КРАЙ РУЧЕЯ РАЗПЕНЕН

КРАЙ РУЧЕЯ РАЗПЕНЕН

Край ручея разпенен от жажда аз умирам,

отвътре ме изгаря – потъвам външно в мраз,

орел ми е в ръката – врабче в небето диря,

ценя това, което не струва грош за вас.

На наглия залагам, когато ме прилъже,

на мъдрия обаче присмивам се в очи,

зоват ли ме, отвръщам: защо да съм ви длъжен! –

когато не обичам, по-силно ме боли.

Задавят ли ме сълзи, шегувам се тогава,

с която се заяждам, любима ми е тя,

прославата за мен е наръч суха плява

и всичко мое всъщност е плод на суета.

Изгубя ли съня си, оправям се щастливо,

щом връхлети ме злото, мечтая възроден,

в живота си съм пътник, не знам къде отивам,

капризен съм, но няма от мен по-примирен.

Комуто се надсмивам, владее ми сърцето –

 разочарован само узнава любовта,

щом хвалят ме, разбирам, не струват стиховете,

че най-добре се люби невярната жена.

Не искам да печеля, щастлив по изкушава,

каръкът ме преследва, дори и да съм прав,

сърцето ми остава в най-гадната държава,

където тарикатът от Крез е по-богат.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 uni 2019

–––

* По Франсоа Вийон (1431-1463?):  

Край ручея разпенен от жажда ще загина,

разпален като огън, аз леденея в мраз,
отечеството мое за мен е зла чужбина,
последен сиромах съм, богаташ по нрав.

От балада, с която Вийон печели поетическия конкурс в Блоа. Бел.м., tisss.