсъствие или замълчаване в случая активира интереса, любопитството към нематериалната сфера на живота.
Следва трета сентенция: "никой не пришива на вехта дреха кръпка от нова дреха", и "никой не налива ново вино във вехти мехове". Новото качество ще се усети именно чрез оскъдицата, чрез липсата, чрез отсъствието. И завършва тази глава пета у Лука с обръщане към обичайния ни материален опит: "И никой откак пие старо вино, не ще поиска веднага ново; понеже, казва: старото е по-добро" – т.е. получава се елиптична стилистична фигура: грешните се увличат към покайване с ясното разбиране доколко човекът е привързан към досегашния си личен опит. "Старото е по-добро" на мен ми звучи двусмислено: от една страна, то е доверието ни в материалността, в бита или в традицията (добра или лоша); от друга – то е вече ограничено съзнание, което следва да се преодолее, да се разчупят рамките му: "новото вино" налага нов стил на живот, който "би спукал старите мехове". Към катарзиса се тръгва първо чрез уподобяване с греховните страсти. Второто стъпало е изграждането на усет за нещо отсъстващо, някакъв недоимък: един от "сватбарите", най-важният, Младоженикът, се отстранява. Върху този психологически трик е построена – например, интригата в американския филм от 80-те години "Ужилването" с Пол Нюмън и Робърт Редфорд в главните роли. Двама симпатични измамници по подобен начин увличат поредната жертва, преди да я ограбят.
Трето стъпало е вече основанието да се пристъпи към търсене: какво е това, което ни липсва, защо не сме вече спокойни и уравновесени, както бяхме досега? Искаш ли да бъдеш чут, налага ти се да замълчиш, хем понякога – за продължителен период от време. "Понякога трябва да млъкнеш, за да бъдеш изслушан" – един от любимите ми афоризми в книжлето "Невчесани мисли" (бълг. изд. 1968 г., с.37) на Станислав Йежи Лец... Посятото ще покълне и ще се развие без повече намеси, разорана ли е почвата. Сеячът се прибира у дома в Небесата, без видимо да се коси какво ще му се случи на семето през лютата зима, и колкото по-дебели снегове, разбирай – тишина, ненамеса, замълчаване, толкоз по-добре за бъдещата нива. Т.нар. синоптични евангелисти (т.е. описващите успоредно последните дни на 33-годишния Иисус) Матей, Марк и Лука – в единогласие риторично възкликват: "каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" (Матей, 16-26); абсолютно същото е и при Марк (8-36), а у Лука (9-25): "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби или повреди?"
Съчетаването на материална изгода и душевна хармония у нас върви по линията на компромисите. Всеки случай, победата, успехът в едно води до загуби и поражения в друго. И не се виждам заможен, властник и прославен именно по тази причина – би се променила структурата ми, бих се превърнал в друг човек. Преуспелите не случайно вдигат черкви, уреждат си домашен параклис, където бият чело пред черковни икони, постят прилежно или правят дарения за мизерстващите. Защо им е цялата тази пищна благотворителност? Навярно за да докажат – първо на себе си: че не са се изродили, не са се върнали в примитивния стадии на хищния егоизъм. Избиване на комплекси? Ето защо не съм кой знае колко изпълнен с доверие към типичния нашенски меценат.
На Re. неотложно са й необходими уши, за да слушат колко достойнства притежава новият избраник, каква успешна персона е, как е в състояние да реши неразрешимите й до днес проблеми. Но защо да съм длъжен да изслушвам всичката словесна плява! Спартанският начин на живот не ми дава особени шансове да се възторгвам от точно такъв тип преуспяващи. Ясно ми е, затова ме търси през последните два-три месеца, разговорите ни все някак си се отклоняваха към качествата на обаятелния господин. Вероятно съм ревнив, ограничен и твърде пристрастен, за да участвам пълноценно в подобни разговори на чаша кафе или на крак в промеждутъци от онези позвънявания по джиесемчето й, чрез които хер Шперплатов маркираше винаги нещичко от рода на "Внимание, това дългокосото с бадемовите очи ми е запазен периметър!"
Милата кокетка не съзнава може би до каква степен орбитите ни – моята и нейната, вече са се разминали и продължават да се раздалечават в Космоса*: онова, което я възторгва, буди състрадание у мен, съжаление, че се е продала като стока на дребен хищник със самочувствието на прекупвач на стока. Този род бизнесмени и Любовта преценяват от гледна точка на техните си "правила при нарушаване на Десетте божи заповеди", които правила изобщо осигуряват успеха им. Хлапакът у мен с плебейския си нрав настръхва пред посегателството. Разкош! Първо ти ограбват любовта, сетне, понеже не им е, види се, достатъчно, посягат за десерт да ти ограбят достойнството. Ужасно е, когато най-близкият на сърцето ти тръгва да предателства. Толкова бесен натиск върху самолюбието ми не ми е оказвала ни една от другите жени в моя живот. В отговор нямам какво да противопоставя, освен писането на тези бележки. Надявам се, че след години ще ми дават обилен материал за психологията на предателството. Към ситуацията поглеждам с любопитството на експериментатор, заложил живота си, за да научи детайлно как от добър, честен човек се получава уродливата субстанция на внезапното предателство.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 31 oct. 2020
___ * В представата ни за красота. Думата "космос" е употребена в първичния й смисъл. Бел.м., tisss.
Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.
05/06.01.2002., прод. КАТАСТРОФАТА (4)
Което ми се възлага от ситуацията, е вид
интелектуално предизвикателство срещу материалното да противопоставя духовното
като същинска творческа сила. Обречен привидно на бездействие, търся вътрешните
преображения на подход към себе си и живота изобщо. Егото настоява
да бъде боготворено и не признава половинчатости, случайни засвидетелствания на
респект и обич. Преди години, било е
вероятно края на юли през 1980 г. в Международния младежки център (ММЦ) край Приморско, млада рускиня ми направи силно впечатление. Беше крехка и изящна като ваза от
китайски порцелан, изключително красива, но не по близкоизточния образец на натрапчивата хубост, а по аристократски, някак загатващо; чарът й сякаш бе
насочен не толкова за плътското, колкото за нещо изискано. Тази Галина или Наташа да я нарека, дискретно ми хвърляше погледи; седяхме един до друг в шумната, разнородна
(българо-руска) младежка компания върху дивана на луксозното кафене. Бях
зашеметен от чара й, от зелените й очи. Отпивах от чашата си водка и се правех на
разсеян, доколкото можех, когато при нас нахълта съквартирантът ми по бунгало – височък, бая отракан момък, към 27-28-годишен, от Пазарджик, бивш волейболист и бивш личен
шофьор на доста възрастния вече член на ЦК на БКП акад. Тодор Павлов. Съзря рускинчето главокът и прекрачи, разбута неколцина и направиха място, само за да седне до нея.
Още от първите му приказчици стана ясно,
че се захваща да я ухажва. И се завърза оживен разговор между двамата, поръча за нея сладолед, за себе си една водка, след не повече от час излязоха заедно. Повече не я видях. Казаха, че групата им заминала много рано сутринта с техния
автобус за Русия. Вечерта волейболистът се отнесе да ми се хвали какво правил с тази Галя или Наташа. "Много нежна й беше кожата – рече в тъмнината на
бунгалото ни, – и понеже беше изгоряла от слънцето, братле, гърбът й
от пясъка, докато съм я лашкал, беше изжулен до кръв. Представяш ли си как съм
вършеел, как съм я тътрузил из онези пясъци по дюните. Страхотно
парче! Дивашки секс си беше, на толкова страстна рускиня не бях случил досега.
От болка или от кеф скимтеше, все едно агне дерях."
Слушах как се хвали и с кървави
сълзи ми се доплака – животното беше съсипало красивата ми илюзия,
към която и не посмях да посегна, само да не я разруша. Той обаче бе
посегнал и вероятно наистина я е направил щастлива, понеже разправяше как
хълцала в шепи, когато се сбогували рано сутринта. Може би представата ми за жената е
сбъркана. Може би и не трябва да вземам насериозно момичетата, за които преди векове поетът на любовната страст Саади* препоръчва да си
вземеш, каквото можеш да вземеш от тях, и бързичко да бягаш по-далече,
докато не са те привързали здраво за себе си с копринена примка, ума не са ти
омаяли; понеже – допълва Саади, хубавата жена няма сърце: влюбиш ли се в нея,
изгубен си, ще ти съсипе живота, ще те накара себе си да намразиш заради
униженията, които ще те принуди да изтърпиш заради нея.
Да бъде пожелавана е движещата сила у младата
знойна самка; това е смисълът на всичко, което върши, подготвяйки се да ловува;
тогава кой наистина е големият мъж в живота на изкусителната хубавица, която
целува, гали се и се усуква наоколо ти?
06.01.2002.
Не открих момиче, което да ме приеме какъвто съм.
Животът ми е крах, понеже не успях да създам здраво семейство, вероятно съм бил мекошав
стопанин и всяка от жените, пресекли котешката си пътечка с моята пътека, е откривала с интуицията си от един миг нататък, че съм подвластен на илюзии, а това от нейна гледна точка ще рече:
безотговорен и инертен. И са си тръгвали. Слушал съм съчувствени прощални слова,
но всяка от тях го е правила от съжаление; къде да се скрия от оплакващи ме
прощални мелодии! И се вживявах в ролята на добрия човек, когото съдбата
наказва заради илюзиите му за естеството на любовта им към мъжа. Няма несправедливост тук, не и несправедливост. Всичко е точно – получаваш от момичето онова, което си заслужил. Съзнавам умението си да описвам; да, с такава увереност и самолюбие
се отнасям към писането, че станах черната овца на стадото. А нищо нямам насреща. Да е казал някой колко добър автор съм?!(0,10 ч.)
Да естетизираш страданието перверзно ли е! В
пасажа, писан около полунощ, има и хленч, и Емил**, с когото
се видяхме в слънчевото кафене на Маруф вчера сутринта, веднага забеляза
преиграването. Автор, който преиграва в текстовете си, е по-зле от актьор, който
плаче на сцената с истинските си сълзи, забравил наистина, че това
е ролята му само за двата часа на сцената, когато публиката го съзерцава. Та
Емил се възмути, казва: "Ами като признаваш своята посредственост,
стани дърводелец като баща си, зарежи писането!" – И ми се
подсмихва. Отвръщам: Прав си, тъп ми се стори този пасаж още снощи, но слизането в преизподнята ще ми послужи за отскок.
Бъбрех и бъбрех! Станах досаден и на себе
си. "Въртиш се в кръг – отбеляза Емил, – едно и също
повтаряш по различни начини. Хвани се да направиш нещо със сюжет, това тук
лесно се пише." Насилвам се да защитя откритието си от
последно време (за мен, естествено), че трябва да се
откажеш от всичко свое, особено от своя егоизъм и самолюбие, докрай, до дъно да се унижиш, за да почувстваш човечеството в цялото му
противоречиво многообразие, за да започнеш да възприемаш планетата като свой
имот, като камениста земя, която си изкушен да превърнеш в плодна градина. Идеята изглежда идиотска, ако някой
трезвомислещ слуша отстрани какви ги редя, но опитът от пораженията е
по-ценен от опита, натрупан чрез победите. Щастието в материален план капсулира
човека в егоизма, докато страданието, пораженията, най-общо
казано, имат качеството да отварят хоризонти към останалите човешки
същества – растения, животни, птици, насекоми и към неодушевената около нас природа, която все повече се съмнявам напоследък: не е сигурно дали наистина е неодушевена.
Ако не убива, страданието е бременно с
възможности за творчество. Соча на Емил библейската легенда, която разпнатият Иисус
поставя в основата на онова страхотно в духовната си извисеност
послание – да обичаш врага си повече от себе си. Какво е това! Що за послание! Лудост или чиста проба диалектика? От онова, което напипвам интуитивно, никак не
съм склонен да се откажа. Трупам самочувствие от пораженията си; пък нека ме смятат умозрителен, измислен, куха кратуна
и дървен философ!
07.01.2002.
Манталитетът на
американеца янки или на английски говорещия свят: "To Look
Like a million dollars" на български се
превежда: "изглеждаш чудесно, имаш великолепния вид на един милион долара". Подозирам, усвояването на английския език, особено
в североамериканската му версия, е опит за приобщаване на българина към ценностна система, дето щастието се измерва с количествени показатели, нещо противоречащо на
християнската философия в нейната сърцевина, но и противоречащо на източните мъдреци. В Западния свят естественият човешки стремеж към щастие
се е изродил в натрупване на излишни материални придобивки, което наподобява силно на ракова метастаза. Лакомията, алчността раждат уроди каквито са част от идолите от света на естрадата, спорта, политиката, бизнеса.
Жителите на едно селце, квартал, град, държава,
континент, жителите на планетата съставляваме общ организъм,
независимо съзнаваме ли това обстоятелство или не. Маниите облитат
планетата по-бързо откогато и да било преди, плод на положително устроения разум по-бързо е пред очите ни, в дома и личното
ни пространство, където боледуваме, празнуваме, радваме се, живеем в цветущо здраве и страдаме, в крайна сметка, това е място, дето най-вероятно ще умрем. Проектите за лично благополучие все
по-настоятелно влизат в противоречие с благополучието на цялата наша човешка общност
днес, този миг. Защо? Защото моделът, който ни се представя като образец, е
сбъркан. Стръвно стремящият се да притежава материални блага е всъщност един
невежа и нещастник в своето битие. Преследват го глобални страхове
и неврози – да не изгуби място сред боричкащото се множество подобни на него наплашени, потни, изнервени от амбиция невротизирани човеци. Освиенцим на благополучните ли е то!
Към талантливите, успешно реализиралите се ние престанахме да сме взискателни. Любуваме им се, завиждаме,
сочим ги за пример, даже и опитваме да се уподобим по някакъв начин или най-малко: да се определим чрез формулата на техния успех... Но човекът е твърде
крехък в тленността, бързо се състарява и умира. И тогава, ако го няма
духът! – какво остава освен черупката на мида или охлювче сред пластовете на
отминаващата си двехилядигодишна поредна след петте или шестте дотук
прекосили планетата ни цивилизации! Интересува ме точка в небесните
пространства, която би осигурила непреходност на миналия по реда си човешки
живот. Гробищата са пълни с изгнили мъртъвци, градовете са изпълнени с
препускащи като мравки ненужни за цялото човечество живи мъртъвци.
Имотното благоденствие, славата, високото им самочувствие на преуспели егоисти
не ги спасява от обща духовна разруха, в която се съсипва закономерно всеки
някогашен напорист ненаситен хищник.
Тълкуваме легендата за
Богочовека ограничено и едностранчиво, както ни диктува моментната
ситуация, а не като проекция към бъдещите поколения. Маса, стол,
легло, покрив над главата, поприще за работа – това е предостатъчно, за да си
пълноценен, свободен, влюбен в живота човек.Нищо ново не казвам, но тези работи трябва да
се повтарят непрекъснато заради невежествената лакомия и завист, които ни
заливат до самото ни чело. Любовта се не купува. Любовта се не продава,
понеже е състояние на духа, оттам и състояние на тялото. Обичащият живее
за другите, и по такъв начин той e щастлив. Най-умаленият модел за щастие е, когато един мъж
се грижи за една жена, но това е само първата буква от азбуката на живота.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 31 oct. 2020
___
* Шеих Мослех ед-Дин Саади (1184-1291), персийски поет, един от
най-почитаните "певци на любовта" в Източните литератури.
** Емил Калъчев. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (310.)
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Кой финансира ИДИЛ и кому ИДИЛ служи?
