ДВАМАТА ПИЛОТИ
– Повод за този диалог е епизод от текст, където споменавам за гибелта на двама пилоти; всъщност тема тук ни е начинът, по който възприемаме изкуството, и как то е не друго, а самият живот, което личи особено ярко в творбите на големите майстори в изкуството.
– Тъй-тъй, ангели май са ти накацали по балкончето. Пишеш ги ей-такива едни, гледам, та взех да се питам, дали ангели не са накацали около теб.
– Откъде пък накъде ангели! От половин-един час, откак съм го пуснал този мижав текст, кресльовците изчезнаха, млъкнаха, бомба ли ги утрепа, ама получи се пак същото, както толкова пъти досега ми се случва.
– Откъде пък накъде ангели! От половин-един час, откак съм го пуснал този мижав текст, кресльовците изчезнаха, млъкнаха, бомба ли ги утрепа, ама получи се пак същото, както толкова пъти досега ми се случва.
– Аха! И ти се учудваш ли, що ли?!
– Ами не е ли за чудене? Толкова гласовит беше хорът, така яко се бяха вчепкали, а сега нито един, поне един да се разгневи, за кадем поне!
– Писна им на хората да им натриваш сол на носа.
– Поне някой да се разкрещи.
– Пък и говориш с език, неприсъщ за тях.
– Що? Да не би да говоря на патагонски!
– Нещо подобно... Което уж разбират, но не проумяват.
– Обикновено така става... Тръгнат ли спорещите да си доказват кой е по-велик, по-меродавен, лее се кръв, помията с кофи лискат дотолкова, че по някое време забравят какво са се захванали да обсъждат.
– Ами не е ли за чудене? Толкова гласовит беше хорът, така яко се бяха вчепкали, а сега нито един, поне един да се разгневи, за кадем поне!
– Писна им на хората да им натриваш сол на носа.
– Поне някой да се разкрещи.
– Пък и говориш с език, неприсъщ за тях.
– Що? Да не би да говоря на патагонски!
– Нещо подобно... Което уж разбират, но не проумяват.
– Обикновено така става... Тръгнат ли спорещите да си доказват кой е по-велик, по-меродавен, лее се кръв, помията с кофи лискат дотолкова, че по някое време забравят какво са се захванали да обсъждат.
– Идиоти!
– Мълчат като задници.
– Защото са задници вероятно!
– Там е и моят стар "приятел" изперкалият ленинградски лъже-философ с осемнайсетте или не знам там колко издадени книги. Вече не му хващам края на наглеца с колко никове размножава идиотщините си по форумите.
– Забелязах, забелязах.
– Защото са задници вероятно!
– Там е и моят стар "приятел" изперкалият ленинградски лъже-философ с осемнайсетте или не знам там колко издадени книги. Вече не му хващам края на наглеца с колко никове размножава идиотщините си по форумите.
– Забелязах, забелязах.
– Ама и есето, дето тия дни пуснах в мрежата, и то стана едно пиперлия, едно люто, та чак нагарча като отрова.
– Хич не ми е
отровно.
– Поне не е
сладникаво. Видя ли ги двамата пилоти в самолета, бъкан с гориво като запалителна бомба, колко нисичко прелитат над ония женици на полето с мотиките в картофената нива? А?! Видя ли я тая картина, като чете онова нещо... или не я видя? Аз
просто я преживях. И минах с колата си оттам година подир това. Нарочно
заобиколих, пътувайки към Хисаря с двама приятели, с Емил* и жена му само и само пак да зърна онова място. Нямаш си представа какво зловещо, запуснато, изоставено сякаш и от Бог място е. Наблизичко има завой, а десетина метра преди завоя бетонирали опашката на боен самолет-изтребител и има паметна плоча колкото мъжка носна кърпа. Спрях да изпуша една цигара. А наоколо, докъдето ти поглед стига – мъртвило, кърът – необработван сякаш от сто години; буренясала, запустяла земя.
Мини-култиватор с червено ремаркенце, същинска детска играчка, изпърпори в облаци сажда
край нас, натоварен със сухи дръвца. Покрай асфалтовия път – бабки с мотички, селцата –
мъртвило, чума като да е вършала из тая част на нашата България.
– Обезлюдени?
– И сега, пък и
рано тая утрин, докато го писах от четири до шест направо на компютъра,
преживях отново цялата ситуация, все едно бях единият от пилотите в самолета десетина секунди преди да се взриви и да се разлети на парчета из мъглата над къра. Да бе, сякаш съм
вътре, тъй го усетих.
– ?!
– Фантастично преживяване... Особено когато се имат предвид жениците с мотичките и ниско прелитащата със страхотно свистене бойна машина с цялата й съвършена електроника. Оказва се, мотички... картофи, селските им галоши, калта, мизерията, в която живеят, това е същинският ни живот, истинският живот, а другото... другото като да е заимствано от холивудски екшън на обичайните добре измислени геройства на самодоволните янки.
– Браво! Сега като Миле** и Ван Гог*** звучиш, само двамина от малкото истински художници на селската неволя, на обикновения човек. Има една картина...
– Точно щях да те питам... Мисля, че в различните изкуства разликата е само в средствата. Инак, каквото имам да кажа, си е в мой стил изречено.
– Фантастично преживяване... Особено когато се имат предвид жениците с мотичките и ниско прелитащата със страхотно свистене бойна машина с цялата й съвършена електроника. Оказва се, мотички... картофи, селските им галоши, калта, мизерията, в която живеят, това е същинският ни живот, истинският живот, а другото... другото като да е заимствано от холивудски екшън на обичайните добре измислени геройства на самодоволните янки.
– Браво! Сега като Миле** и Ван Гог*** звучиш, само двамина от малкото истински художници на селската неволя, на обикновения човек. Има една картина...
– Точно щях да те питам... Мисля, че в различните изкуства разликата е само в средствата. Инак, каквото имам да кажа, си е в мой стил изречено.
– Селяни
ядат картофи... В писмо до брат си Тео... Винсент описва как се
стреми да придаде на лицата на ядящите селяни оня типичен за бедността землист цвят. Живописвани са сякаш с цвета на земята, която засяват.****
– Знам я тая картина... Някакви гротескни селянки на преден план, ако се не лъжа. Най-важните послания в изкуството, не се казват, а се внушават; за тях споделено ще
намериш само така, по обиколни пътища, чрез лични бележки на самите творци.
– Винсент тъй пламенно говори за селянина и неговия бит! Оня селянин, съдбоносно свързан със земята, по която стъпваме. Я пак да му погледна писмата аз!
– Сонче, снобите това точно не го проумяват... че творецът не се дели от обикновените човеци, че също е обикновен човек. Представят художника или поета с бинокъл, с парашутни гащи и крила като раница на гърба.
– Имах преди време един приятел художник. Та, бидейки самият студент в Художествената академия, разказваше как негови колеги се пробвали да илюстрират нашите български класици Йовков, Елин Пелин и другите, ама илюстрациите им не стрували, че сякаш никога не са виждали селянин, не са ходили с налъми, никога не се били разхождали из полето, никога не са газили кал. Не познават живота на селянина, но искат да го рисуват. Колко жалко! Този мой приятел тъй дълбоко беше свързан със селото и толкова разпалено говореше за тия уж най-обикновени, най-простовати хорица, че сърцето ти се налива с любов към тях, само като го слушаш как говори.
– И постави сега някъде там мечтата на оня модерен сноб да се събуди някой ден с новината, че българин станал Нобелов лауреат по литература или в художественото изкуство, в музиката. Нали колко измислено, колко насилено звучи такава една претенция?
– Да.
– Ама как да го разбере това, горкият!
– Жалък глупак.
– Вероятно не е лош човек, но си е посредствен. А за такова нещо малко повече суетност е нужна и хоп-па-ла-а! Те ти го сноба в целия му блясък.
– Винсент тъй пламенно говори за селянина и неговия бит! Оня селянин, съдбоносно свързан със земята, по която стъпваме. Я пак да му погледна писмата аз!
– Сонче, снобите това точно не го проумяват... че творецът не се дели от обикновените човеци, че също е обикновен човек. Представят художника или поета с бинокъл, с парашутни гащи и крила като раница на гърба.
– Имах преди време един приятел художник. Та, бидейки самият студент в Художествената академия, разказваше как негови колеги се пробвали да илюстрират нашите български класици Йовков, Елин Пелин и другите, ама илюстрациите им не стрували, че сякаш никога не са виждали селянин, не са ходили с налъми, никога не се били разхождали из полето, никога не са газили кал. Не познават живота на селянина, но искат да го рисуват. Колко жалко! Този мой приятел тъй дълбоко беше свързан със селото и толкова разпалено говореше за тия уж най-обикновени, най-простовати хорица, че сърцето ти се налива с любов към тях, само като го слушаш как говори.
– И постави сега някъде там мечтата на оня модерен сноб да се събуди някой ден с новината, че българин станал Нобелов лауреат по литература или в художественото изкуство, в музиката. Нали колко измислено, колко насилено звучи такава една претенция?
– Да.
– Ама как да го разбере това, горкият!
– Жалък глупак.
– Вероятно не е лош човек, но си е посредствен. А за такова нещо малко повече суетност е нужна и хоп-па-ла-а! Те ти го сноба в целия му блясък.
– Та тия трепети
и вълнения на селяка не се различават от нашите, пък и от вълненията на
който и да е нормален човек по света...
– Йордан Кръчмаров от село Гурково край Балчик ми е пред очи, като ми разправяш за тоя твой приятел, студент от Художествената академия.
– ...И ако този селяк не разбира от поезия, трябва ли и ние нищичко да не разбираме от живота му?!
– Не е вярно. Разбира той, всичко разбира! И не само поезия и картини, и музика разбира. Сред тия обикновени хора има самородни слитъци злато, толкова талантливи че...! Разкошните текстове на българските ни народни песни да не би образовани в западни школи творци да са ги създавали?!
– Забравихме да се радваме на привидно дребните нещица. Мимолетни проблясъци. Не прочетох нищо за човека, нищо за децата, нищо за земята. Колко сме нещастни в тия хленчове за любов, пък не забелязваме хората около нас, мислим единствено за своето щастие.
– Завъртя ми се в ума да пусна част от нашия диалог по повод двамата летци и ония жени с мотички в картофената нива. Имаш ли нещо против? Мисля, бая смислен текст се получава, преди да съм го препрочитал още. Не ми излизат от ума двамата пилоти. Чудна работа!
– Йордан Кръчмаров от село Гурково край Балчик ми е пред очи, като ми разправяш за тоя твой приятел, студент от Художествената академия.
– ...И ако този селяк не разбира от поезия, трябва ли и ние нищичко да не разбираме от живота му?!
– Не е вярно. Разбира той, всичко разбира! И не само поезия и картини, и музика разбира. Сред тия обикновени хора има самородни слитъци злато, толкова талантливи че...! Разкошните текстове на българските ни народни песни да не би образовани в западни школи творци да са ги създавали?!
– Забравихме да се радваме на привидно дребните нещица. Мимолетни проблясъци. Не прочетох нищо за човека, нищо за децата, нищо за земята. Колко сме нещастни в тия хленчове за любов, пък не забелязваме хората около нас, мислим единствено за своето щастие.
– Завъртя ми се в ума да пусна част от нашия диалог по повод двамата летци и ония жени с мотички в картофената нива. Имаш ли нещо против? Мисля, бая смислен текст се получава, преди да съм го препрочитал още. Не ми излизат от ума двамата пилоти. Чудна работа!
.jpg)
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 24 sep. 2009 – edited by 1 uni 2019
___
* Емил Калъчев (1932-2013), белетрист и редактор в някогашното пловдивско издателство.
* Емил Калъчев (1932-2013), белетрист и редактор в някогашното пловдивско издателство.
** Жан-Франсоа Миле (1814-1875), френски художник.
*** Винсент Вилем ван Гог (1853-1890), холандски художник.
**** Писмо № 412 (ХІІ.1883-ХІ.1885): "Да се живописва селският бит си остава добро; битката, която други са спечелили, все още продължава и ние можем отново да я спечелим. Далеч не може да се каже, че е имало твърде много художници на селото – добре би било според мен, ако можеха да дойдат още стотици. Не е лоша идея, дето във Франция предлагат да украсят кметствата с мотиви из селския живот, с картини, каквито имаше и в Салона (в официалната художествена изложба в Париж - бел.м., tisss), и вярвам, че тази идея ще бъде осъществена и другаде. Но по-важното е селските картини да влязат в къщите, в илюстрованите списания и да проникнат чрез репродукции сред народа. Тъй че ако се чувствам обезсърчен, то е само временно".
*** Винсент Вилем ван Гог (1853-1890), холандски художник.
**** Писмо № 412 (ХІІ.1883-ХІ.1885): "Да се живописва селският бит си остава добро; битката, която други са спечелили, все още продължава и ние можем отново да я спечелим. Далеч не може да се каже, че е имало твърде много художници на селото – добре би било според мен, ако можеха да дойдат още стотици. Не е лоша идея, дето във Франция предлагат да украсят кметствата с мотиви из селския живот, с картини, каквито имаше и в Салона (в официалната художествена изложба в Париж - бел.м., tisss), и вярвам, че тази идея ще бъде осъществена и другаде. Но по-важното е селските картини да влязат в къщите, в илюстрованите списания и да проникнат чрез репродукции сред народа. Тъй че ако се чувствам обезсърчен, то е само временно".
%2B.jpg)
Ще успее ли някога снобът у нас да разбере защо Ван Гог пише с такава грижа за селянина, няма и намек за големеене, че изразява неща, които за простосмъртния човек, виждаш ли! - са недостижими? Така е навсякъде по света: посредствеността се познава по претенциите, че високото изкуство, философия, психология са непонятни за малкия човек. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Двамата пилоти очевидно до последно са се надявали да удържат рухващата в картофената нива съвършена бойна машина. Надписът под опашната плоскост по-горе: "Не скърби за орела в небето, той ще си идва с вятъра!"
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар