Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.
10.01.2002., прод. КАТАСТРОФАТА (6)
Обичам ли я? Наложих си да не се виждаме и чуваме, за да изболедувам раздялата. Ето, повече от седмица не ми е звъняла дори по джиесема като знак "Мисля те", както сме се уговаряли през декември, например. Но раната от време на време прокървява, болезнено усещам липсата й по разни поводи. Би трябвало вече да съм спокоен и по-хладно да премислям станалото. Това, което кърви, честолюбие ли е или любов? Как мога да кажа! По обяд звъни телефонът, обажда се колегата Митко Радев. Е, видяхме се, бъбрихме за това и онова в едно от кафенетата срещу селскостопанския институт. Изпратил току-що жена си в посока Швейцария, където вече пет години била лекарка. Предполагам, изживява някаква лична драма, но не питам. Оплака се, че съпругата му била много ревнива. "Какво иска – рече, – да не е вчерашна, та да й обяснявам, че сам без жена не мога да живея? И тя, сама жена, нищо чудно е да си има там някой мъж..."
– Защо не се съберете – предлагам, – защо не заминеш при нея?
– На този етап за нас двамата с нея не е възможно – рече сухо.
Гони фустите, кара си я веселяшки през просото: секс, женски компании през вечер, шведска тройка. Разправи ми каква вакханалия е, когато с приятели се забавлявали с една мацка в леглото. Ама не му е твърде весело май, като го гледам, колкото и да се хвали с подобен род "подвизи". Леле, какво им става на младите момичета! Губя вкус към такъв род авантюри, от които се събуждаш на следното утро с горчилката между зъбите, че си правил не любов, а физкултурни упражнения с някоя палава Месалина*.
Неусетно Re. все по-малко я мисля като сексуален обект; липсва ми момичето, което да усещам, че се вълнува за мен. Отвратително е да откриваш празнота и студенина там, където доскоро туптяло едно сърце за теб. Не ми е повече нужно тялото, плътта й; жената като специален много близък човек ми липсва. Иначе приятелствата с жени много, но между тях я няма единствената, няма го "моето момиче". Колкото и хубави, интелигентни, сладки на вид да са, то са все чужди момичета.
Приключих и с препрочитането на "Златният телец" от Иля Илф и Евгений Петров. Веселичко върви, накрая разбираш: печална история си чел; животът, драги, сякаш ти шепнат двамата руски автори, е трагична работа.
11.01.2002.
Плътна и бяла почти, като кисело мляко е мъглата зад прозорците. Едва се виждат гаражите отсреща, пред входа на блока ни. Липата под балкона на кухничката, където съм се сврял с чаша току-що направеното кафе, е цялата в скреж, прилича на голяма новогодишна сурвачка. Врабци, зиморничаво нафунели, кълват трохите от снощното ми ядене, напомнят пухкави подскачащи топчици по балкона. Самотно, пусто, глухо... Докога? Оттук-нататък все тъй ли ще е!
Огромен трактор с гребло, висок колкото едноетажна къща, рине снежните купчини, избутва ги настрани от паркинга днес надвечер. Отвори се просторно място там, дето бяха непроходими дълбоки по над метър преспи. Дали спокойно изреченото сбогом не би ми отворило отново хоризонта към света? Кой жали по руините от вчерашната вълшебна приказка! Нещо празнично има у нас, изправени безучастни като свидетели на чудото. С огромните си гумени колелета, диаметърът им – човешки бой, машината ни освободи от излишни драми и колизии. Но сега пред вратите на гаража ми, където старателно бях почиствал, като дрипави парцали са се прострели няколко късчета от могъщите до преди малко снежни преспи. "Не си отивай, Любов! – чувам хлапенцето у мен. – Носи ми разочарования, само не си отивай; най-нещастният съм без теб!"
Гостува ми съседката. Седим, пием чай в хола и бъбрим. Съседката е седемдесет и двегодишна, много мил човек, сама изгледала двамата си сина, които са почти на моя възраст. Родена е на същата дата както Re.
– Ще й простиш, знам – казва ми, – ако се върне при теб.
– Не я обвинявам – отвръщам не с моя си глас, – но доколкото се познавам, вътре в себе си никога повече няма да я пожелая като жена, и значи, не виждам как би могло да се възстанови онова, което беше доскоро.
12.01.2002.
Наивник ли съм? Въртя се в моя си свят, който изглежда толкова обикновен, беден откъм събития и прелести! Издигам в култ неща, от които кой ли вече се интересува... Отрезвявам, и пак не се отказвам от своето – човек живее истински с простите велики сечива на живота: вярата, любовта, надеждата, оптимизма на бедния простосмъртен. Като обмислям света наоколо и вътре у самия мен, предизвикан от падащите отломки на рухнала любов, откривам какъв простор за разума преоткривам, когато си готов да защитиш Любовта, именно това, което най-силно те наранява. Как иначе бих разбрал що е любов! – устойчивостта или промяната са преобладаващото в любовта, с други думи, творческото начало или бесовете на реалния живот чрез инстинктите ни? Щом тази материя любовта се поддава на обсъждане и преценка, трябва да съм оптимист, да откривам спокойствие сред вълните на бушуващия хаос с огромните връхлитащи вълни, сред боричкащи се всеки за своето щастие. Това е територия на моето щастие: тук мога да се видя уравновесен, цялостен като огромен симфоничен оркестър, от който долавям разкошната мелодия на живота.
Тема и сюжет са ми: какво печели човек, когато губи, има ли начин да си съхраниш любовта, като стимул за работа в момент, когато човекът до теб е сторил всичко, за да го отхвърлиш, да те разочарова, а ти не желаеш да приемеш това разочарование и си повтаряш: "Каквото се случи е добро, от мен единствено зависи да не изгубя вяра в този именно греховен и изкушил се мой любим".
Вярата не е обърната към миналото, а към бъдещето. Нищо не спира да се развива, нещата съществуват на приливи и отливи: отливът на едно води до прилив на друго; същественото е да проумееш зараждането на ново качество, на ново добро в морето от сълзи, овации, хлипания, хленч, предсмъртни хрипове и възторжени следродилни възклицания. Всичко се движи оттук напред към утрешните дни, години, десетилетия, нови епохи в живота на човечеството, и не престава да се движи в морето от съдби. Предателството е стъпка към нравствения подход; да го нямаше предателя, едва ли бихме узнали що е Иисус, божественото у нас не бихме усетили, ако не съществуваше животинското. И така егоизмът и алчността очертават у нас образа на добродетелите, научаваш кой си в борба с онова, което те отрича или тръгва да ограничава. Любовта се зарежда с духовна енергия не в затишия, а когато поставят препятствия на пътя й.
Не знаем изпитвала ли е Лаура** някакви чувства към обожествяващия я Франческо Петрарка; оказва се, това изобщо не е важно за нас; важното е, че от облика на онази двайсет-двайсет и четиригодишна реална матрона влюбеният е сътворил образа на своята Любов – илюзия, по-конкретна днес от отдавна изгнилата плът на хубавицата. Практично устроеният ще каже: но това е глупост! И може би е прав. Глупаво е да не търсиш изгода за себе си. Глупост е да загърбиш плътското, материалното. Оказва се обаче, че в това загърбване се е съхранила и до ден-днешен свежестта на чувствата. И какво от това, че днешният човек едва ли помисля какво изпитвал Петрарка, когато се любувал на физическата хубост у омъжената Лаура?
Животът ни е низ от загуби и поражения, преливане от пусто в празно. Не е ли това животът на всекиго от нас, родените на тази планета! Дом градих, съсипаха ми го; две дъщери отгледах, няма ги при мен; пък и защо ли да са при мен?! Няколко са жените, които съм обичал, и всяка отмина по своя път в своето си време, отиде другаде да се устройва, другаде да си гони щастието. Защо съм се родил, като поражения и загуби ме преследват, а не ще река, че съм сред онеправданите! Какъв е смисълът на дотук всичко преживяно и дотук изболедувано, не съм наясно. Дотук криво-ляво добре, а по-нататък? Следва мизерната част от живота, това поне – със сигурност. И остава, мисля си, илюзията, която съхранявам внимателно: че някому съм нужен за нещо си, макар този някой да не се е още родил още може би, или да не го науча никога кой е той, как изглежда, мъж ли е или жена, дете или старец.
Безсмислено тече животът без любов, че любовта на всичко придава чар и смисъл. Без любов душата ти е пещера, чийто съкровища са ограбени и разпилени. Понякога заместваме отсъстващата любов със съчувстващ нечий поглед; суетно е да хленчиш, лошо е живият да се оплаква, над себе си надвесен като над изсъхнал стар кладенец. Остава смирението да приемеш участта, каквато ти е дадена, да изболедуваш докрай поражението, но сам, а не пред нечии състрадателни артистично кършещи се пръсти.
Любов, къде си ти? Как опустяха
площадите до вчера пълни с влюбени!***
В най-мразовитите дни на живота как още по-силна е мечтата да си отново любим и отново влюбен, готов на пренебрежения към своето заради някого другиго!
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар