Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.
05/06.01.2002., прод. КАТАСТРОФАТА (4)
Което ми се възлага от ситуацията, е вид интелектуално предизвикателство срещу материалното да противопоставя духовното като същинска творческа сила. Обречен привидно на бездействие, търся вътрешните преображения на подход към себе си и живота изобщо. Егото настоява да бъде боготворено и не признава половинчатости, случайни засвидетелствания на респект и обич. Преди години, било е вероятно края на юли през 1980 г. в Международния младежки център (ММЦ) край Приморско, млада рускиня ми направи силно впечатление. Беше крехка и изящна като ваза от китайски порцелан, изключително красива, но не по близкоизточния образец на натрапчивата хубост, а по аристократски, някак загатващо; чарът й сякаш бе насочен не толкова за плътското, колкото за нещо изискано. Тази Галина или Наташа да я нарека, дискретно ми хвърляше погледи; седяхме един до друг в шумната, разнородна (българо-руска) младежка компания върху дивана на луксозното кафене. Бях зашеметен от чара й, от зелените й очи. Отпивах от чашата си водка и се правех на разсеян, доколкото можех, когато при нас нахълта съквартирантът ми по бунгало – височък, бая отракан момък, към 27-28-годишен, от Пазарджик, бивш волейболист и бивш личен шофьор на доста възрастния вече член на ЦК на БКП акад. Тодор Павлов. Съзря рускинчето главокът и прекрачи, разбута неколцина и направиха място, само за да седне до нея.
Още от първите му приказчици стана ясно,
че се захваща да я ухажва. И се завърза оживен разговор между двамата, поръча за нея сладолед, за себе си една водка, след не повече от час излязоха заедно. Повече не я видях. Казаха, че групата им заминала много рано сутринта с техния
автобус за Русия. Вечерта волейболистът се отнесе да ми се хвали какво правил с тази Галя или Наташа. "Много нежна й беше кожата – рече в тъмнината на
бунгалото ни, – и понеже беше изгоряла от слънцето, братле, гърбът й
от пясъка, докато съм я лашкал, беше изжулен до кръв. Представяш ли си как съм
вършеел, как съм я тътрузил из онези пясъци по дюните. Страхотно
парче! Дивашки секс си беше, на толкова страстна рускиня не бях случил досега.
От болка или от кеф скимтеше, все едно агне дерях."
Слушах как се хвали и с кървави
сълзи ми се доплака – животното беше съсипало красивата ми илюзия,
към която и не посмях да посегна, само да не я разруша. Той обаче бе
посегнал и вероятно наистина я е направил щастлива, понеже разправяше как
хълцала в шепи, когато се сбогували рано сутринта. Може би представата ми за жената е
сбъркана. Може би и не трябва да вземам насериозно момичетата, за които преди векове поетът на любовната страст Саади* препоръчва да си
вземеш, каквото можеш да вземеш от тях, и бързичко да бягаш по-далече,
докато не са те привързали здраво за себе си с копринена примка, ума не са ти
омаяли; понеже – допълва Саади, хубавата жена няма сърце: влюбиш ли се в нея,
изгубен си, ще ти съсипе живота, ще те накара себе си да намразиш заради
униженията, които ще те принуди да изтърпиш заради нея.
Да бъде пожелавана е движещата сила у младата
знойна самка; това е смисълът на всичко, което върши, подготвяйки се да ловува;
тогава кой наистина е големият мъж в живота на изкусителната хубавица, която
целува, гали се и се усуква наоколо ти?
06.01.2002.
Не открих момиче, което да ме приеме какъвто съм.
Животът ми е крах, понеже не успях да създам здраво семейство, вероятно съм бил мекошав
стопанин и всяка от жените, пресекли котешката си пътечка с моята пътека, е откривала с интуицията си от един миг нататък, че съм подвластен на илюзии, а това от нейна гледна точка ще рече:
безотговорен и инертен. И са си тръгвали. Слушал съм съчувствени прощални слова,
но всяка от тях го е правила от съжаление; къде да се скрия от оплакващи ме
прощални мелодии! И се вживявах в ролята на добрия човек, когото съдбата
наказва заради илюзиите му за естеството на любовта им към мъжа. Няма несправедливост тук, не и несправедливост. Всичко е точно – получаваш от момичето онова, което си заслужил. Съзнавам умението си да описвам; да, с такава увереност и самолюбие
се отнасям към писането, че станах черната овца на стадото. А нищо нямам насреща. Да е казал някой колко добър автор съм?!(0,10 ч.)
Да естетизираш страданието перверзно ли е! В
пасажа, писан около полунощ, има и хленч, и Емил**, с когото
се видяхме в слънчевото кафене на Маруф вчера сутринта, веднага забеляза
преиграването. Автор, който преиграва в текстовете си, е по-зле от актьор, който
плаче на сцената с истинските си сълзи, забравил наистина, че това
е ролята му само за двата часа на сцената, когато публиката го съзерцава. Та
Емил се възмути, казва: "Ами като признаваш своята посредственост,
стани дърводелец като баща си, зарежи писането!" – И ми се
подсмихва. Отвръщам: Прав си, тъп ми се стори този пасаж още снощи, но слизането в преизподнята ще ми послужи за отскок.
Бъбрех и бъбрех! Станах досаден и на себе
си. "Въртиш се в кръг – отбеляза Емил, – едно и също
повтаряш по различни начини. Хвани се да направиш нещо със сюжет, това тук
лесно се пише." Насилвам се да защитя откритието си от
последно време (за мен, естествено), че трябва да се
откажеш от всичко свое, особено от своя егоизъм и самолюбие, докрай, до дъно да се унижиш, за да почувстваш човечеството в цялото му
противоречиво многообразие, за да започнеш да възприемаш планетата като свой
имот, като камениста земя, която си изкушен да превърнеш в плодна градина. Идеята изглежда идиотска, ако някой
трезвомислещ слуша отстрани какви ги редя, но опитът от пораженията е
по-ценен от опита, натрупан чрез победите. Щастието в материален план капсулира
човека в егоизма, докато страданието, пораженията, най-общо
казано, имат качеството да отварят хоризонти към останалите човешки
същества – растения, животни, птици, насекоми и към неодушевената около нас природа, която все повече се съмнявам напоследък: не е сигурно дали наистина е неодушевена.
Ако не убива, страданието е бременно с
възможности за творчество. Соча на Емил библейската легенда, която разпнатият Иисус
поставя в основата на онова страхотно в духовната си извисеност
послание – да обичаш врага си повече от себе си. Какво е това! Що за послание! Лудост или чиста проба диалектика? От онова, което напипвам интуитивно, никак не
съм склонен да се откажа. Трупам самочувствие от пораженията си; пък нека ме смятат умозрителен, измислен, куха кратуна
и дървен философ!
07.01.2002.
Манталитетът на
американеца янки или на английски говорещия свят: "To Look
Like a million dollars" на български се
превежда: "изглеждаш чудесно, имаш великолепния вид на един милион долара". Подозирам, усвояването на английския език, особено
в североамериканската му версия, е опит за приобщаване на българина към ценностна система, дето щастието се измерва с количествени показатели, нещо противоречащо на
християнската философия в нейната сърцевина, но и противоречащо на източните мъдреци. В Западния свят естественият човешки стремеж към щастие
се е изродил в натрупване на излишни материални придобивки, което наподобява силно на ракова метастаза. Лакомията, алчността раждат уроди каквито са част от идолите от света на естрадата, спорта, политиката, бизнеса.
Жителите на едно селце, квартал, град, държава,
континент, жителите на планетата съставляваме общ организъм,
независимо съзнаваме ли това обстоятелство или не. Маниите облитат
планетата по-бързо откогато и да било преди, плод на положително устроения разум по-бързо е пред очите ни, в дома и личното
ни пространство, където боледуваме, празнуваме, радваме се, живеем в цветущо здраве и страдаме, в крайна сметка, това е място, дето най-вероятно ще умрем. Проектите за лично благополучие все
по-настоятелно влизат в противоречие с благополучието на цялата наша човешка общност
днес, този миг. Защо? Защото моделът, който ни се представя като образец, е
сбъркан. Стръвно стремящият се да притежава материални блага е всъщност един
невежа и нещастник в своето битие. Преследват го глобални страхове
и неврози – да не изгуби място сред боричкащото се множество подобни на него наплашени, потни, изнервени от амбиция невротизирани човеци. Освиенцим на благополучните ли е то!
Към талантливите, успешно реализиралите се ние престанахме да сме взискателни. Любуваме им се, завиждаме,
сочим ги за пример, даже и опитваме да се уподобим по някакъв начин или най-малко: да се определим чрез формулата на техния успех... Но човекът е твърде
крехък в тленността, бързо се състарява и умира. И тогава, ако го няма
духът! – какво остава освен черупката на мида или охлювче сред пластовете на
отминаващата си двехилядигодишна поредна след петте или шестте дотук
прекосили планетата ни цивилизации! Интересува ме точка в небесните
пространства, която би осигурила непреходност на миналия по реда си човешки
живот. Гробищата са пълни с изгнили мъртъвци, градовете са изпълнени с
препускащи като мравки ненужни за цялото човечество живи мъртъвци.
Имотното благоденствие, славата, високото им самочувствие на преуспели егоисти
не ги спасява от обща духовна разруха, в която се съсипва закономерно всеки
някогашен напорист ненаситен хищник.
Тълкуваме легендата за
Богочовека ограничено и едностранчиво, както ни диктува моментната
ситуация, а не като проекция към бъдещите поколения. Маса, стол,
легло, покрив над главата, поприще за работа – това е предостатъчно, за да си
пълноценен, свободен, влюбен в живота човек. Нищо ново не казвам, но тези работи трябва да
се повтарят непрекъснато заради невежествената лакомия и завист, които ни
заливат до самото ни чело. Любовта се не купува. Любовта се не продава,
понеже е състояние на духа, оттам и състояние на тялото. Обичащият живее
за другите, и по такъв начин той e щастлив. Най-умаленият модел за щастие е, когато един мъж
се грижи за една жена, но това е само първата буква от азбуката на живота.
Следва
___
* Шеих Мослех ед-Дин Саади (1184-1291), персийски поет, един от
най-почитаните "певци на любовта" в Източните литератури.
** Емил Калъчев. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар