БОГ ДА МЕ УБИЕ, ГРЪМ МЕ УДАРИ!

   Казваш ми: "Седнал съм на дъното на един ров..."

   и аз – подобно на теб, и тихо плача.
   Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец.
   Нощите – безкрайни.
   Вечер чаша узо, колкото да убия самотата
   и две-три думи – не повече.
   Липсват ми: морето, разходките,
   мирисът на риба в близката таверна.
   Също така – целувките по раменете, усещането, че съм обичана.
   Понякога, само понякога излизам навън, за да вдъхна
   безпокойството по лицата, шумоленето...
   Като фрагменти, които изплуват в съзнанието,

   и такива – които потъват.*

БОГ ДА МЕУБИЕ,

ГРЪМ МЕ УДАРИ!

      – Кога се прибра?

  – Преди половин час, няма и толкоз.

  – Браво на теб! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и веднага на компютъра си се залепил, както виждам!

  – Нали ти бях казал? Ами какво да правя в Добруджа; взе да ми домъчнява за тукашната мълчаливо четяща, и струва ми се, намусена, компания в нета.

  – Аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.

  – Случи ми се нещо, което ме замая. Значи, правилно съм те прекръстил от Котанче в Пиле... Ами не ми са много розови първите впечатления. Но нищо- нищичко не съм чел, освен отзивите на една дама към твоето стихотворение.

  – Казвай бързо: какво те замая?

  – Момиче... Като че ли не ме познаваш вече. Честно си признавам, че е много хубаво да видиш жена, която така... с очите само може да се усмихва.

   – ?!

  – Едно от моите безутешни влюбвания от разстояние... Но ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам – а защо на теб, не знам – за тази... Някаква сервитьорка в някакво крайпътно заведение. Но то си е химия. И не се преструвам, честно признавам, много хубаво е да видиш жена, която така... умее да се усмихва с очи само.

   – Айде беж да й посветиш едно стихче!

   – Някъде в облаците стават тези заварки между ангелите ни, които пърхат с големи белоснежни криле. Най-вероятно никога повече да не я видя. Те моите авантюри са все от този род и все безславно приключват. Но е много приятно усещане.

  – Да напишеш стих или разказ, нещо си. Да не ти отидат впечатленията зян.

  – Имам доста истории за разправяне. Но тази е най-най-важната за мен точно тези дни. Като имаш предвид, че не съм я докосвал.

  – Именно, защото не си я докосвал... Хубавицата ли?!

  – Историята, имах предвид.

  – Дадох й визитката си, на която е името ми. И като минахме днес сутринта покрай онова място, тя ми казва, че се била ровила в Интернет, но не успяла да открие темите, по които пиша.

  – Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница, а ти не си писал от дни. Ясно! Затова не е намерила нищичко! И все пак... как тъй не е успяла?!

  – Стигнала до общата част на форума ни. Та рекох да порови из Интернет... С такива едни, особени, весели очи. И застанала зад гърба ми като сянка, без да я усетя, като носеше яденето, ми казва: "Май ви изненадах!" Понеже още като влязох в това крайпътно заведение и я мернах, засрещнаха ни се погледите и ми се преобърна сърцето. Познавам се вече, от поне шест години не беше ми се случвало. И какво да кажа повече! – постарах се да не я поглеждам, защото ставам ... и аз не знам; в такъв момент... срамежливост някаква, та да не ми се надява човек.

  – Ето ти нещо, което ще публикуваш в темата "Крайпътен ресторант".

  – Ако щеш вярвай, тези четири дни вечерите се приспивах с образа на това момиче. Леле, бях се отчаял, че вече не... А пък моите две дъщери срещу мен седят, не усетиха какво става. Разбрах, че тя усети... И надзъртам крадешком, ама не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.

  – Хитрец!

  – Тези четири дни вечерта се приспивах с веселите очи на това момиче. Пък двете дъщери срещу мен седяха, нали ти казах, и пак не усетиха какво става.

  – ?!

  – И днес, като влязохме там да изпием по едно кафе с щерките, те някъде се запиляха, по тоалетни и прочие... Още като я мернах, и ми се стори, или много ми се ще да е тъй, тя грейна и се скри зад колежката си; и после идва делова, застава до масата, пък аз – важен, все едно хич не ми пука за нея, ама се топя като евтина църковна свещица. Леле-е, какво тъпо теле съм! Какъв загубеняк! Никога няма да се науча... "Много се радвам, че ви виждам отново" –  това ми бяха думите. И побягнах, кажи-речи, като гузен. Да сме седели, да сме седели не повече от двайсетина минути. Не съм бил досадник. И като тръгнаха моите дъщери към колата, отивам при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи, и казвам онези думи: "Много се радвам, че ви виждам отново".

  Ах, как ми се ще да обичам жена ей тъй, плътски, духовно и всякак... Да съм навит на всякакви щуротии заради нея или в нейно име, както си знам, когато тези неща ми идат тъй, отвътре. Тази жена си има биография зад гърба, това разбирам. Но тези весели, пък уж мълчаливи нейни очи...! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-цинични изпълнителки на разни роли... Това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, събуди се... Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък аз все едно видях Жената на живота си, такава, каквато все я мечтая и все не съм я срещнал досега. Знам, че нямам никакъв шанс, и това може би е най-голямата тръпка. Когато всички врати са ти затворени, а усещаш, че нещо у човека отсреща излъчва точно в диапазона на твоята честота на биовълните.

  – Абсолютно! Но те разбирам напълно. То и аз съм изкукуригала, така че...

  – От десетина години май за първи път си подавам носа извън манастира. Разбираш ли, че съм отвътре си залостил всички врати и прозорци към тези плътски и чудесни любовни авантюри. Това са си мои зидове и стени.

   – Вярно ли? Ами аз се учудвам как не си превъртял, честно!

  – Пък ми се иска да извикам пред целия свят: "Ето, това е момичето, което обичам, и за него съм готов на всякакви щуротии".

  – Десет години не са като десет дни.

  – Добре де, нищо няма да се случи по-нататък. И какво от това? Нали за мен тръпката да видя жена, която да ме разтрепери вътрешно, хем във възможно най-неподходяща ситуация, която би ти дошла на ум именно за любов... Е, ми то си е цяло чудо!

  – Стига глупости! Не изглупявай. Хубавото е, докато живеем с илюзия... Това е образът в ума ни, нашата си илюзия, а пък че отсреща стои реалният образ, не толкова романтичен, с куп неща, които те дразнят у него... Виждаш някого, казваш си: Това е Моят човек, ала уви!

  – Уф, глупости са! Обаче са много хубави тези илюзии. Знам. Да не мислиш, че не знам реалността колко чудни илюзии е смляла и ги е превърнала в кал! Знам, разбира се. Идвам от такава една тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните пищни кавги, заплаха за побоища, за убийство и каквото още гадно ти дойде на ум. И стоях като страничен наблюдател около въртоп от страсти и злоба... И накрая спорещите идваха поединично да ми се изповядват като пред арменския поп. Пък ги гледах и им се дивях, че са една кръв, би трябвало да търсят нещата, които ги привързват един към друг, ала от обиди и оплаквания не им остава ред да се обичат.

  – ?!

  – Чух поне дузина истории за смъртта; как си отишъл този или онзи от мои някогашни познати, възрастни хора от две села край Балчик... Страхотии! И как само живеят тези хора... в очакване да умрат поне с по-малко мъки. Два дена преди да пристигнем, съседката се обесила с въженцето, дето връзват магаренцето да не влиза в люцерната. Друга седнала в тенекиеното корито, дето перат чергите на двора, сгънала прилежно нощницата до нея си, заляла се с бензин и се запалила. Разговорите на възрастните се въртят все около смъртта, понеже млади българи вече няма, раждат само циганките, а и двете допреди двайсетина години многолюдни села сега са съвсем опразнени.

  Ужасно скъпа и грозна кола със софийска регистрация видях край селската кръчма. За бабките ли, мислиш, се канят хиподрум да строят! По улиците като живи мъртъвци тътрузят нозе съсухрени бабки, нарядко стар дядо или рояк циганета. Това е то типичното днес Българско село, каквото и да показват по телевизията, каквито и локуми да ни разтягат така скъпите за изтънялата ни кесия народни избраници.

  – Ама като се приземиш след такава** романтика, боли яко.

  – Кой мисли за краха на любовта, когато тази любов розовее като изгрев на хоризонта, пиле!

  – Аз. Любовта е нещо ефимерно. И си мисля, че е повече от жестокост да се самозалъгваме.

   – Човек съм. Искам да имам обикновен живот, какъвто живот са преживели родителите ми. Като се обърна назад, да знам, че до мен диша и се радва или скърби топлокръвно мило същество. Спирах се да се обвържа с млада жена. А сега научавам, че има и щастлива любов при това обстоятелство. Казвам го за илюстрация на моите си лично вътрешни забрани. Че разликата в годините не трябва да е еди каква си, но не повече от пет-десет години. От определена възраст нагоре жените, не знам защо, ги възприемам като нещо друго – нещо за респект и почит, но не точно жени. За всеки влак си имало пътници, обаче аз не пътувам с влакове. Нищо лично!

  – И аз така.

  – Влюбвай се, мила! Влюбвай се, колкото сили имаш, че наоколо е духовна пустош и кал. Пък любовта единствено възвисява човека истински. Ни пари, ни възраст, ни власт, ни слава – нищо, нищичко не е то пред любовта. И ако е наистина Любов, тя с нищо и с никого не се съобразява, прелита като сърна над ровове с душевна помия и пустинята преобразява в райска градина.

  – Сами си хвърляме прах в очите. Питам се понякога – струва ли си изобщо това влюбване?

  – На реторични въпроси не се отговаря.

  – Правилно!

  – Много ми се ще да се обзаложа с теб, че от това ми "премеждие” ще излезе нещо; не, не писана реч, а нещо реално... За живота си всъщност говоря. Това са интуитивни предусещания. Доста драми  в торбичката със спомените нося, та да не ги имам на ум, когато бръщолевя този род "глупости".

  – Кажи за моренцето де! Само някаква си там хубавица спомена в някакво си крайпътно заведение.

  – Ами започнах с най-важното за мен.

  – Кажи за морето, де!

  – Морето го гледах като панорама от най-високото място в Балчик – голяма тераса на новичка новеничка къща на две нива, преизпълнена с дърворезби, тавански розетки, алуминиева дограма и локално парно... Там, където живее братовчедката Рени на двете ми щерки; живее си там, значи, с мъжа си Камен и едно сладко хлапенце – петгодишната... Леле-е, името й съм забравил. Имат котка, която храних с фъстъци и се казва Мерцедес; имат куче Боби и морско свинче. Обаче малката госпожица е най-разкошното хлапенце в целия Балчик вероятно. Тя ме запозна първо с неработещите светлини върху фасадата на Балчишката болница, която беше на двеста метра под нозете ни, отвъд едно дере. После ме запозна с любимото си зелено борче, кацнало върху ръба на тази пропаст, после – със стадо овце, което пасеше на половин километър пак долу, в ниското. И с две стърчиопашки, които си имат гнездо баш върху ръба на пропастта, на двайсетина метра от тази открита за ветровете тераса.

  Децата, мила, имат много по-интензивен духовен живот от нас, възрастните. Те очовечават всичко, което докоснат: кукли, парцалени палячовци, плюшени патета, разговарят с всякакви щъкащи или летящи животни и птици, растения и насекоми. Как да не се почувствам и аз малко момченце с такава прелестна госпожица! Ама хич не й дреме колко съм голям, колко съм пъргав и силен, каква заплата получавам, какво работя и прочие. Всички тези така важни за възрастния невежа подробности, за артистичното хлапенце нямаха никакво, ама абсолютно никакво значение. Като я запитах защо котаракът й носи това странно име Мерцедес, леко отегчена тя ми рече: "Ами понеже е котарак. Ако беше котка, нямаше да се казва Мерцедес, щеше да си има женско име".

  Възрастните си въобразяваме, че Мерцедес е лимузина за богати чичковци и дядки... име, дошло от любимата жена на първия собственик на фирмата за автомобили – някакъв си сух немец, влюбен в някаква си латиноамериканска цицореста, зеленоока и сочна Мерцедес***, или по-скоро в плен на спомена от присъствието й в живота и в леглото му. Но за приветливата малка кокетка, с която побъбрихме това-онова за живота и всичко около него, Мерцедес е име достойно за бял и на антрацитно-черни петна своенравен котарак.

  – Да бе!

  – Влюбените, мила, стават като децата, не мислиш ли? В това са вероятно и уханието, и чарът на любовта. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 30 mart 2007 – edited by 4 uni 2019

___* Стихотворението "Фрагменти" на Соня Пехльова, вж.http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=59906
** Има на ум любовна романтика.
*** Истината е по-прозаична: Мерцедес e дъщерята на някогашния собственик на прочутата фирма. Бел.м., tisss.

ПРЕГАРЯ ПШЕНИЦАТА

ПРЕГАРЯ ПШЕНИЦАТА

Прегаря пшеницата, съхне тревата.

Къде ли остана онзи пламък зелен!

В полята спокойни няма го вятърът,

дано ти остане поне спомен за мен.

Пак съм си същият, няма промени,

огледалото може би нещо греши,

когато ме гледа с ей такива големи

очи, състарени от мъртви души.

Тича в моравата сочна момиче,

някой го чака там жаден, смутен;

на мен този някой вероятно прилича,

но аз съм отминал в жежкия ден.

И какво от това, и защо са тук драми,

мен ми е хубаво да си мисля за теб –

нищо, че утре мен ще ме няма,

дъжд пак ще вали и трева ще расте!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 uni 2015 – edited by 4 uni 2019

ЛЮБОВТА ИДВА ИЗНЕНАДВАЩО

ЛЮБОВТА ИДВА ИЗНЕНАДВАЩО

В дъждовна нощ с противен вятър,
с активност гръмотевична
чух, някой драска по вратата
и слязох да го посрещна.

За моя малка изненада,
не бе ни просяк, ни клошар,
а някаква особа млада
огря ме с женския си чар.

Турих й нещичко да хапне –
картофено пюре, халва,
обу ми старите чорапи,
разправих й виц за това.

Прозя се уморено, тъжно
по котешки до мен се сви,
в леглото ми след туй се вмъкна
и спа до събота в зори.

Ако сега ме пита някой
това ли е Принцесата,
ще му река: ах, мили братко,
не знам, но сигурно е тя.

Не знам беднячка ли е или
аристократка с потекло,
но вече с нея сме си мили,
делим едничкото легло.

Сама дойде си и самичка
възможно е да отлети,
когато си разкажем всичко
и климатът се укроти.

Животът в блянове минава
и Бог го е решил добре,
но само който притежава
любима, ще ме разбере.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 23 okt. 2012 – edited by 3 uni 2019

КРАЙ РУЧЕЯ РАЗПЕНЕН

КРАЙ РУЧЕЯ РАЗПЕНЕН

Край ручея разпенен от жажда аз умирам,

отвътре ме изгаря – потъвам външно в мраз,

орел ми е в ръката – врабче в небето диря,

ценя това, което не струва грош за вас.

На наглия залагам, когато ме прилъже,

на мъдрия обаче присмивам се в очи,

зоват ли ме, отвръщам: защо да съм ви длъжен! –

когато не обичам, по-силно ме боли.

Задавят ли ме сълзи, шегувам се тогава,

с която се заяждам, любима ми е тя,

прославата за мен е наръч суха плява

и всичко мое всъщност е плод на суета.

Изгубя ли съня си, оправям се щастливо,

щом връхлети ме злото, мечтая възроден,

в живота си съм пътник, не знам къде отивам,

капризен съм, но няма от мен по-примирен.

Комуто се надсмивам, владее ми сърцето –

 разочарован само узнава любовта,

щом хвалят ме, разбирам, не струват стиховете,

че най-добре се люби невярната жена.

Не искам да печеля, щастлив по изкушава,

каръкът ме преследва, дори и да съм прав,

сърцето ми остава в най-гадната държава,

където тарикатът от Крез е по-богат.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 uni 2019

–––

* По Франсоа Вийон (1431-1463?):  

Край ручея разпенен от жажда ще загина,

разпален като огън, аз леденея в мраз,
отечеството мое за мен е зла чужбина,
последен сиромах съм, богаташ по нрав.

От балада, с която Вийон печели поетическия конкурс в Блоа. Бел.м., tisss.

JEDEM DAS SEINE!

JEDEM DAS SEINE!*

  16.08.1998.

  Понятието "народ" дали не е изчерпваща се вече фикция в нравствената сфера? Според философията, няма добри и лоши народи. Насилено ми звучи например, че германците са стриктни и умозрителни, англичаните – мълчаливи традиционалисти и надменни консерватори, французите – жизнерадостни егоисти и прелюбодейци, турците – жестоки, мъдри и хора на рахата, гърците – пъргави, коварни и стиснати, власите – весели, нагли и крадливи, сърбите – юнаци в кръчмата и страхливци на бойното поле, а пък ние, българите – глупави, храбри и трудолюбиви. Ни едно от този род определения не отговаря на истината; всеизвестните характеристики са изработени вследствие конкретни исторически събития, дето някоя от посочените черти е избивала връх в образа на определена нация.

  Имаме работа с квалификации, внушени от политическите отношения между държавите, но произлязлото от сферите на дипломацията, както при адвокатската професия, все е измамно, понеже обслужва моментните интереси на група лица, а не обективната истина. Някъде в "Приключенията на добрия войник Швейк" (вж. изд. 1986, с. 93) Ярослав Хашек илюстрира отношението си към войната, като сбито предава разсъжденията на типичен симулант: "Познавах един нередовен учител математик, който не искаше да иде на фронта като артилерист и затова открадна часовника на един поручик, та да го пратят в гарнизонния затвор. Той постъпи така напълно съзнателно. Войната не му импонираше, не притежаваше за него никакъв чар. Да стреля по противника и убива с шрапнели и бомби също такива нещастни нередовни учители математици на отвъдната страна, той смяташе за идиотизъм".

  Емир Кустурица – бошнашки сърбин от Сараево, режисьорът на популярните с вакханалиите си в познатия ни балкански стил "Аризонска мечта" и "Ъндърграунд", два абсолютно касови филма, по повод кръвопролитията в бивша Югославия казва нещо от рода на: не ми пука за държава, която ме призовава да умра за нея. Когато напуща обхванатата от нацизма Германия през 1933 г., питат Алберт Айнщайн какво е за него Отечеството, и геният на ХХ век (което ще се разбере по-късно!), може би най-заразителният пример за готин човек в истинския смисъл на думата, отговаря: "Отечеството за мен е там, където мога пълноценно да работя". Космополитизъм** ли е това, или нещо по-дълбоко?

  Човекът е гол и сам пред своя бог, т.е. пред съвестта. Мирозданието – от Омир насам ни го внушават – включвало в себе си и войната. Войната произтичала от човешката ни природа, от генетично заложената у нас агресия... Пък си мисля: В човешката природа (ако успее да се пребори с невежеството и произтичащите от него Егоизъм, Лакомия и тяхното отроче Фанатизма) едва ли биха се появявали политиканстващи мракобеси, които да разпалват войни. Резкият тон, употребен в подходящ момент на подходящо място, предотвратява бъдещи унизителни схватки по въпроса кой е велик, кой – талантлив и перспективен. Но кой съм, че да давам оценки за това и онова!

  В частен разговор с Божидар Чапъров, археолог по специалност, докоснал се до златотканата багреница на император Константин, картотекирал хиляди тракийски могили и един от малцината у нас, реално знаещи каква напаст е иманярството... Та в разговор с този приятел преди около месец, самонадеяно рекох, че се чувствам уста, формулираща онова, дето масовият българин чувства и мисли, но не успява да го изрази в литературно подредени фрази. Нищо особено не съобщавам; тази мозайка от размишления – въобразявам си, е българският ни рефлекс към света и стойностите в живота. Това като да ми дава свободата да артикулирам по-рязко от общоприетото за bon ton***. Понеже всъщност не пиша от свое име – колкото и да съм изкушен, колкото и ограничен от обстоятелства, а пиша от името на средата, която ми е присъща, и тя е истинската ми родина, а не някаква си въображаема географска материя между Дунав и Беломорието, Черно море и Албанските чукари.

  Толкова сме подтиснати и обезверени! Единствено убежище за самочувствието ни е кристалният самоироничен трезв подход. Хайде стига, милозливи човечета от политическата менажерия; стига сте ни се надсмивали като да сме ви глупаците от цирка! Да, радваме ви се, дивим се на умелите ви салто-моралета, на артистичната лекота да жонглирате безумно с важни за нацията предмети. Овациите ни често ви съпровождат в звездния ви път; забравяте обаче, че останали сами с домочадието си в кухничката на делничните грижи, нам съвсем не ни е до вас. Плащаме редовно данъци и такси, радваме ви се известно време, докато трае най-интересната част, фиестата... как значи от какавидата се излюпва пъстрокрила политическа пеперуда, която впоследствие ще се окаже, разбира се, най-обикновен градински червей.

 Но сърцето на този народ е на друго място, не там, дето са бурните аплодисменти и френетичните овации с китки и национални копринени знамена. Делникът изобщо е труден тук, на Балканите. Много пот и вълнения от неплощаден вид имаме тук. А за нас сте бенгалски огън, празнична врява около коледната елха, мимолетна мечта за добрия Дядо Коледа: спортисти, туристи, лъже-артисти, зле купени журналисти, прекрасно изглеждащи мъже и жени с титла и фасон, сладкодумни професори или профани, обливащи с патетична пяна телевизионния екран (проф. Юлиян Вучков, да речем). И да оставим настрана как еди кой си бил свирел на саксофон, пък друг министър сам затварял бурканите с лютеница на жена си, трети построил верига от бензиностанции, четвърти за енти път си сменял любовницата, пети прописал на стари години тъпи римушки за запека на внука (проф. Огнян Герджиков), шести въртял далавера със съмнителни финансови посредници и малко го гръмнали, седми се вози в джип, дарен от благодарните мутренски босове на Илиянци. Ясно, все по-земни и по-земни изглеждате! Розовеете. Костюмите ви стоят все по-шик. Вдъхновението или угрижеността все по-естествено изглеждат върху изискания ви фасон. Ала какво общо имате вие, скъпи родни политици, с живота на този народ?

  Шмекерът става безпомощен, когато го ситуираш в реалностите на живота, или когато го извадиш от претенцията му, че живее и работи за нацията.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 2 uni 2019

___
* (нем.) Всекиму своето!
** В отрицателния вариант: отказ от националната независимост, култура, традиции. Според Речник на чуждите думи от 1978 г., с. 381-382, космополит ще да рече "гражданин на света", т.е. 1. Човек, загубил привързаността си към род и отечество...
*** (фр.) "Добрият тон". Бел.м., tisss.

НЕХАЙНО

НЕХАЙНО

Към Янко Дунев Янков от VІ управление на ДС*

Тресе те яростта да ми докажеш.
Е, да! Аз в твоите очи съм идиот, 
затуй че просто тук разказвам
какво се случи в моя мил живот.

И не за власт, и не за слава
припомнил съм ти някак си, уви! –
че истината просто заслужава
да разбера какво ли те гневи.

Не знам защо ми се облещи –
от жал, че духом бил си слаб,
ще пална восъчни две свещи
и ще отчупя залък хляб

за някогашната студентска младост
с онези наши розови мечти,
и с виното прокиснало на ада
за теб да драсна този стих.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 oct. 2007 – edited by 2 uni 2019

–––

* В прав текст университетското ченге, което ме калесваше за доносник през далечната 1969 г. в мензата на Софийския университет, ми прати послание "Ти си кръгъл идиот". Бел.м., tisss.

ДВАМАТА ПИЛОТИ

ДВАМАТА ПИЛОТИ

  – Повод за този диалог е епизод от текст, където споменавам за гибелта на двама пилоти; всъщност тема тук ни е начинът, по който възприемаме изкуството, и как то е не друго, а самият живот, което личи особено ярко в творбите на големите майстори в изкуството.

  – Тъй-тъй, ангели май са ти накацали по балкончето. Пишеш ги ей-такива едни, гледам, та взех да се питам, дали ангели не са накацали около теб.

  – Откъде пък накъде ангели! От половин-един час, откак съм го пуснал този мижав текст, кресльовците изчезнаха, млъкнаха, бомба ли ги утрепа, ама получи се пак същото, както толкова пъти досега ми се случва.

  – Аха! И ти се учудваш ли, що ли?!

  – Ами не е ли за чудене? Толкова гласовит беше хорът, така яко се бяха вчепкали, а сега нито един, поне един да се разгневи, за кадем поне!

  – Писна им на хората да им натриваш сол на носа.

  – Поне някой да се разкрещи.

  – Пък и говориш с език, неприсъщ за тях.

  – Що? Да не би да говоря на патагонски!

  – Нещо подобно... Което уж разбират, но не проумяват.

  – Обикновено така става... Тръгнат ли спорещите да си доказват кой е по-велик, по-меродавен, лее се кръв, помията с кофи лискат дотолкова, че по някое време забравят какво са се захванали да обсъждат.

  – Идиоти!

  – Мълчат като задници.

  – Защото са задници вероятно!

  – Там е и моят стар "приятел" изперкалият ленинградски лъже-философ с осемнайсетте или не знам там колко издадени книги. Вече не му хващам края на наглеца с колко никове размножава идиотщините си по форумите.

  – Забелязах, забелязах.

  – Ама и есето, дето тия дни пуснах в мрежата, и то стана едно пиперлия, едно люто, та чак нагарча като отрова.

  – Хич не ми е отровно.

  – Поне не е сладникаво. Видя ли ги двамата пилоти в самолета, бъкан с гориво като запалителна бомба, колко нисичко прелитат над ония женици на полето с мотиките в картофената нива? А?! Видя ли я тая картина, като чете онова нещо... или не я видя? Аз просто я преживях. И минах с колата си оттам година подир това. Нарочно заобиколих, пътувайки към Хисаря с двама приятели, с Емил* и жена му само и само пак да зърна онова място. Нямаш си представа какво зловещо, запуснато, изоставено сякаш и от Бог място е. Наблизичко има завой, а десетина метра преди завоя бетонирали опашката на боен самолет-изтребител и има паметна плоча колкото мъжка носна кърпа. Спрях да изпуша една цигара. А наоколо, докъдето ти поглед стига – мъртвило, кърът – необработван сякаш от сто години; буренясала, запустяла земя. Мини-култиватор с червено ремаркенце, същинска детска играчка, изпърпори в облаци сажда край нас, натоварен със сухи дръвца. Покрай асфалтовия път – бабки с мотички, селцата – мъртвило, чума като да е вършала из тая част на нашата България.

  – Обезлюдени?

  – И сега, пък и рано тая утрин, докато го писах от четири до шест направо на компютъра, преживях отново цялата ситуация, все едно бях единият от пилотите в самолета десетина секунди преди да се взриви и да се разлети на парчета из мъглата над къра. Да бе, сякаш съм вътре, тъй го усетих.

  – ?!

  – Фантастично преживяване... Особено когато се имат предвид жениците с мотичките и ниско прелитащата със страхотно свистене бойна машина с цялата й съвършена електроника. Оказва се, мотички... картофи, селските им галоши, калта, мизерията, в която живеят, това е същинският ни живот, истинският живот, а другото... другото като да е заимствано от холивудски екшън на обичайните добре измислени геройства на самодоволните янки.

  – Браво! Сега като Миле** и Ван Гог*** звучиш, само двамина от малкото истински художници на селската неволя, на обикновения човек. Има една картина...

  – Точно щях да те питам... Мисля, че в различните изкуства разликата е само в средствата. Инак, каквото имам да кажа, си е в мой стил изречено.

  – Селяни ядат картофи... В писмо до брат си Тео... Винсент описва как се стреми да придаде на лицата на ядящите селяни оня типичен за бедността землист цвят. Живописвани са сякаш с цвета на земята, която засяват.****

  – Знам я тая картина... Някакви гротескни селянки на преден план, ако се не лъжа. Най-важните послания в изкуството, не се казват, а се внушават; за тях споделено ще намериш само така, по обиколни пътища, чрез лични бележки на самите творци.

  – Винсент тъй пламенно говори за селянина и неговия бит! Оня селянин, съдбоносно свързан със земята, по която стъпваме. Я пак да му погледна писмата аз!

  – Сонче, снобите това точно не го проумяват... че творецът не се дели от обикновените човеци, че също е обикновен човек. Представят художника или поета с бинокъл, с парашутни гащи и крила като раница на гърба.

  – Имах преди време един приятел художник. Та, бидейки самият студент в Художествената академия, разказваше как негови колеги се пробвали да илюстрират нашите български класици Йовков, Елин Пелин и другите, ама илюстрациите им не стрували, че сякаш никога не са виждали селянин, не са ходили с налъми, никога не се били разхождали из полето, никога не са газили кал. Не познават живота на селянина, но искат да го рисуват. Колко жалко! Този мой приятел тъй дълбоко беше свързан със селото и толкова разпалено говореше за тия уж най-обикновени, най-простовати хорица, че сърцето ти се налива с любов към тях, само като го слушаш как говори.

  – И постави сега някъде там мечтата на оня модерен сноб да се събуди някой ден с новината, че българин станал Нобелов лауреат по литература или в художественото изкуство, в музиката. Нали колко измислено, колко насилено звучи такава една претенция?

  – Да.

  – Ама как да го разбере това, горкият!

  – Жалък глупак.

  – Вероятно не е лош човек, но си е посредствен. А за такова нещо малко повече суетност е нужна и хоп-па-ла-а! Те ти го сноба в целия му блясък.

  – Та тия трепети и вълнения на селяка не се различават от нашите, пък и от вълненията на който и да е нормален човек по света...

  – Йордан Кръчмаров от село Гурково край Балчик ми е пред очи, като ми разправяш за тоя твой приятел, студент от Художествената академия.

  – ...И ако този селяк не разбира от поезия, трябва ли и ние нищичко да не разбираме от живота му?!

  – Не е вярно. Разбира той, всичко разбира! И не само поезия и картини, и музика разбира. Сред тия обикновени хора има самородни слитъци злато, толкова талантливи че...! Разкошните текстове на българските ни народни песни да не би образовани в западни школи творци да са ги създавали?!

  – Забравихме да се радваме на привидно дребните нещица. Мимолетни проблясъци. Не прочетох нищо за човека, нищо за децата, нищо за земята. Колко сме нещастни в тия хленчове за любов, пък не забелязваме хората около нас, мислим единствено за своето щастие.

  – Завъртя ми се в ума да пусна част от нашия диалог по повод двамата летци и ония жени с мотички в картофената нива. Имаш ли нещо против? Мисля, бая смислен текст се получава, преди да съм го препрочитал още. Не ми излизат от ума двамата пилоти. Чудна работа! 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 sep. 2009 – edited by 1 uni 2019

___
* Емил Калъчев (1932-2013), белетрист и редактор в някогашното пловдивско издателство. 

** Жан-Франсоа Миле (1814-1875), френски художник.
*** Винсент Вилем ван Гог (1853-1890), холандски художник.
**** Писмо № 412 (ХІІ.1883-ХІ.1885): "Да се живописва селският бит си остава добро; битката, която други са спечелили, все още продължава и ние можем отново да я спечелим. Далеч не може да се каже, че е имало твърде много художници на селото – добре би било според мен, ако можеха да дойдат още стотици. Не е лоша идея, дето във Франция предлагат да украсят кметствата с мотиви из селския живот, с картини, каквито имаше и в Салона (в официалната художествена изложба в Париж - бел.м., tisss), и вярвам, че тази идея ще бъде осъществена и другаде. Но по-важното е селските картини да влязат в къщите, в илюстрованите списания и да проникнат чрез репродукции сред народа. Тъй че ако се чувствам обезсърчен, то е само временно". 

  Ще успее ли някога снобът у нас да разбере защо Ван Гог пише с такава грижа за селянина, няма и намек за големеене, че изразява неща, които за простосмъртния човек, виждаш ли! - са недостижими? Така е навсякъде по света: посредствеността се познава по претенциите, че високото изкуство, философия, психология са непонятни за малкия човек. Бел.м., tisss. 

Двамата пилоти очевидно до последно са се надявали да удържат рухващата в картофената нива съвършена бойна машина. Надписът под опашната плоскост по-горе: "Не скърби за орела в небето, той ще си идва с вятъра!"