ПРЕГАРЯ ПШЕНИЦАТА

ПРЕГАРЯ ПШЕНИЦАТА

Прегаря пшеницата, съхне тревата.

Къде ли остана онзи пламък зелен!

В полята спокойни няма го вятърът,

дано ти остане поне спомен за мен.

Пак съм си същият, няма промени,

огледалото може би нещо греши,

когато ме гледа с ей такива големи

очи, състарени от мъртви души.

Тича в моравата сочна момиче,

някой го чака там жаден, смутен;

на мен този някой вероятно прилича,

но аз съм отминал в жежкия ден.

И какво от това, и защо са тук драми,

мен ми е хубаво да си мисля за теб –

нищо, че утре мен ще ме няма,

дъжд пак ще вали и трева ще расте!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 uni 2015 – edited by 4 uni 2019

ЛЮБОВТА ИДВА ИЗНЕНАДВАЩО

ЛЮБОВТА ИДВА ИЗНЕНАДВАЩО

В дъждовна нощ с противен вятър,
с активност гръмотевична
чух, някой драска по вратата
и слязох да го посрещна.

За моя малка изненада,
не бе ни просяк, ни клошар,
а някаква особа млада
огря ме с женския си чар.

Турих й нещичко да хапне –
картофено пюре, халва,
обу ми старите чорапи,
разправих й виц за това.

Прозя се уморено, тъжно
по котешки до мен се сви,
в леглото ми след туй се вмъкна
и спа до събота в зори.

Ако сега ме пита някой
това ли е Принцесата,
ще му река: ах, мили братко,
не знам, но сигурно е тя.

Не знам беднячка ли е или
аристократка с потекло,
но вече с нея сме си мили,
делим едничкото легло.

Сама дойде си и самичка
възможно е да отлети,
когато си разкажем всичко
и климатът се укроти.

Животът в блянове минава
и Бог го е решил добре,
но само който притежава
любима, ще ме разбере.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 23 okt. 2012 – edited by 3 uni 2019

КРАЙ РУЧЕЯ РАЗПЕНЕН

КРАЙ РУЧЕЯ РАЗПЕНЕН

Край ручея разпенен от жажда аз умирам,

отвътре ме изгаря – потъвам външно в мраз,

орел ми е в ръката – врабче в небето диря,

ценя това, което не струва грош за вас.

На наглия залагам, когато ме прилъже,

на мъдрия обаче присмивам се в очи,

зоват ли ме, отвръщам: защо да съм ви длъжен! –

когато не обичам, по-силно ме боли.

Задавят ли ме сълзи, шегувам се тогава,

с която се заяждам, любима ми е тя,

прославата за мен е наръч суха плява

и всичко мое всъщност е плод на суета.

Изгубя ли съня си, оправям се щастливо,

щом връхлети ме злото, мечтая възроден,

в живота си съм пътник, не знам къде отивам,

капризен съм, но няма от мен по-примирен.

Комуто се надсмивам, владее ми сърцето –

 разочарован само узнава любовта,

щом хвалят ме, разбирам, не струват стиховете,

че най-добре се люби невярната жена.

Не искам да печеля, щастлив по изкушава,

каръкът ме преследва, дори и да съм прав,

сърцето ми остава в най-гадната държава,

където тарикатът от Крез е по-богат.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 uni 2019

–––

* По Франсоа Вийон (1431-1463?):  

Край ручея разпенен от жажда ще загина,

разпален като огън, аз леденея в мраз,
отечеството мое за мен е зла чужбина,
последен сиромах съм, богаташ по нрав.

От балада, с която Вийон печели поетическия конкурс в Блоа. Бел.м., tisss.

JEDEM DAS SEINE!

JEDEM DAS SEINE!*

  16.08.1998.

  Понятието "народ" дали не е изчерпваща се вече фикция в нравствената сфера? Според философията, няма добри и лоши народи. Насилено ми звучи например, че германците са стриктни и умозрителни, англичаните – мълчаливи традиционалисти и надменни консерватори, французите – жизнерадостни егоисти и прелюбодейци, турците – жестоки, мъдри и хора на рахата, гърците – пъргави, коварни и стиснати, власите – весели, нагли и крадливи, сърбите – юнаци в кръчмата и страхливци на бойното поле, а пък ние, българите – глупави, храбри и трудолюбиви. Ни едно от този род определения не отговаря на истината; всеизвестните характеристики са изработени вследствие конкретни исторически събития, дето някоя от посочените черти е избивала връх в образа на определена нация.

  Имаме работа с квалификации, внушени от политическите отношения между държавите, но произлязлото от сферите на дипломацията, както при адвокатската професия, все е измамно, понеже обслужва моментните интереси на група лица, а не обективната истина. Някъде в "Приключенията на добрия войник Швейк" (вж. изд. 1986, с. 93) Ярослав Хашек илюстрира отношението си към войната, като сбито предава разсъжденията на типичен симулант: "Познавах един нередовен учител математик, който не искаше да иде на фронта като артилерист и затова открадна часовника на един поручик, та да го пратят в гарнизонния затвор. Той постъпи така напълно съзнателно. Войната не му импонираше, не притежаваше за него никакъв чар. Да стреля по противника и убива с шрапнели и бомби също такива нещастни нередовни учители математици на отвъдната страна, той смяташе за идиотизъм".

  Емир Кустурица – бошнашки сърбин от Сараево, режисьорът на популярните с вакханалиите си в познатия ни балкански стил "Аризонска мечта" и "Ъндърграунд", два абсолютно касови филма, по повод кръвопролитията в бивша Югославия казва нещо от рода на: не ми пука за държава, която ме призовава да умра за нея. Когато напуща обхванатата от нацизма Германия през 1933 г., питат Алберт Айнщайн какво е за него Отечеството, и геният на ХХ век (което ще се разбере по-късно!), може би най-заразителният пример за готин човек в истинския смисъл на думата, отговаря: "Отечеството за мен е там, където мога пълноценно да работя". Космополитизъм** ли е това, или нещо по-дълбоко?

  Човекът е гол и сам пред своя бог, т.е. пред съвестта. Мирозданието – от Омир насам ни го внушават – включвало в себе си и войната. Войната произтичала от човешката ни природа, от генетично заложената у нас агресия... Пък си мисля: В човешката природа (ако успее да се пребори с невежеството и произтичащите от него Егоизъм, Лакомия и тяхното отроче Фанатизма) едва ли биха се появявали политиканстващи мракобеси, които да разпалват войни. Резкият тон, употребен в подходящ момент на подходящо място, предотвратява бъдещи унизителни схватки по въпроса кой е велик, кой – талантлив и перспективен. Но кой съм, че да давам оценки за това и онова!

  В частен разговор с Божидар Чапъров, археолог по специалност, докоснал се до златотканата багреница на император Константин, картотекирал хиляди тракийски могили и един от малцината у нас, реално знаещи каква напаст е иманярството... Та в разговор с този приятел преди около месец, самонадеяно рекох, че се чувствам уста, формулираща онова, дето масовият българин чувства и мисли, но не успява да го изрази в литературно подредени фрази. Нищо особено не съобщавам; тази мозайка от размишления – въобразявам си, е българският ни рефлекс към света и стойностите в живота. Това като да ми дава свободата да артикулирам по-рязко от общоприетото за bon ton***. Понеже всъщност не пиша от свое име – колкото и да съм изкушен, колкото и ограничен от обстоятелства, а пиша от името на средата, която ми е присъща, и тя е истинската ми родина, а не някаква си въображаема географска материя между Дунав и Беломорието, Черно море и Албанските чукари.

  Толкова сме подтиснати и обезверени! Единствено убежище за самочувствието ни е кристалният самоироничен трезв подход. Хайде стига, милозливи човечета от политическата менажерия; стига сте ни се надсмивали като да сме ви глупаците от цирка! Да, радваме ви се, дивим се на умелите ви салто-моралета, на артистичната лекота да жонглирате безумно с важни за нацията предмети. Овациите ни често ви съпровождат в звездния ви път; забравяте обаче, че останали сами с домочадието си в кухничката на делничните грижи, нам съвсем не ни е до вас. Плащаме редовно данъци и такси, радваме ви се известно време, докато трае най-интересната част, фиестата... как значи от какавидата се излюпва пъстрокрила политическа пеперуда, която впоследствие ще се окаже, разбира се, най-обикновен градински червей.

 Но сърцето на този народ е на друго място, не там, дето са бурните аплодисменти и френетичните овации с китки и национални копринени знамена. Делникът изобщо е труден тук, на Балканите. Много пот и вълнения от неплощаден вид имаме тук. А за нас сте бенгалски огън, празнична врява около коледната елха, мимолетна мечта за добрия Дядо Коледа: спортисти, туристи, лъже-артисти, зле купени журналисти, прекрасно изглеждащи мъже и жени с титла и фасон, сладкодумни професори или профани, обливащи с патетична пяна телевизионния екран (проф. Юлиян Вучков, да речем). И да оставим настрана как еди кой си бил свирел на саксофон, пък друг министър сам затварял бурканите с лютеница на жена си, трети построил верига от бензиностанции, четвърти за енти път си сменял любовницата, пети прописал на стари години тъпи римушки за запека на внука (проф. Огнян Герджиков), шести въртял далавера със съмнителни финансови посредници и малко го гръмнали, седми се вози в джип, дарен от благодарните мутренски босове на Илиянци. Ясно, все по-земни и по-земни изглеждате! Розовеете. Костюмите ви стоят все по-шик. Вдъхновението или угрижеността все по-естествено изглеждат върху изискания ви фасон. Ала какво общо имате вие, скъпи родни политици, с живота на този народ?

  Шмекерът става безпомощен, когато го ситуираш в реалностите на живота, или когато го извадиш от претенцията му, че живее и работи за нацията.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 2 uni 2019

___
* (нем.) Всекиму своето!
** В отрицателния вариант: отказ от националната независимост, култура, традиции. Според Речник на чуждите думи от 1978 г., с. 381-382, космополит ще да рече "гражданин на света", т.е. 1. Човек, загубил привързаността си към род и отечество...
*** (фр.) "Добрият тон". Бел.м., tisss.

НЕХАЙНО

НЕХАЙНО

Към Янко Дунев Янков от VІ управление на ДС*

Тресе те яростта да ми докажеш.
Е, да! Аз в твоите очи съм идиот, 
затуй че просто тук разказвам
какво се случи в моя мил живот.

И не за власт, и не за слава
припомнил съм ти някак си, уви! –
че истината просто заслужава
да разбера какво ли те гневи.

Не знам защо ми се облещи –
от жал, че духом бил си слаб,
ще пална восъчни две свещи
и ще отчупя залък хляб

за някогашната студентска младост
с онези наши розови мечти,
и с виното прокиснало на ада
за теб да драсна този стих.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 oct. 2007 – edited by 2 uni 2019

–––

* В прав текст университетското ченге, което ме калесваше за доносник през далечната 1969 г. в мензата на Софийския университет, ми прати послание "Ти си кръгъл идиот". Бел.м., tisss.

ДВАМАТА ПИЛОТИ

ДВАМАТА ПИЛОТИ

  – Повод за този диалог е епизод от текст, където споменавам за гибелта на двама пилоти; всъщност тема тук ни е начинът, по който възприемаме изкуството, и как то е не друго, а самият живот, което личи особено ярко в творбите на големите майстори в изкуството.

  – Тъй-тъй, ангели май са ти накацали по балкончето. Пишеш ги ей-такива едни, гледам, та взех да се питам, дали ангели не са накацали около теб.

  – Откъде пък накъде ангели! От половин-един час, откак съм го пуснал този мижав текст, кресльовците изчезнаха, млъкнаха, бомба ли ги утрепа, ама получи се пак същото, както толкова пъти досега ми се случва.

  – Аха! И ти се учудваш ли, що ли?!

  – Ами не е ли за чудене? Толкова гласовит беше хорът, така яко се бяха вчепкали, а сега нито един, поне един да се разгневи, за кадем поне!

  – Писна им на хората да им натриваш сол на носа.

  – Поне някой да се разкрещи.

  – Пък и говориш с език, неприсъщ за тях.

  – Що? Да не би да говоря на патагонски!

  – Нещо подобно... Което уж разбират, но не проумяват.

  – Обикновено така става... Тръгнат ли спорещите да си доказват кой е по-велик, по-меродавен, лее се кръв, помията с кофи лискат дотолкова, че по някое време забравят какво са се захванали да обсъждат.

  – Идиоти!

  – Мълчат като задници.

  – Защото са задници вероятно!

  – Там е и моят стар "приятел" изперкалият ленинградски лъже-философ с осемнайсетте или не знам там колко издадени книги. Вече не му хващам края на наглеца с колко никове размножава идиотщините си по форумите.

  – Забелязах, забелязах.

  – Ама и есето, дето тия дни пуснах в мрежата, и то стана едно пиперлия, едно люто, та чак нагарча като отрова.

  – Хич не ми е отровно.

  – Поне не е сладникаво. Видя ли ги двамата пилоти в самолета, бъкан с гориво като запалителна бомба, колко нисичко прелитат над ония женици на полето с мотиките в картофената нива? А?! Видя ли я тая картина, като чете онова нещо... или не я видя? Аз просто я преживях. И минах с колата си оттам година подир това. Нарочно заобиколих, пътувайки към Хисаря с двама приятели, с Емил* и жена му само и само пак да зърна онова място. Нямаш си представа какво зловещо, запуснато, изоставено сякаш и от Бог място е. Наблизичко има завой, а десетина метра преди завоя бетонирали опашката на боен самолет-изтребител и има паметна плоча колкото мъжка носна кърпа. Спрях да изпуша една цигара. А наоколо, докъдето ти поглед стига – мъртвило, кърът – необработван сякаш от сто години; буренясала, запустяла земя. Мини-култиватор с червено ремаркенце, същинска детска играчка, изпърпори в облаци сажда край нас, натоварен със сухи дръвца. Покрай асфалтовия път – бабки с мотички, селцата – мъртвило, чума като да е вършала из тая част на нашата България.

  – Обезлюдени?

  – И сега, пък и рано тая утрин, докато го писах от четири до шест направо на компютъра, преживях отново цялата ситуация, все едно бях единият от пилотите в самолета десетина секунди преди да се взриви и да се разлети на парчета из мъглата над къра. Да бе, сякаш съм вътре, тъй го усетих.

  – ?!

  – Фантастично преживяване... Особено когато се имат предвид жениците с мотичките и ниско прелитащата със страхотно свистене бойна машина с цялата й съвършена електроника. Оказва се, мотички... картофи, селските им галоши, калта, мизерията, в която живеят, това е същинският ни живот, истинският живот, а другото... другото като да е заимствано от холивудски екшън на обичайните добре измислени геройства на самодоволните янки.

  – Браво! Сега като Миле** и Ван Гог*** звучиш, само двамина от малкото истински художници на селската неволя, на обикновения човек. Има една картина...

  – Точно щях да те питам... Мисля, че в различните изкуства разликата е само в средствата. Инак, каквото имам да кажа, си е в мой стил изречено.

  – Селяни ядат картофи... В писмо до брат си Тео... Винсент описва как се стреми да придаде на лицата на ядящите селяни оня типичен за бедността землист цвят. Живописвани са сякаш с цвета на земята, която засяват.****

  – Знам я тая картина... Някакви гротескни селянки на преден план, ако се не лъжа. Най-важните послания в изкуството, не се казват, а се внушават; за тях споделено ще намериш само така, по обиколни пътища, чрез лични бележки на самите творци.

  – Винсент тъй пламенно говори за селянина и неговия бит! Оня селянин, съдбоносно свързан със земята, по която стъпваме. Я пак да му погледна писмата аз!

  – Сонче, снобите това точно не го проумяват... че творецът не се дели от обикновените човеци, че също е обикновен човек. Представят художника или поета с бинокъл, с парашутни гащи и крила като раница на гърба.

  – Имах преди време един приятел художник. Та, бидейки самият студент в Художествената академия, разказваше как негови колеги се пробвали да илюстрират нашите български класици Йовков, Елин Пелин и другите, ама илюстрациите им не стрували, че сякаш никога не са виждали селянин, не са ходили с налъми, никога не се били разхождали из полето, никога не са газили кал. Не познават живота на селянина, но искат да го рисуват. Колко жалко! Този мой приятел тъй дълбоко беше свързан със селото и толкова разпалено говореше за тия уж най-обикновени, най-простовати хорица, че сърцето ти се налива с любов към тях, само като го слушаш как говори.

  – И постави сега някъде там мечтата на оня модерен сноб да се събуди някой ден с новината, че българин станал Нобелов лауреат по литература или в художественото изкуство, в музиката. Нали колко измислено, колко насилено звучи такава една претенция?

  – Да.

  – Ама как да го разбере това, горкият!

  – Жалък глупак.

  – Вероятно не е лош човек, но си е посредствен. А за такова нещо малко повече суетност е нужна и хоп-па-ла-а! Те ти го сноба в целия му блясък.

  – Та тия трепети и вълнения на селяка не се различават от нашите, пък и от вълненията на който и да е нормален човек по света...

  – Йордан Кръчмаров от село Гурково край Балчик ми е пред очи, като ми разправяш за тоя твой приятел, студент от Художествената академия.

  – ...И ако този селяк не разбира от поезия, трябва ли и ние нищичко да не разбираме от живота му?!

  – Не е вярно. Разбира той, всичко разбира! И не само поезия и картини, и музика разбира. Сред тия обикновени хора има самородни слитъци злато, толкова талантливи че...! Разкошните текстове на българските ни народни песни да не би образовани в западни школи творци да са ги създавали?!

  – Забравихме да се радваме на привидно дребните нещица. Мимолетни проблясъци. Не прочетох нищо за човека, нищо за децата, нищо за земята. Колко сме нещастни в тия хленчове за любов, пък не забелязваме хората около нас, мислим единствено за своето щастие.

  – Завъртя ми се в ума да пусна част от нашия диалог по повод двамата летци и ония жени с мотички в картофената нива. Имаш ли нещо против? Мисля, бая смислен текст се получава, преди да съм го препрочитал още. Не ми излизат от ума двамата пилоти. Чудна работа! 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 sep. 2009 – edited by 1 uni 2019

___
* Емил Калъчев (1932-2013), белетрист и редактор в някогашното пловдивско издателство. 

** Жан-Франсоа Миле (1814-1875), френски художник.
*** Винсент Вилем ван Гог (1853-1890), холандски художник.
**** Писмо № 412 (ХІІ.1883-ХІ.1885): "Да се живописва селският бит си остава добро; битката, която други са спечелили, все още продължава и ние можем отново да я спечелим. Далеч не може да се каже, че е имало твърде много художници на селото – добре би било според мен, ако можеха да дойдат още стотици. Не е лоша идея, дето във Франция предлагат да украсят кметствата с мотиви из селския живот, с картини, каквито имаше и в Салона (в официалната художествена изложба в Париж - бел.м., tisss), и вярвам, че тази идея ще бъде осъществена и другаде. Но по-важното е селските картини да влязат в къщите, в илюстрованите списания и да проникнат чрез репродукции сред народа. Тъй че ако се чувствам обезсърчен, то е само временно". 

  Ще успее ли някога снобът у нас да разбере защо Ван Гог пише с такава грижа за селянина, няма и намек за големеене, че изразява неща, които за простосмъртния човек, виждаш ли! - са недостижими? Така е навсякъде по света: посредствеността се познава по претенциите, че високото изкуство, философия, психология са непонятни за малкия човек. Бел.м., tisss. 

Двамата пилоти очевидно до последно са се надявали да удържат рухващата в картофената нива съвършена бойна машина. Надписът под опашната плоскост по-горе: "Не скърби за орела в небето, той ще си идва с вятъра!"

МОМЧЕТО СИ ОТИВА

МОМЧЕТО СИ ОТИВА

  След топъл задушевен разговор на четири очи между председателя на ПП ГЕРБ и члена на ПолитбЕрото Цв. Цветанов другарят Цветанов подаде оставка от всички ръководни постове. Оставката е депозирана и приета от председателя и вожда на Партията-ръководителка др. Бойко Борисов, който благодари на другаря Цветанов за отлично свършената работа през годините.

  Не седемте му апартамента и дявол ги знае колко къщя и къщурки за гости... Него частният асансИЙОр му изяде главата! Жалко за хубавия човек! Щото не всекиму е писано да има частен асансИЙОр. Частен самолет, частен платноход, частна летяща чЕния като др. Меди Доган, частен ТЕЦ, частен бомбардировач може, обаче частен асансИЙОр е прекалено голям залък, за да го преглътне нашенецът и да отмине с песен на уста и спокойно таз гавра. Някой си нашенец вече тревожно писал: А пък Цветанов си направил апартамента с два асансьора – един за слизане и един за качване. От комисионните за самолетите Ф16 ги направи! Вече е свободна птичка и по цял ден ще се вози!

  Пуста завист! Що Цвъки да си джитка нагоре-надоле с частния асансИЙОр, а аз да не мога, нали?! Така разсъждаваме ний, щото сме уж европейци, ама не съвсем.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 maj 2019